Одри Нифнегър
Пътешественикът във времето и неговата жена (7)

Уроци по оцеляване

Четвъртък, 7 юни 1973 година

(Хенри е на 27 и на 9 години)

Хенри: Един слънчев юнски ден на 1973 година стоя срещу Чикагския художествен институт заедно с деветгодишното си Аз. Хенри е пристигнал през времето от следващата сряда, а аз — от 1990 година. Разполагаме с цял следобед и с вечерта, за да палуваме на воля, затова сме дошли в един от най-големите художествени музеи в света за кратък урок по джебчийство.

— Не може ли само да погледаме картините? — моли Хенри.

Притеснен е. Не го е правил никога досега.

— Не, не може. Трябва да се научиш. Как ще оцелееш, ако не знаеш да крадеш?

— Ще прося.

— Просяците бият на очи, като нищо ще те отведат в полицейския участък. Слушай сега: след като влезем, ще стоиш встрани от мен и ще се правиш, че изобщо не се познаваме. Но не се отдалечавай много, за да виждаш какво правя. Ако ти подам нещо, не го хвърляй, прибери го възможно най-бързо в джоба си. Разбра ли?

— Предполагам. Може ли да видим свети Георги?

— Разбира се.

Прекосяваме Мичиган Авеню и минаваме между студентите и домакините, които са насядали по стъпалата пред музея и се припичат на слънцето. Пътем Хенри потупва един от бронзовите лъвове.

Чувствам се доста зле. От една страна, придобивам крайно необходимите ми умения да оцелявам. Сред другите уроци от тази поредица са кражба в магазин, как да избягаш по най-бързия начин, как да разбиеш ключалка, как да се покатериш на дърво, как да управляваш автомобил, как да проникваш с взлом в къщи, как да се укриваш в контейнери за боклук и как да използваш като оръжие такива странни неща като венециански щори и капаци от кофи за отпадъци. От друга страна, покварявам клетото си, невинно невръстно Аз. Въздишам тежко. Все някой трябва да го направи.

Днес е ден със свободен достъп и в музея гъмжи от хора. Нареждаме се на опашката, влизаме и се качваме бавно по величественото централно стълбище. Влизаме в галерията за европейско изкуство и тръгваме отзад напред, от Нидерландия през седемнайсети век към Испания от петнайсети век. Както винаги свети Георги стои, готов да прониже с тънкото си копие змея, а розово-зелената девица чака целомъдрено на среден план. Двамата с моето Аз наистина харесваме най-чистосърдечно змея с жълтия търбух и всеки път изпитваме облекчение, че мигът на неговата гибел все още не е настъпил.

Ние с Хенри стоим около пет минути пред картината на Бернардо Марторел^[1], после той се обръща към мен. В този миг галерията е само наша.

— Не е толкова сложно — обяснявам му аз. — Внимавай. Набележи си някой, който е разсеян. Трябва да си сигурен къде точно е портфейлът му. Повечето мъже го държат или в задния джоб на панталона, или във вътрешния джоб на сакото. При жените ще търсиш такава, която носи дамската си чанта на гърба. Ако си на улицата, можеш просто да грабнеш цялата чанта и да побегнеш, но трябва да си сигурен, че ще успееш да духнеш, ако някой реши да те гони. Много по-спокойно е, ако успееш да вземеш портфейла, без да те забележат.

— Гледах един филм, там се учеха с дрехи, по които бяха накачени камбанки: ако размърдаш дрехите, докато вадиш портфейла, камбанките почват да звънят.

— Да, помня го този филм. Можеш да тренираш у вас. А сега върви след мен.

Повеждам Хенри от петнайсети към деветнайсети век и най-неочаквано се озоваваме насред френския импресионизъм. Художественият институт е прочут със сбирката си импресионисти. На мен ми е все тая, но както винаги точно тези зали са претъпкани с хора, които извиват вратове, за да зърнат „Ла Гранд Жат“^[2] или някоя копа сено на Моне. Хенри не вижда от главите на възрастните и не успява да разгледа платната, но при всички положения е страшно притеснен и не му е до картини. Плъзгам поглед из галерията. Една жена се е надвесила над невръстното си, току-що проходило дете, което се дърпа и пищи. Сигурно му се спи. Кимам на Хенри по посока на жената. Дамската й чанта е с най-обикновена закопчалка и е преметната през рамото й, така че пада на гърба. Жената е напълно погълната от детето, което се опитва да усмири. Застанала е пред „В Мулен Руж“ на Тулуз-Лотрек. Правя се, че съм се загледал в картината, и се блъскам в жената, която залита, а аз я хващам за ръката.

— Извинете, ужасно съжалявам, не гледах, нали сте добре? Има страшно много хора…

Ръката ми е вътре в дамската й чанта, жената се изчервява, с черни очи е, с дълга коса и големи гърди, още се опитва да отслабне след раждането на детето. Продължавам да се извинявам и я поглеждам в очите точно когато напипвам портмонето й, което изчезва в ръкава на якето ми, после измервам непознатата от глава до пети и се усмихвам, дръпвам се, обръщам се, отдалечавам се, хвърлям един поглед през рамо. Жената е взела момченцето на ръце и също ме гледа някак отчаяно. Усмихвам се и вървя ли, вървя. Хенри ме следва по петите, докато слизам към детския отдел на музея. Според уговорката се срещаме пред мъжката тоалетна.

— Странно — отбеляза Хенри. — Защо жената те погледна така?

— Защото е самотна — използвам аз евфемизъм. — Може би мъжът й отсъства често.

Сместваме се двамата в една от кабините и отварям портмонето. Жената се казва Дениз Радке. Живее във Вила Парк, щата Илинойс. Работи в музея и е завършила университета „Рузвелт“. Носи двайсет и два долара в брой и дребни. Показвам мълком всичко това на Хенри, връщам нещата в портмонето, както са си били, и му го подавам. Излизаме от кабината и от мъжката тоалетна и отиваме при входа на музея.

— Дай го на охраната. Кажи, че си го намерил на пода.

— Защо?

— Не ни трябва, само ти показвах.

Хенри отива при жената от охраната — възрастна негърка, която се усмихва и почти го прегръща. Той се връща бавно и пак тръгваме на три метра един от друг, като аз водя по дългия тъмен коридор, който някой ден ще приюти приложните изкуства и който води към все още несъществуващото крило „Райс“, но сега е пълен с плакати. Търся подходящ обект и точно пред мен изниква съвършеното въплъщение на мечтата на джебчията. Нисък, набит, със силен загар, мъжът изглежда така, сякаш е подминал по погрешка стадиона „Ригли“ с бейзболната си шапка, полиестерните панталони и светлосинята риза с къс ръкав и с копчета върху яката. Той чете на приятелката си с вид на мишка нещо като лекция за Винсент ван Гог.

— И така, реже си, моля ти се, ухото и го подарява на своето момиче… ти искаш ли такъв подарък, а? Ухо! Хм. Пратили са го в лудницата…

За този тип тук нямам никакви угризения. Той си се разхожда и потънал в блажено неведение, крещи с портфейл, пъхнат в левия заден джоб. Има шкембе, но отзад е почти плосък и портфейлът му направо си плаче да го взема. Тръгвам след мъжа, Хенри ме вижда много добре, когато пъхам ловко палец и показалец в набелязания джоб и го освобождавам от портфейла. Изоставам, мъжът и приятелката му продължават нататък, аз подавам портфейла на Хенри, който го пъха в панталона си, и тръгвам напред.

