Джей Ръсел
Глутница ангели (2)

2.

На другата сутрин ме събуди телевизорът. В хотела имаха от онези системи, които включват автоматично гадния приемник, за да разбереш, че е оставено съобщение.

Не мога да й се начудя на тази техника. Навремето по хотелите имаше телефонни апарати с лампичка, която мигаше, за да разбереш, че си получил съобщение. Или когато излизаш от хотела, се отбиваш на рецепцията и питаш:

— Някакви съобщения?

И чуваш отговор от раболепен лакей от плът и кръв. Да си призная, ми е малко мъчно за доброто старо време, когато администраторът в ливрея ти се тросваше: „Не, господине!“. Знаеше прекрасно, че не са оставени съобщения, нещо повече, че не си от хората, които имат и най-малък шанс да получат някога съобщение. Въпреки това човекът проверяваше най-съвестно — защото едно време хората си вършеха работата добре, и в думите му „Не, господине“, не само че нямаше и грамче снизхождение, обратното, макар и администраторът да бе наясно, че спадаш към графата на хората, които никога не получават съобщения, ти намекваше било с тона си, било с начина, по който те гледа, че не е зле пак да попиташ малко по-късно, понеже никак не е изключено съобщението да пристигне всеки момент — само това оставаше да го пропуснеш!

Най-малкото така ги помня нещата.

А сега какво — черният екран на телевизора ти мига, за да разбереш, че имаш съобщение.

Най-гадното, разбира се, е, че телевизионният екран не ти казва нищо повече от: има съобщение за теб. Пак трябва да питаш на проклетата рецепция. А сега администраторите никога не са раболепни, винаги се държат снизходително, дори и за теб да са се натрупали цяла купчина съобщения от папата, президента и Джери Сийнфелд.

Божичко, понякога се чувствам дърт мърморко.

Погледнах светещия часовник — и той вграден в телевизора. (Не че искам да ставам досаден или да плюя в ръката, от която ям — опазил ме бог! — но явно е само въпрос на време да почнем да използваме тези шибани телевизори и за кенеф.) Видях, че тъкмо минава осем. Нямах никаква представа колко часът е в Лос Анджелис, понеже и досега не мога да се оправя с тези часови пояси. Знаех само, че се чувствам така, сякаш излизам от тридневен тежък запой. Тръгна ли да пътувам по света, ставам на парцал — не ме търсете за нищо.

Първата ми работа бе да изключа телевизора, който още си мигаше. Огледах се за дистанционното устройство, но не помнех какво съм направил с него. Затърсих го опипом под завивките и ми се стори, че съм го открил при крака си, оказа се обаче, че това бил членът ми. Пикаеше ми се, та две не виждах.

На път за клозета натиснах напосоки копчетата отпред на приемника, но не постигнах нищо друго, освен да сменя програмата и да увелича звука. Включи се порноканалът и аз поспрях, съгледал някакъв мърдащ задник. Начаса познах, че е на Шон Йънг^[1] (ваша работа, наречете го талант), но да ви призная, ми се стори малко рано за подобни забавления. Облекчих се във възможно най-дълбокия смисъл на думата и си наплисках лицето с вода — забелязах, че топлата идва малко бавно, всъщност почти не идва. Въпреки това ме поразсъни и можете да си говорите всичко за качеството на телевизията в „Савой“, но хавлиените им кърпи са си направо страхотни.

Заметнах се в не по-малко пухкавия хотелски хавлиен халат — тъй като сметката щяха да платят онези приятелчета от сателита, можете да сте сигурни, че тази прелест ще поеме заедно с мен и с куфара ми назад към Америка — и хвърлих едно око на листа с менюто за обслужване по стаите, за да преценя доколко мога да се разпростра в поръчката за закуска. Не че не печелех добри — да не кажа, неприлични — пари от сериала „Кълбо от огън“. Или че не ми е приятно да се правя на звезда. (Всъщност…) Но веднъж вече съм изпадал в немилост. Навремето си бях тъпо хлапе, и в дните на „Солникови и Пиперкови“ се забавлявах до припадък, без обаче да оценявам какво притежавам. Бях се прочул съвсем неочаквано, още си бях с жълто около устата и смятах, че това ми се полага, че си го заслужавам и така ще бъде, докато съм жив.

После изпаднах от играта. Точно както след първия душ пада тен, получен със слънчево масло „Копъртоун“.

Знаех си, че вероятно и сега ще стане така. Не защото страдам от липса на самочувствие и от плахост, не защото ме мъчат черногледство или мирова скръб, а просто защото в шоубизнеса е така. Ако не вярвате, питайте Филип Майкъл Томас или Лари Линвил — някой да ги помни сега?