Показвам на Хенри и някои други хватки: как се взема портфейл от горния вътрешен джоб на сако, как да скриеш ръката си, докато бъркаш в дамска чанта, шест различни начина да отклониш вниманието на някого, докато го обираш, как се вади портфейл от раница и как да накараш непознат да ти покаже къде си държи парите. Накрая казвам:

— Добре, хайде опитай сега и ти.

В миг Хенри се вцепенява.

— Не мога.

— Можеш, можеш, и още как. Огледай се. Набележи си някого.

Стоим в залата с японски гравюри. Пълно е с бабки.

— Не тук.

— Добре, къде?

Той се позамисля.

— В ресторанта?

Отиваме бавно в ресторанта. Помня много ясно всичко това. Бях напълно вцепенен от ужас. Поглеждам към своето Аз и ето на — то е пребледняло от страх. Усмихвам се, защото знам какво ще последва. Нареждаме се на опашката за ресторанта градина. Хенри се озърта и мисли.

Пред нас на опашката чака много висок мъж на средна възраст, облечен в добре скроен лек кафяв костюм — невъзможно е да видиш къде е портфейлът му. Хенри се доближава до него, държи в протегнатата си ръка един от портфейлите, които вече съм задигнал днес.

— Господине! Ваш ли е? — пита той тихо. — Беше на пода.

— А? О, хм, не, не е мой. — Мъжът проверява в задния десен джоб на панталона си, напипва портфейла си — там си е, на сигурно — надвесва се над Хенри, за да го чува по-добре, взема портфейла от ръката му и го отваря. — Хм, занеси го на охраната, вътре има доста пари.

Мъжът е с очила с дебели стъкла, през които се взира в Хенри, докато му говори, а Хенри се пресяга, бръква в джоба му и му задига портфейла. Понеже е облечен в тениска с къс ръкав, отивам зад него и той ми подава портфейла. Високият мъж в кафявия костюм сочи към стълбите и обяснява на Хенри как да предаде портфейла. Хенри се отправя бавно, накъдето той му е посочил, а аз тръгвам след него, изпреварвам го и го повеждам право през музея към входа и навън, покрай охраната, по Мичиган Авеню на юг, докато накрая стигаме, съзаклятнически ухилени, при кафенето на художниците, където с незаконно придобитата печалба се черпим с млечни шейкове и пържени картофи. После пъхаме всички портфейли без парите в една пощенска кутия и аз наемам стая в „Палмър Хаус“.

— Е? — питам, както съм седнал отстрани на ваната и гледам Хенри, който си мие зъбите.

— Кво е? — фъфли той, защото устата му е пълна с паста за зъби.

— Какво ще кажеш?

Хенри изплюва пастата.

— За кое?

— За джебчийството.

Той ме гледа в огледалото.

— Е, какво да кажа! — Обръща се и се взира в мен. — Успях!

Грейва в усмивка.

— Беше страхотен!

— Да! — Усмивката му помръква. — Хенри, не ми харесва да пътешестваш във времето сам. По-хубаво е с теб. Не може ли винаги да идваш с мен?

Стои с гръб към мен и се гледаме в огледалото. Клетото ми невръстно Аз: на тази възраст гърбът ми е тесен и лопатките ми стърчат отзад като току-що наболи криле. Хенри се обръща и чака да му отговоря, а аз знам какво трябва да му кажа — какво трябва да кажа на себе си. Пресягам се и го обръщам леко, после го дръпвам да застане до мен, така че да сме един до друг, с глави на едно равнище, с лице към огледалото.

— Погледни!

Изучаваме отраженията си като на двойници в богато украсеното позлатено банско великолепие на „Палмър Хаус“. Косата и на двамата е тъмнокестенява, очите ни са еднакво тъмни, леко дръпнати и обрамчени с черните кръгове на умората, имаме съвсем еднакви уши. Аз съм по-висок, по-мускулест и се бръсна. Той е по-слаб и недодялан, само колене и лакти. Пресягам се и вдигам косата от лицето си — показвам на Хенри белега, останал от катастрофата. Той повтаря подсъзнателно движенията ми и докосва същия белег върху челото си.

— Точно като моя — отбелязва изумено моето Аз. — От какво ти е?

— От същото, както при теб. Същият белег е. Ние сме едно и също.

Прозрачен миг. Отначало не разбрах, после схванах — ей така, от само себе си. Виждам как точно става. Искам да бъда двамата едновременно, отново да усетя как губя ъглите на своето Аз, да видя как за пръв път бъдеще и настояще се сливат. Но съм свикнал прекалено много, така ми е прекалено удобно, затова оставам отвън със спомена за чудото да съм на девет години и внезапно да видя, да проумея, че моят приятел, моят наставник и брат — това съм аз. Аз и никой друг. Колко самотно!

— Ти си аз.

— Когато си по-голям.

— Ами… другите?

— Другите, които пътешестват във времето ли?

Той кима.

— Според мен други няма. Поне аз не съм срещал.

В ъгълчето на лявото му око избива сълза. Като малък си представях цяла общност от пътешественици във времето, на които моят наставник Хенри е представител, изпратен от тях, за да ме обучи и да ме подготви да се влея в това голямо братство. И досега се чувствам като корабокрушенец, като последния представител на някога многоброен вид. Чувствах се така, все едно Робинзон Крузо е видял върху пясъка издайническата стъпка, а после е разбрал, че я е оставил самият той. Моето Аз — малко като листенце, слабо като вода, се разплаква. Прегръщам го дълго, дълго прегръщам себе си.

После си поръчваме от румсървиса течен шоколад и гледаме Джони Карсън^[3]. Хенри заспива на лампа. След края на предаването го поглеждам, а него вече го няма, изчезнал е, за да се върне в някогашната ми стая в апартамента на татко и да застане с размътена от съня глава до някогашното ми легло, а после да се свлече признателно върху него. Изключвам телевизора и нощната лампа. През отворения прозорец долита шумът от уличното движение на 1973 година. Искам да се прибера у дома. Лежа сам и отчаян на твърдото хотелско легло. И досега не разбирам.

 

 

Неделя, 10 декември 1978 година

(Хенри е на 15 и на 15 години)

Хенри: Намирам се в стаята си заедно със своето Аз. Той е дошъл тук от следващия март. Правим каквото често правим, ако сме оставени сами, ако навън е студено, ако и двамата сме изживели пубертета, но още не сме се добрали до истински момичета. Според мен повечето хора биха го правили, ако разполагаха с възможности като моите. В смисъл, че не съм обратен и така нататък.

Късна неделна утрин е. Чувам камбаните на „Сейнт Джо“. Снощи татко се прибра късно, сигурно след концерта се е отбил в „Ексчекър“, беше толкова пиян, че падна на стълбите и се наложи да го пренасям до нас и да го слагам да легне. Сега кашля и го чувам, че прави нещо в кухнята.

Другото ми Аз изглежда отчаяно и току се извръща към вратата.

— Какво? — питам го.

— А, нищо — отвръща. Ставам и проверявам ключалката. — Недей — казва ми той.

Очевидно хвърля огромни усилия, за да го изрече.

— Ела — викам го аз.

Чувам тежките стъпки на татко точно пред вратата.

— Хенри! — вика ме той, дръжката на вратата бавно се раздвижва и аз внезапно виждам, че без да искам, съм отключил, Хенри скача към нея, но твърде късно: татко надзърта и ни заварват flagrante delicto^[4]. — О! — възкликва той. Зяпнал е с широко отворени очи и изглежда погнусен. — Господи, Хенри!

Затваря вратата и го чувам, че се връща в стаята си. Поглеждам себе си укорно, докато намъквам чифт джинси и тениска. Отивам по коридора в стаята на татко. Вратата е затворена. Чукам. Никакъв отговор. Чакам.

— Татко! — Мълчание. Отварям вратата и заставам на прага. — Татко!

Той седи на леглото с гръб към мен. Продължава да седи, а аз стоя там още малко, но нямам сили да вляза. Накрая затварям вратата и се връщам в стаята си.

— Само ти си виновен, ти — заявявам строго на собственото си Аз. То е облечено в джинси и седи на стола, захлупило лице върху дланите си. — Знаеше, знаеше, че ще стане така, а не каза и дума. Къде ти е чувството за самосъхранение? Какво, да го вземат мътните, те прихваща? Каква е ползата да знаеш бъдещето, щом не можеш да ни предпазиш поне от тази унизителна сценка.

— Млъквай, чу ли — изграчва Хенри.

— Няма да млъквам пък — повишавам тон и аз. — Единственото, което трябваше да направиш, беше да кажеш, че…

— Виж какво — поглежда ме той примирено. — Беше като… беше като онзи ден на ледената пързалка.

— О! Мамка му!

Преди около две години видях в Индиън Хед Парк как една хокейна шайба удря по главата малко момиченце. Беше ужасно. По-късно разбрах, че е починало в болницата. После започнах да се връщам отново и отново във времето към онзи ден, исках да предупредя майката на момиченцето, а не можех. Все едно седях в киносалон и гледах филм. Все едно бях привидение. Крещях: „Не, отведете я вкъщи, не я пускайте близо до леда, ще я наранят, тя ще умре“, и разбирах, че думите са само в главата ми и всичко ще си продължи както преди.

Хенри казва:

— Искаш да променя бъдещето, но за мен това е минало и поне доколкото схващам, не мога да сторя нищо. Опитах се и то се случи именно защото се опитах. Ако не бях казал нищо, ти нямаше да станеш…

— Защо тогава каза нещо?

— Защото го казах. И ти ще го направиш, само чакай да видиш. — Той свива рамене. — Точно както с мама. Катастрофата. Immer weider. Винаги едно и също. Отново и отново.

— Свободната воля ли?

Той се изправя, отива до прозореца, застава и гледа към задния двор на семейство Тейтингър.

— Тъкмо го обсъждах с едно свое Аз от 1992 година. То каза нещо любопитно: каза, че според него човек притежава свободна воля само когато е във времето, в настоящето. В миналото можем да направим само каквото сме направили и можем да бъдем там само ако сме били там.

— Но моето настояще е там, където съм — където и да е това. Не бих ли могъл да реша…

— Не. Очевидно не можеш.

— А какво каза онова твое Аз за бъдещето?

— Ами помисли сам. Отиваш в бъдещето, правиш нещо, връщаш се в настоящето. И тогава нещото, което си направил в бъдещето, е част от миналото ти. Това вероятно също е неизбежно.

Усещам странна смесица от свобода и отчаяние. Плувнал съм в пот, той отваря прозореца и в стаята нахлува студен въздух.

— Излиза, че не нося отговорност за нищо, което не съм направил в настоящето.

Той се усмихва.

— Слава богу.

— И всичко вече се е случило.

— Така изглежда. — Хенри прокарва ръка през лицето си и аз виждам, че няма да е зле да се обръсне. — Но онова мое Аз каза, че трябва да се държиш така, сякаш разполагаш със свободна воля, сякаш си отговорен за постъпките си.

— Защо? Какво значение има?

— Ако не се чувстваш отговорен, явно нещата вървят на зле. Става потискащо.

— Той от собствен опит ли го знаеше?

— Да.

— И какво се случва после?

— Татко не ти обръща внимание три седмици. И това… — Той маха с ръка към леглото. — Трябва да прекратим тези срещи.

Въздъхвам.

— Добре, няма проблем. Нещо друго?

— Вивиан Теска.

Вивиан е онова момиче, по което в час по геометрия се зазяпвам. Никога не съм я заговарял.

— Утре след часовете иди и й определи среща.

— Дори не я познавам.

— Вярвай ми.

Той ми се хили така, че направо се чудя защо изобщо му се доверявам, но ми се иска да вярвам.

— Добре.

— Е, аз да вървя. Пари, ако обичаш. — Вадя двайсет долара. — Още.

Подавам му още една двайсетачка.

— Нямам повече.

— Добре. — Той облича някакви дрехи, измъква ги от купчината, която нямам нищо против да не виждам повече. — Ами яке?

Връчвам му един перуански скиорски пуловер, който винаги съм мразел. Той се мръщи и го облича. Отиваме при задния вход на апартамента. Камбаните на църквата бият, пладне е.

— Чао — казва моето Аз.

— Успех — пожелавам му, странно трогнат, когато виждам как собственото ми Аз поема към неизвестното, към една студена неделна утрин в Чикаго, където не му е мястото.

Стъпките му кънтят по дъсченото стълбище, а аз се връщам в тихия апартамент.

 

 

Сряда, 17 ноември — вторник 28 септември 1982 година

(Хенри е на 19 години)

Хенри: Намирам се отзад в полицейски автомобил в Зион, щата Илинойс. С белезници съм и с почти нищо друго. Отвътре въпросният полицейски автомобил мирише на цигари, на кожа, пот и на още нещо, което не мога да определя, но което ще надушиш във всички полицейски автомобили. Може би на чешити и откачалки. Лявото ми око се издува и вече се затваря, отпред тялото ми е цялото в синини, драскотини и кал, защото по-едрият от двамата полицаи ме усмири на празен паркинг, покрит с натрошени стъкла. Полицаите стоят отвън и разговарят със съседите, поне един от които явно ме е видял, докато съм се опитвал да проникна с взлом в жълто-бялата къща във викториански стил, пред която сме спрели. Не знам къде във времето се намирам. Тук съм от около час и оплесках всичко. Много съм гладен. Много съм уморен. Би трябвало да бъда на Шекспировия семинар на доктор Куори, но съм сигурен, че съм успял да го пропусна. Лоша работа. Сега сме на „Сън в лятна нощ“.

Хубавото на този полицейски автомобил е, че е топло и не съм в Чикаго. Най-достойните граждани на Чикаго ме мразят, защото, докато съм задържан под стража, имам навика да изчезвам, а те не проумяват как. Освен това отказвам да разговарям с тях и те и досега не знаят кой съм и къде живея. В деня, когато разберат, с мен е свършено, защото има цяла купчина заповеди за арестуването ми: за проникване с взлом, за кражба в магазин, за съпротива, оказана при задържане от органите на реда, за бягство от предварителния арест, за влизане в частен имот, за ексхибиционизъм, за грабеж und so weite^[5]. От всичко това човек може да остане с впечатлението, че като престъпник наистина съм голям смотаняк, но истинският проблем всъщност е, че е доста трудно да останеш незабелязан, когато си гол. Основните ми предимства са, че умея да се промъквам и съм бърз, но когато посред бял ден се опитвам да проникна чисто гол в някоя къща, понякога се издънвам. Задържали са ме под стража седем пъти, но винаги съм успявал да изчезна още преди да са ми взели пръстови отпечатъци и да са ме снимали.