Та бях решил този път да не допускам всичко да се изнизва покрай мен, както пясък между пръстите. Бях си наумил да изживея в пълна мяра всеки миг на лукс, да му се радвам и да подхранвам и ненаситното си, и бездруго раздуто до пръсване его.

Ето как — най-малкото в хотел „Савой“ на пъпа на Лондон, можете да профукате трийсет долара за закуска, състояща се от някакъв си бекон с яйца и изстинало кафе.

Затова пък само да знаете колко ми се услади!

Звъннах на рецепцията да разбера за съобщението.

— Стая номер? — попита отруден глас с неустановен пол.

— А вие не знаете ли? — поинтересувах се аз.

— Моля?

— Не знаете ли и без да ме питате, от коя стая ви се обаждам? Не го ли пише върху компютъра, таблото или каквото там е пред вас?

— А вие не знаете ли кой номер е стаята ви? — тросна се той (тя?).

— Да — рекох аз.

Знаех, естествено, но не исках да се давам току-така.

— Защо тогава не ми казвате?

— А защо да ви казвам, след като вече знаете?

— Защото сега вече се усъмних.

— Но… — подхванах пак, но се опомних овреме — схванах, че съм загубил битката.

Ако наистина имах самочувствието на звезда, щях да се нацупя и да вдигна скандал. Стана ми приятно, че още не съм се докарал дотам да се цупя за щяло и нещяло и простих на администратора (администраторката?), задето ме е дарил с това мъничко, ала важно за мен късче самопознание. На драго сърце разгласих тази тъмна тайна — номера на хотелската стая.

— Имате съобщение от Джун Ханоувър от телевизия „Стар“. Ще ви чака в централното фоайе на хотела. Помоли да слезете, когато ви е удобно.

Нямах намерение да благодаря, но администраторът затвори още преди да съм имал възможност да го сторя. Мислех да питам кога е получено съобщението, не исках обаче да рискувам и да звъня отново на рецепцията. Взех си набързо един душ — топлата вода тук определено си беше проблем — облякох си надве-натри една риза и панталон, грабнах от багажа поизмачканото яке и хукнах надолу към фоайето.

Хотелските фоайета наистина са нещо невероятно. Обичам да се мотая из тях. Има нещо вълнуващо и романтично да се разхождаш из такова фоайе, дори и да не си отседнал в хотела — изживяването е неповторимо. Е, може би ще го изпитате и в чакалните на летищата, но те са твърде неизискани и гъмжат от разни откачалки, членове на една или друга секта, и от китайски монахини, които се опитват да ти пробутат цветя и спасение. Сигурно и в чакалните на железопътните гари от трийсетте години на нашия век е витаел същият дух. Духът на нещо преходно и мимолетно, почти нереално. В хотелските фоайета хората се държат, стъпват различно. Дори само фактът, че си в такова фоайе, те кара да се чувстваш по-различен. И това усещане се засилва в тузарски хотели като „Савой“, но понякога се долавя и в най-евтиния крайпътен мотел, стига в него да има машина за лед. Или може би само така ми се струва.

Прекосих с бавна крачка мецанина — и досега непознатите в хотелските фоайета ти се усмихват и очароването на такива места е може би тъкмо в това: че са последните аванпостове на инак отдавна погребаната любезност — и влязох в главното фоайе. Из просторното помещение се виждаха двайсетина-трийсет души, всичките в скъпи-прескъпи костюми — пиеха кафе, ядяха кроасани и четяха вестници. Открих начаса Джун Ханоувър. Седеше сама на голямо канапе, което изглеждаше много удобно. Беше облечена в модно костюмче в бананов цвят и носеше куфарче с големия червен знак на сателитния канал. Беше и единствената жена наоколо.

Така де, все пак изпълнявам главната роля в многосерийна кримка.

Още щом ме забеляза, тя се изправи и докато ми протягаше ръка, изтърва купчинката листове, които държеше.

— Господин Бърнс! Добро утро! Аз съм Джун Ханоувър. О, боже!

Явно се разкъсваше — не знаеше дали да ме гледа в очите или да се наведе и да си събере листовете. Пресегнах се и ги вдигнах.

— О, благодаря ви, господин Бърнс!

— Наричайте ме Марти! — ухилих се аз.

— Марти — кимна жената и също се усмихна.