Съседите продължават да се взират в мен през прозореца на полицейския автомобил. На мен не ми пука. Ама никак. Това продължава прекалено дълго. Мамка му, неприятно е. Облягам се и затварям очи.

Зейва вратата на автомобила. Студен въздух — очите ми се отварят рязко — за миг виждам металната мрежа, разделяща предната част на автомобила от задната, напуканите пластмасови седалки, ръцете си с белезниците, настръхналите си крака, плоското небе зад предното стъкло, черната фуражка върху светлинното табло, бележника в ръката на полицая, червендалестото му лице, рунтавите прошарени вежди и нагънатите като драперия бузи — всичко трепти в какви ли не преливащи цветове, като върху крилете на пеперуда, и полицаят казва:

— Ей, тоя получи някакъв пристъп…

Зъбите ми тракат неудържимо, полицейският автомобил изчезва направо пред очите ми и аз лежа по гръб в собствения си заден двор. Ура. Ура! Напълвам дробовете си с мекия въздух на септемврийската нощ. Сядам и разтривам китки, още личи къде върху тях са били белезниците.

Смея се, заливам се от смях. Отново им се изплъзнах! Худини, Просперо^[6], изобщо не можете да се мерите с мен, аз също съм магьосник!

Започва да ми се гади и повръщам стомашен сок направо върху цветята на Кими.

 

 

Събота, 14 май 1983 година

(Клер е на 11, почти на 12 години)

Клер: Днес е рожденият ден на Мери-Кристина Хепуърт и всички петокласнички от „Сейнт Базил“ ще спим у тях. На вечеря ни поднасят пица, кока-кола и плодова салата, госпожа Хепуърт е направила голяма торта във формата на глава на еднорог, отгоре с червени букви пише „Честит рожден ден, Мери-Кристина!“, и ние пеем, а Мери-Кристина духа всички свещички наведнъж. Струва ми се, че знам какво си е пожелала — пожелала си е да не става по-висока. Поне аз на нейно място щях да си пожелая това. Мери-Кристина е най-високата в целия клас. Метър и седемдесет и три е. Майка й е малко по-ниска, но виж, баща й е страшно висок. Веднъж Хелън попита Мери-Кристина колко е на ръст баща й и тя каза метър и деветдесет и осем. В семейството тя е единствената дъщеря, а братята й всички са по-големи и вече се бръснат, и наистина са много високи. Правят се, че изобщо не ни забелязват, изядоха доста от тортата, а Пати и Рут се кискат всеки път, щом те се появят при нас. Ужасно притеснително си е. Мери-Кристина си отваря подаръците. Аз й подарих като моя син пуловер с плетената на една кука якичка на „Лора Ашли“, само че зелен. След вечерята гледаме „Капан за родители“^[7] на видеокасета, а всички от семейство Хепуърт все се навъртат около нас и минават да ни наглеждат, докато се изреждаме в тоалетната на втория етаж да си облечем пижамите и после се събираме в стаята на Мери-Кристина, която е обзаведена само в розово, розов е дори мокетът. Човек остава с впечатлението, че майка й и баща й наистина са се зарадвали много, че след толкова момчета най-после имат момиче. Всички си носим спални чували, но ги струпваме до едната стена и се разполагаме или на леглото на Мери-Кристина, или на пода. Нанси е донесла бутилка ментовка и всички си пийваме. Ужасна е, пари ми на гърдите като мехлем за разтриване при настинка. Играем на „Истината кажи или се престраши“. Рут казва на Уенди да изтича без горнище по коридора. Уенди иска от Франси да каже какъв размер сутиен носи седемнайсетгодишната й сестра Лекси (отговор: 76-Б). Франси пита Гейл какво е правила миналата събота в сладкарницата заедно с Майкъл Платнър (отговор: яла е сладолед, какво друго!). Доста бързо на всички ни омръзва да играем на „Истината кажи или се престраши“ главно защото е трудно да измислим нещо интересно, което си струва да се престрашиш да направиш, и защото, общо взето, знаем една за друга всичко, каквото има да се знае, все пак се познаваме още от детската градина. Мери-Кристина казва:

— Хайде да викаме духове!

И всички се съгласяваме, защото сме на нейния рожден ден и защото е страхотно да викаш духове. Тя вади от дрешника дъската. Кутията е намачкана, а малкото пластмасово нещо, което сочи буквите, е изскочило от пластмасовото прозорче. Веднъж Хенри ми разказа как е отишъл на спиритически сеанс, а на медиума й се пукнал апандиситът, та се наложило да викат „Бърза помощ“. Дъската е малка, с нея духове могат да викат само по двама души, затова Мери-Кристина и Хелън са първи. Правилото е да зададеш въпроса си на висок глас, иначе не става. Двете долепят пръсти до пластмасовото нещо. Хелън поглежда Мери-Кристина, която се колебае, затова Нанси подканя:

— Питай за Боби.

Мери-Кристина пита:

— Боб Дъкслър харесва ли ме?

Всички се кикотим. Отговорът е „не“, но дъската отговаря „да“ с малко помощ от страна на Хелън. Мери-Кристина грейва в такава усмивка, че й виждам шините и върху горните, и върху долните зъби. Хелън пита дали има момчета, които харесват нея. Стрелката върху дъската кръжи-кръжи и после спира на Д, Е, Й, В.

— Дейвид Ханли ли? — пита Пати и всички се смеем.

Дейв е единственото чернокожо дете в класа ни. Страшно срамежлив е и е добър по смятане.

— Може би ще ти помогне с деленето на големи числа — отбелязва Лора, която също е много срамежлива.

Хелън се смее. Няма я никаква по смятане.

— Хайде, Клер. Опитайте вие с Рут.

Заемаме местата на Хелън и на Мери-Кристина. Рут ме поглежда и аз свивам рамене.

— Не знам какво да питам — казвам й.

Всички се подсмихват, въпросите не са много. Аз обаче всъщност искам да попитам куп неща: Дали мама ще се оправи? Защо сутринта татко е крещял на Ета? Истински човек ли е Хенри? Къде ми е скрил Марк домашното по френски? Рут казва:

— Кои момчета харесват Клер? — Гледам я разярено, тя обаче само се усмихва. — Не ти ли е интересно?

— Не — отвръщам аз, но въпреки това слагам пръсти върху пластмасовото нещо.

Рут също слага пръсти, но то не се помръдва. И двете докосваме нещото съвсем леко, както е по правилата, без да го побутваме. После то се раздвижва съвсем бавно. Върти се в кръг, сетне спира на Х. След това започва да се върти все по-бързо. Е, Н, Р, И.

— Хенри — оповестява Мери-Кристина. — Кой е Хенри?

Хелън отвръща:

— Не знам, но ти, Клер, се изчерви. Кой все пак е Хенри?

Аз само клатя глава, сякаш и за мен е пълна загадка.

— Питай ти, Рут.

Тя пита (каква изненада!) кой я харесва и дъската й посочва Р, И, К. Усещам я как побутва пластмасовото нещо. Рик, това е господин Малоун, учителят ни по естествознание, който пък си пада по учителката ни по английски госпожица Ингъл. Всички без Пати се смеят, Пати също си пада по господин Малоун. Ние с Рут ставаме и на нашето място сядат Лора и Нанси. Нанси е с гръб към мен, затова не виждам лицето й, когато тя пита:

— Кой е Хенри?

Всички се обръщат към мен и притихват. Аз не свалям очи от дъската. Нищо. Точно когато си мисля, че ми се е разминало, пластмасовото нещо се раздвижва. Посочва С. Аз недоумявам. Нанси и Лора не знаят нищо за Хенри. Всъщност и самата аз не знам почти нищо. После стрелката сочи: Ъ, П, Р, У, Г. Всички ме зяпват.

— Е, аз не съм омъжена, само на единайсет години съм.

— Но кой е Хенри? — продължава да подпитва Лора.

— Не знам. Може би някой, когото още не съм срещнала.

Тя кима. Всички са озадачени. Най-вече самата аз. Съпруг ли? Съпруг?

 

 

Четвъртък, 12 април 1984 година

(Хенри е на 36 години, Клер — на 12)

Хенри: Ние с Клер играем шах при кръга, където палят огън в гората. Пролетният ден е хубав, гората е оживяла от птиците в любовен период и птиците, които вече мътят. Дошли сме чак тук, за да не ни види някой от близките на Клер, които този следобед също се разхождат наоколо. Известно време Клер обмисля един от ходовете, преди три хода съм й взел царицата и сега тя е обречена, но е решила да не се предава без бой.

Поглеждаме.

— Хенри, кой от „Бийтълс“ ти е любимият?

— Джон. Разбира се.

— Защо „разбира се“?

— Е, и Ринго е симпатяга, но вечно е тъжен. А Джордж е прекалено ню ейдж, за да ми харесва.

— Какво е „ню ейдж“?

— Причудливи религии. Сълзлива досадна музика. Тъжни опити човек да убеди сам себе си, че всичко, свързано с индианците, е най-добро. Нетрадиционна медицина.

— Но нали не харесваш обикновената медицина.

— Не я харесвам, защото лекарите постоянно се опитват да ми втълпят, че съм ненормален. Но ако ми се счупи ръката, ще стана голям поклонник на традиционната медицина.

— А Пол?

— Пол е за момичета.

Клер се усмихва срамежливо.

— На мен Пол ми е любимият.

— Е, ти си момиче.

— Защо Пол да е за момичета?

„Сега внимавай“, казвам си аз.

— Ами защото е нещо като добрият от „Бийтълс“, нали се сещаш?

— Това лошо ли е?

— Не, не е лошо. Но момчетата се интересуват повече от някой, който да им бъде кумир, и Джон е такъв.

— О. Но той нали е мъртъв?

Смея се.

— Можеш да бъдеш кумир и след като умреш. Всъщност е много по-лесно, защото не остаряваш, не надебеляваш и не оплешивяваш.

Клер си тананика началото на „Когато бях на шейсет и четири“. Мести топа пет квадратчета напред. Сега мога да й обявя мат и й го казвам, а тя бърза да върне топа на предишното му място.

— И защо харесваш Пол? — питам я аз.

Вдигам поглед точно навреме и виждам как тя пламва до мораво.

— Ами… много е красив — отвръща Клер.

Изрича го така, че започвам да се чувствам някак странно. Изучавам шахматната дъска и забелязвам, че Клер може да ми обяви мат, ако ми вземе с коня офицера. Чудя се дали да й кажа. Ако беше малко по-малка, щях да го направя. На дванайсет години вече е достатъчно голяма, за да се брани сама. Тя гледа замечтано фигурите. Усещам, че ревнувам. Господи. Направо не мога да повярвам, че ревнувам от мултимилионер, рок звезда, който би могъл да бъде баща на Клер.

— Хм — промърморвам.

Клер вдига очи и се усмихва дяволито.

— А ти кого харесваш?

„Теб“, мисля си, но не го изричам на глас.

— Когато съм бил на твоите години ли?

— Ами да. Когато си бил на моите години.

Обмислям добре думите си и какво е заложено в тях, после отвръщам:

— Бях на твоите години през 1975-а. Осем години по-голям съм от теб.

— Значи си на двайсет?

— А, не, на трийсет и шест съм.

Достатъчно стар, за да ти бъда баща.

Клер бърчи челце. Смятането не й е най-силният предмет.

— Но ако си бил на дванайсет години през 1975…

— О, извинявай. Права си. На трийсет и шест съм, но някъде там — махам с ръка на юг — съм на двайсет. В реалното време.

Клер се мъчи да си го представи.

— Значи сте двама?

— Не съвсем. Винаги съм един човек, но когато пътешествам във времето, ходя на места, където вече съм, и да, тогава може да се каже, че сме двама. Или повече.

— А защо аз никога не виждам повече от един?

— Ще видиш. Когато двамата се срещнем в моето настояще, това ще се случва доста често.

„По-често, отколкото ми се иска, Клер.“

— Е, и кого си харесвал през 1975 година?

— Всъщност никого. На дванайсет години имах да мисля за други неща. Но когато бях на тринайсет, ужасно си падах по Пати Хърст.

Клер изглежда раздразнена.

— Твоя съученичка ли е?

Аз се смея.

— Не. Богата колежанка от Калифорния, отвлечена от левичарите терористи, които я караха да обира банки. Месеци наред я даваха всяка вечер в новините по телевизията.

— Какво е станало с тази Пати? Защо си си падал по нея?

— Накрая я пуснаха, тя се омъжи и си роди деца, и сега е богата калифорнийка. Защо съм си падал по нея ли? О, не знам. Няма обяснение. Вероятно съм й съчувствал, задето са я отвлекли и са я карали да върши разни неща, които не е искала да прави, после обаче на нея като че ли започна да й харесва.

— А ти вършиш ли неща, които не искаш да правиш?

— Да. През цялото време.

Кракът ми е изтръпнал, аз се изправям и го разтръсквам.

— Невинаги, Клер, се озовавам здрав й невредим при теб. Доста често попадам на места, където съм принуден да си набавям с кражба дрехи и храна.

— О. — Лицето й помръква, после тя вижда печелившия ход, прави го и ме поглежда ликуващо. — Мат!

— Ей! Браво! — поздравявам я аз. — Ти си шахматната царица du jour^[8].

— Ами да — заявява Клер и поруменява от гордост. Започва да реди фигурите на изходните позиции. — Хайде пак!

Аз уж си гледам несъществуващия часовник.

— Разбира се. — Отново сядам. — Гладна ли си?

Тук сме от часове и запасите ни от храна са на изчерпване, останал ни е само малко чипс на дъното на пакетчето.

— Ммм.

Клер държи пешките зад гърба си, потупвам я по десния лакът и тя ми показва бялата пешка. Правя обичайния си начален ход с пешката на d 4. Клер играе обичайния ответен ход на моя обичаен начален ход и мести пешката на d 5. Изиграваме следващите десет хода сравнително бързо, само с умерени кръвопролития, после Клер се позамисля, загледана в дъската. Вечно експериментира и умува как да нанесе coup d’éclat^[9].

— Сега кого харесваш? — пита тя, без да вдига поглед.

— За кога питаш, когато съм на двайсет години ли? Или на трийсет и шест?

— И двете.

Опитвам се да си спомня какво е било, когато съм бил на двайсет. В съзнанието ми изниква размазано петно от жени, гърди, крака, кожа, коса. Всичките им истории са се преплели в общо кълбо, лицата вече не са свързани с имена. На двайсет години бях неуморен, но нещастен.

— На двайсет години не беше нищо особено. Никой не ми идва на ум.

— А на трийсет и шест?

Гледам изпитателно Клер. Дали на дванайсет години е прекалено малка? Сигурен съм, че да. По-добре да си фантазира за красивия, недостижим, безопасен Пол Маккартни, отколкото за Хенри, Пътешественика във времето и Особняка. Пък и защо ли изобщо ме пита затова?

— Хенри!

— Да.

— Женен ли си?

— Да — признавам си без желание.

— За кого?

— За една много красива, търпелива, талантлива и умна жена.

Лицето й помръква.

Клер вдига един от моите бели офицери, който ми е взела преди два хода, и го върти като пумпал по земята.

— Чудесно.

Изглежда обезсърчена от новината.

— Какво има?

— А, нищо. — Клер мести царицата от d 7 на d 4. — Шах.

Местя коня, за да предпазя царя.

— А аз омъжена ли съм? — пита Клер.

Поглеждам я в очите.

— Днес дърпаш дявола за опашката.

— Ама защо? И бездруго никога не ми казваш нищо. Хайде, Хенри, кажи ми дали ще си остана стара мома.

— Ти си монахиня — заяждам се аз.

Клер потреперва.

— А, само това не! — Тя ми взема с топа една от пешките. — Как се запозна с жена си?

— Съжалявам. Свръхповерителна информация.

Вземам топа й с царицата. Клер се въси.

— Уф! Докато пътешестваше във времето ли? Така ли се запозна с нея?

— Не, запознах се, докато не си пъхах носа в чуждите работи.

Клер въздъхва. Взема с другия топ още една пешка. Пешките ми са на изчерпване. Местя офицера на d 4.

— Не е честно, знаеш всичко за мен, а не ми казваш нищо за себе си.

— Така си е. Не е честно.

Опитвам се да изглеждам разкаян и отзивчив.

— Рут и Хелън, и Меган, и Лора ми казват всичко и аз казвам всичко на тях.

— Всичко ли?

— Да. Е, не им казвам за теб.

— О! И защо?

Клер ме гледа така, сякаш се оправдава.

— Ти си тайна. Пък и те няма да ми повярват.

Запушва офицера ми с коня и ме озарява с дяволита усмивка. Взирам се в дъската и се мъча да измисля как да й взема коня или да преместя офицера. Нещата не са много розови за белите фигури.

— Ти, Хенри, наистина ли си човек?

Постъписан съм.

— Да. А какъв друг да бъда?

— Не Знам. Дух?

— Истински човек съм, Клер.

— Докажи.

— Как?

— Не знам.

— Според мен и ти, Клер, не можеш да докажеш, че си човек.

— Как така да не мога, мога!

— Как?

— Ами аз съм си като човек.

— И аз съм си като човек.

Странно е, че Клер отваря дума за това: още от 1999 година ние с доктор Кендрик сме подели философска окопна война по съвсем същия въпрос. Кендрик е убеден, че аз съм предвестник на нов човешки вид, който се различава от обикновените хора точно толкова, колкото кроманьонецът от своите съседи, неандерталците. Аз пък твърдя, че не съм нищо друго, освен пример за объркан код и това, че нямаме деца, доказва, че не съм Липсващата брънка. Стигаме дотам да се позоваваме на Киркегор и Хайдегер и да се гледаме на кръв. Междувременно Клер ме наблюдава подозрително.

— Хората не се появяват и не изчезват като теб. Ти си като Чеширския котарак.

— Искаш да кажеш, че съм нещо като литературен герой ли?

Най-после виждам хода: топ на a 3. Сега Клер може да ми вземе офицера, но междувременно ще изгуби царицата си. Трябва й известно време, докато го разбере, и след като го осъзнава, ми се плези. От чипса, който е яла, езикът й е притеснително оранжев.

— Напомняш ми на приказките. Щом ти си истински, защо и те да не са истински? — Клер се изправя, без да сваля съсредоточен поглед от дъската, и започва да подскача, сякаш гащите й горят. — Земята става все по-твърда. Дупето ми е изтръпнало.

— Може и да са истина. Или в тях да има зрънце истина и после хората да са я разкрасили.

— Например, че Снежанка е била в кома.

— И Спящата красавица.

— А Джак Граховото зърно си е бил страхотен градинар.

— А Ной е бил шантаво старче, което е живеело на лодката си заедно с цял куп котки.

Клер ме гледа изпитателно.

— Ной е от Библията. Той не е от приказка.

— А, да. Извинявай.

Вече съм много гладен. Нел всеки момент ще повика със звънеца всички на вечеря и Клер ще трябва да се прибере. Тя пак сяда откъм своята страна на дъската. Виждам, че вече не й се играе, защото започва да строи от фигурите, които е взела, малка пирамидка.

— Още не си доказал, че си истински — заявява Клер.

— Ти също.

— Питаш ли се понякога дали съм истинска? — учудва се тя.

— Може би те сънувам. Може би ти сънуваш мен, може би ни има само в нашите сънища и всяка сутрин, щом се събудим, забравяме един за друг.

Клер се въси и маха с ръка, сякаш за да отхвърли странна приумица.

— Ощипи ме — подканва тя. Навеждам се и я щипвам леко по ръката. — По-силно!

Пак я ощипвам, този път малко по-силно, и на Клер й остава бяло-червена следа, която след няколко секунди изчезва.

— Не мислиш ли, че щях да се събудя, ако спях? А и не се чувствам заспала.

— Е, аз не се чувствам привидение. Нито литературен герой.

— Откъде знаеш? Ако съм те измислила и не искам да знаеш, че си измислен, просто няма да ти кажа.

Аз мърдам срещу нея вежди.

— Може би Бог ни е измислил и не ни казва.

— Не бива да говориш така! — възкликва Клер. — Пък и не вярваш в Бога. Нали?

Свивам рамене и сменям темата.

— По-истински съм от Пол Маккартни.

Клер изглежда притеснена. Започва да събира фигурите и да ги реди в кутията, като старателно разделя белите от черните.

— За Пол Маккартни знаят много хора, а за теб знам само аз.

— Да, но мен си ме срещала, а него няма да го срещнеш никога.

— Мама е ходила на концерт на „Бийтълс“. — Клер слага капака на кутията и се протяга на земята, загледана в балдахина на току-що поникналите листа. — Бил е в „Комиски Парк“ в Чикаго на осми август 1965 година.

Боцвам я по коремчето и тя се залива от смях и се свива като таралеж. След промеждутък, през който я гъделичкам, а тя се мята, лягаме на земята с ръце, кръстосани на кръста, и Клер пита:

— Жена ти и тя ли пътешества във времето?

— Не. Слава богу.

— Защо „слава богу“. Според мен щеше да е забавно. Щяхте да си ходите заедно насам-натам.

— В семейството е предостатъчен и един пътешественик във времето. Опасно е, Клер.

— Жена ти притеснява ли се за теб?

— Да — отвръщам тихо. — Притеснява се.

Питам се какво ли прави Клер сега, през 1999 година. Може би още спи. И няма да разбере, че не съм до нея.

— Обичаш ли я?

— Много — прошепвам аз.

Без да продумваме, лежим един до други гледаме полюшващите се дървета, птиците, небето. Чувам приглушено подсмърчане, извръщам се към Клер и с изненада виждам, че по лицето й към ушите се стичат сълзи. Сядам и се надвесвам над нея.

— Какво има, Клер?

Тя само клати глава и стиска устни. Приглаждам косата й, притеглям я да седне, прегръщам я. Клер е дете, а после отново не е дете.

— Какво има?

Тя го изрича толкова тихо, че се налага да я помоля да повтори.

— А аз си мислех, че може би си женен за мен.

 

 

Сряда, 27 юни 1984 година

(Клер е на 13 години)

Клер: Стоя на Ливадата. Краят на юни е, привечер, след няколко минути ще трябва да изчезвам за вечеря. Става все по-студено. Допреди десет минути небето беше бакърено синьо и на Ливадата беше голям пек, всичко сякаш се беше свило като под огромен стъклен похлупак, всички звуци наоколо бяха погълнати от горещината, чуваше се само хорът на насекомите. Седях на мостчето, гледах как мушиците се стрелкат над застиналото малко езеро и си мислех за Хенри. Днес не е негов ден, следващият е след цели двайсет и два дни. Сега е много по-прохладно. Хенри ме хвърля в смут. Цял живот го бях приемала като нещо, което се разбира от само себе си, в смисъл, че Хенри е тайна и оттам вече има някакво очарование, но същевременно той си е и чудо, и едва наскоро започнах да проумявам, че повечето момичета си нямат Хенри, а дори и да си имат, не казват и дума за това. Излиза вятър, високата трева се нагъва, аз затварям очи и имам чувството, че чувам море (макар че съм виждала море само по телевизията). Когато ги отварям, небето е жълто, после зелено. Хенри твърди, че идвал от бъдещето. Като малка това не ме смущаваше, нямах и представа какво би могло да означава. Сега се питам дали не означава, че бъдещето е някакво място или прилича на място, където мога да отида, тоест да отида по някакъв друг начин, а не просто като раста и остарявам. Питам се дали Хенри може да ме отведе в бъдещето. Гората е черна, дърветата се огъват, шибат настрани и се свеждат надолу. Насекомите вече не жужат, вятърът е сплескал всичко, тревата е полегнала, дърветата скърцат и стенат. Страх ме е от бъдещето, прилича ми на голяма кутия, която ме чака. Хенри твърди, че ме познавал в бъдещето. Иззад дърветата се появяват огромни черни облаци, изникват толкова внезапно, че аз се смея, приличат на кукли на конци и всичко се кълби и се носи устремно към мен, и се чува дълга, мощна гръмотевица. Изведнъж забелязвам, че стоя тъничка и права насред Ливадата, където всичко се е сплескало, затова лягам с надеждата да си остана незабелязана за бурята, която се приближава все повече: лежа по гръб, когато от небето плисва вода. В миг ставам мокра до кости и усещам, че Хенри е там, чувствам невероятна нужда Хенри да е там и да ме прегърне, макар и да ми се струва, че той е дъждът, а аз съм сама и го искам.

 

 

Неделя, 23 септември 1984 година

(Хенри е на 35 години, Клер — на 13)

Хенри: Намирам се на поляната, на Ливадата. Много рано сутринта е, точно преди зазоряване. Краят на лятото е, всички цветя и тревата ми достигат до гърдите. Студено е. Сам съм. Вървя сред растенията и откривам кашона с дрехите — отварям го и намирам вътре сини джинси и бяла риза от плътен плат, както и чифт джапанки. Никога досега не съм виждал тези дрехи и нямам представа къде във времето се намирам. Клер ми е оставила и нещо за хапване: сандвич с фъстъчено масло и желе, старателно увит в алуминиево фолио, ябълка и пакетче чипс. Това вероятно е една от закуските й за училище. Очакванията ми се насочват към края на седемдесетте и началото на осемдесетте години. Сядам на камъка й изяждам храната, след което се чувствам много по-добре. Слънцето изгрява. Цялата Ливада е синя, после оранжева и розова, сенките са издължени, после е ден. Няма и следа от Клер. Пропълзявам няколко крачки сред растителността, свивам се на земята, въпреки че е мокро от росата, и заспивам.

Когато се будя, слънцето е по-високо, Клер е седнала до мен и чете книга. Усмихва ми се и казва:

— Ден сред мочурищата. Птиците пеят, жабите квакат, време е за ставане!

Простенвам и разтърквам очи.

— Здрасти, Клер! Коя дата сме днес?

— Неделя, двайсет и трети септември 1984 година.

Клер е на тринайсет години. Странна трудна възраст, но не чак толкова трудна, колкото онова, което изживяваме сега в моето настояще. Сядам и се прозявам.

— Ако те помоля много мило, Клер, ще отидеш ли да ми донесеш тайно от вас чаша кафе?

— Кафе ли?

Казва го така, сякаш за пръв път чува за подобна чудесия. А като възрастна е не по-малко пристрастена от мен. Замисля се как да стане.

— Много те моля.

— Добре, ще опитам.

Става бавно. Това е годината, когато дръпна бързо на ръст. За една година е пораснала с дванайсет сантиметра и още не е свикнала с новото си тяло. Гърди, крака, ханш, току-що изковани. Опитвам се да не мисля за това, докато я гледам как върви по пътеката към къщата. Извръщам се към книгата, която тя чете. На Дороти Сейърс е, не съм я чел. Когато Клер се връща, съм на трийсет и трета страница. Донесла е термос, чаши, одеяло, няколко понички. Слънцето на цяло лято е изпъстрило носа й с лунички и аз едвам устоявам на изкушението да прокарам ръка по изсветлялата й коса, която, докато Клер простира одеялото, пада върху раменете й.

— Бог да те поживи.

Поемам термоса така, сякаш съдържа тайнство. Настаняваме се върху одеялото. Изхлузвам джапанките, наливам си чаша кафе и отпивам една глътка. Кафето е невероятно силно и горчиво.

— Майко мила! Това е космическо гориво, Клер.

— Много ли е силно?

Клер изглежда някак потисната и аз бързам да я похваля.

— Е, силничко е, но ми харесва. Ти ли го направи?

— Ъхъ. Не съм правила никога досега, а по едно време дойде Марк, който започна да се заяжда, може и да съм объркала нещо.

— Не, хубаво е.

Духам кафето и го гълтам. Веднага се чувствам по-добре. Наливам си още една чаша.

Клер взема от мен термоса. Сипва си два пръста и опитва предпазливо.

— Уф! — казва. — Гадост! Такова ли трябва да е на вкус?

— Е, обикновено не е чак толкова свирепо. Ти го обичаш с много сметана и захар.

Клер излива кафето в чашата си на Ливадата и си взема от поничките. После казва:

— Правиш ме странна.

Нямам готов отговор, тъй като не ми е хрумвало никога.

— Няма такова нещо.

— Има, има.

— Няма. — Известно време мълча. — В какъв смисъл те правя странна? Не те правя никаква.

— Ами казваш ми как обичам кафето още преди да съм го опитала. Как да разбера дали наистина го харесвам така, или го харесвам така, защото си ми казал?

— Но това, Клер, е въпрос на личен вкус. Каквото и да ти говоря, би трябвало сама да решиш как обичаш кафето! Пък и самата ти постоянно ме подпитваш за бъдещето.

— Едно е да знаеш бъдещето, съвсем друго — да ти казват какво обичаш — възразява Клер.

— Защо? Пак опираме до свободната воля.

Клер си събува обувките и чорапите. Пъха чорапите в обувките и ги подрежда старателно отстрани на одеялото. После вдига и джапанките, които съм изул, и ги слага до обувките си, сякаш одеялото е татами в японска къща.

— А аз си мислех, че свободната воля е свързана с греха.

Замислям се върху думите й.

— Не — възразявам, — защо свободната воля да се ограничава с доброто и злото? Ето, ти току-що реши по своя воля да си изуеш обувките. Това изобщо не е важно, на всички им е безразлично дали си с обувки, или си боса, това не е нито грях, нито добродетел и не влияе върху бъдещето, ти обаче си упражнила свободната си воля.

Клер свива рамене.

— Но понякога ми казваш неща, от които оставам с впечатлението, че бъдещето вече е тук. Все едно бъдещето ми се е случило в миналото и аз не мога да сторя нищо.

— Това се нарича детерминизъм — обяснявам й аз. — Преследва ме насън.

Любопитството на Клер се пробужда.

— Защо?

— Ами щом ти се чувстваш притисната от мисълта, че бъдещето ти не може да се промени, представи си какво ми е на мен. Постоянно се натъквам на истината, че не мога да променя нищо, макар и да съм тук и да го наблюдавам.

— Как така да не можеш, можеш да променяш нещата, Хенри! Нали написа онова за новороденото със синдрома на Даун, което трябва да ти дам през 1991 година! Ами Списъкът, ако нямах Списъка, нямаше да знам кога да дойда, за да те срещна. През цялото време променяш нещата.

Усмихвам се.

— Мога да променям само онова, което влияе на вече случили се събития. Не мога например да отменя факта, че току-що си си събула обувките.

Клер се смее.

— Защо изобщо трябва да те вълнува дали ги събувам или не?

— Не ме вълнува. Но и да ме вълнуваше, сега вече това е непроменлива част от историята на всемира и аз не мога да направя нищо.

Взимам си от поничките с глазура, които са ми любимите. От слънцето глазурата се е поразтопила и залепва за пръстите ми.

Клер си дояжда поничката, запретва крачолите на джинсите си и сяда с кръстосани крака. Чеше се по врата и ме гледа раздразнено.

— Заради теб се гипсирам. Имам чувството, че всеки път, когато си бърша носа, се случва историческо събитие.

— Е, то си е историческо събитие.

Тя върти очи.

— Какво е обратното на детерминизма?

— Хаос.

— О, това май не ми харесва. На теб харесва ли ти?

Отхапвам голяма хапка от поничката с глазура и се замислям върху хаоса.

— И да, и не. Хаосът е повече свобода, всъщност пълна свобода. Но без смисъл. Искам да разполагам със свобода, за да действам, искам обаче и действията ми да имат смисъл.

— Но, Хенри, забравяш за Бога — защо да няма Бог, който да вдъхва смисъл?

Докато го казва, Клер се въси съсредоточено и гледа Ливадата.

Мятам в устата си каквото е останало от поничката и дъвча бавно, за да печеля време. Всеки път, когато Клер споменава Бога, по дланите ми избива пот и на мен ми иде да се скрия някъде, да избягам и да изчезна.

— Не знам, Клер. На мен всичко ми се струва прекалено произволно и безсмислено, за да има Бог.

Клер обхваща коленете си с ръце.

— Но нали току-що каза, че всичко сякаш е предначертано предварително.

— Хм — отвръщам аз.

Сграбчвам Клер за глезените, слагам ходилата й върху коленете си и дърпам. Клер се смее и се подпира на лакти. Ходилата й са студени, много розови и много чисти.

— Добре де — казвам, — дай да помислим. Можем да избираме между три неща: между една затворена вселена, където минало, настояще и бъдеще съществуват едновременно и всичко вече се е случило, между хаоса, където може да се случи всичко и нищо не може да се предскаже, защото няма как да установим всички променливи величини, и между християнския всемир, където Бог е сътворил всичко, всичко си има предназначение, но въпреки това ние разполагаме със свободна воля. Нали така?

Клер бърчи срещу мен носле.

— Вероятно.

— Ти кое си избираш?

Тя мълчи. На тринайсет години прагматизмът и романтичните й чувства спрямо Исус и Мария са почти в равновесие. Преди една година Клер щеше да посочи без колебание Бога. След десет години ще предпочете детерминизма, а след още десет ще смята, че всемирът е произволен, че и да има Бог, той не чува молитвите ни, че причината и следствието са неизбежни и жестоки, но безсмислени. А после? После не знам. Сега обаче Клер седи на прага на юношеството с вярата си в едната ръка и с все по-изострения скептицизъм в другата и единственото, което може да стори, е да се опита да ги съвмести, да ги слее, докато те станат неразривно цяло. Тя клати глава.

— Не знам. Искам Бога. Нали в това няма нищо лошо?

Чувствам се пълен кретен.

— Разбира се, че няма нищо лошо. Щом вярваш в него.

— Но аз не искам само да вярвам, искам наистина да го има.

Прокарвам палци по сводовете на ходилата й и тя затваря очи.

— Ти и свети Тома Аквински — казвам й.

— Чувала съм за него — отвръща Клер така, сякаш говори за отдавна загубен любим вуйчо или за водещ на телевизионно предаване, когото е обичала да гледа като малка.

— Искал е ред и разум, а също Бога. Живял е през тринайсети век и е преподавал в Парижкия университет. Тома Аквински е вярвал и в Аристотел, и в ангели.

— Обичам ангелите — заявява Клер. — Много са красиви. Иска ми се и аз да имам криле и да си хвърча, и да си седя по облаците.

— Ein jeder Engel ist schrecklich.

Клер въздиша тихо, което означава: „Не знам немски, забрави ли?“

— Всеки ангел вдъхва ужас. Това е от цикъл стихотворения — „Дуински елегии“, написал ги е поетът Рилке. Един от любимите ни.

Клер се смее.

— Пак го правиш?

— Кое?

— Казваш ми какво харесвам.

Клер ме рита по коленете. Без да се замислям, слагам ходилата й върху раменете си, но после ми се струва прекалено еротично и бързо ги хващам в една ръка, а Клер лежи по гръб, невинна като ангел, с коса, разпиляна като ореол около нея върху одеялото. Гъделичкам я по краката. Клер се превива от смях и се отскубва като риба от ръцете ми, после скача и прави на поляната циганско колело с усмивка, с която сякаш ме предизвиква да стана и да я хвана. Но аз само се усмихвам в отговор, затова тя се връща и сяда до мен на одеялото.

— Хенри!

— Да!

— Правиш ме различна.

— Знам.

Извръщам се да я погледна и за миг забравям, че тя е малка и това се е случило много отдавна: виждам жена си Клер, насложена върху образа на това невръстно момиче, и не знам какво да кажа на тази Клер, която е и стара, и млада, и различна от другите момичета, която знае колко трудно е понякога да бъдеш различен. Но Клер явно не очаква отговор. Обляга се на ръката ми и аз я прегръщам през раменете.

— Клер! — крещи баща й сред тишината на Ливадата.

Тя скача и грабва обувките и чорапите си.

— Време е за църква — заявява ми, внезапно притеснена.

— Добре — отвръщам. — Е, чао.

Махам й с ръка, тя се усмихва, изпелтечва едно „довиждане“, хуква по пътеката и се скрива. Известно време лежа на слънцето, мисля си за Бога и чета Дороти Сейърс. След час — час и нещо също изчезвам и остават само едно одеяло и една книга, чаши за кафе и дрехи, от които да личи, че наистина сме били тук.