Имаше криви зъби и бе леко разногледа, но инак беше доста привлекателна — по онзи безспорно лъскав начин, както са привлекателни дребните шефове. Затруднявах се да кажа как точно изглежда заради модния костюм, който й стоеше като чувалче от амбалажна хартия. Но жената имаше големи бляскави очи и веднага ми стана симпатична.

Седнах на канапето, което, както се оказа, не беше чак толкова удобно, и Джун се пльосна до мен.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате толкова дълго — рекох й. — Ако знаех, че сте във фоайето, щях да дойда по-бързо. Откога висите тук?

— О, само от седем часа — отвърна жената.

— От седем часа ли! — ахнах аз и си погледнах часовника. Беше два часът — поне толкова показваше. Бях забравил да го преместя, след като самолетът се приземи. Вдигнах очи и съгледах в дъното на фоайето голям стенен часовник — показваше десет без малко. — Значи чакате тук цели три часа?

— Това ми е работата — отвърна Джун.

Погледна ме някак подозрително. Явно не се държах като звезда. Понечих да се извиня отново, но се притесних, че ако продължа да се правя на много скромен, жената ще вземе да ми поиска някакъв документ за самоличност. Нямаше смисъл да рискувам след онзи разговор с рецепцията.

— И какво ще правим сега, Джун? — поинтересувах се аз.

— Щом сте готов, ще ви заведа в седалището на телевизия „Стар“. Но не е бързо. Не искате ли първо да пийнете кафе?

Погледнах листа с менюто върху масичката и видях, че чашка кафе тук струва цели две лири стерлинги. Това, кажи-речи, бе достатъчно, за да се изкуша и да си поръчам две-три чаши, но току-що бях закусвал и бях почти сигурен, че ще имам предостатъчно възможности да похарча доста пари на телевизионната компания.

— А, не. Хайде да вървим в телевизията.

— Блестящо! — възкликна Джун.

Епитетът ми се стори преувеличен, но последвах жената, когато тя се запъти да повика лимузината.

 

 

Телевизия „Стар“ се помещаваше в голям комплекс от сгради, наречен Канеъри Уорф^[2] — намираше се някъде из дебрите на Ийст Енд^[3]. От пътните табели разбрах, че сме се насочили към Айл ъф Догс^[4].

— Значи компанията се намира на остров? — попитах аз Джун.

— Не — отвърна тя.

— Но тук пише Айл ъф Догс — посочих аз през прозореца поредната табела край пътя.

— Да, така е, ала всъщност това не е остров. Просто се намира на един от завоите по реката.

— Аха — рекох, макар че пак не ми беше станало ясно. — Защо тогава се казва Айл ъф Догс? Какви са тези псета?

Жената само издаде устни и сви рамене.

— И аз не знам. Никога не съм се замисляла.

— Там няма ли кучета?

— Има, но точно колкото и навсякъде другаде в Лондон — каза тя.

— Жалко!

— Да не сте любител на кучетата?

— Не бих казал — отговорих аз. Забелязах, че изведнъж е започнала да ме гледа някак странно. — Прозвуча ми красиво — добавих аз.

Джун кимна и от немай-къде се усмихна.

— А имате ли представа защо се казва Биг Бен? — реших да питам и нея.

— Моля?

— Биг Бен. Кулата с… всъщност все едно! — рекох.

Тя пак кимна и реши да не ме пита повече.

Канеъри Уорф се оказа всичко друго, но не и красив. Представляваше огромен и общо взето нов административен комплекс, над който се извисяваше прилична на фалос кула — едва ли не пародия на самата себе си, построена насред квартал, който инак си беше доста окаян. Лимузината ни остави точно пред голямата пишка. Погледнах нагоре към главата, сетне към хотела зад реката, който изглеждаше не по-малко нов. Всичко носеше печата на утилитарното и на корпоративния дух, сякаш хората напяваха отвътре: „Добре че само работя тук“. Архитектите са големи кретени, така да знаете.

— Не е жълта — отбелязах аз.

— Моля? — попита Джун.

Защо ли го повтаряше непрекъснато?

— Мислех, че сградата ще е жълта, но тя не е. Вероятно заради името. Какво общо има с канарчетата?…

Видях върху лицето на клетата жена нещо, което може да бъде описано само като ужас, и млъкнах още преди да съм си задал въпроса.

— Харесва ми — отбелязах ухилен. — Айл ъф Догс. Канеъри Уорф. Кучета. Канарчета. Прелестни британски имена.

Джун се усмихна много притеснено и ми махна да влизам.

— Май има и гъски — промърморих едва чуто, докато влизах през въртящата се врата.

Джун се направи, че не ме е чула, но върху бузата й заигра лек тик, от което разбрах, че ме е чула, и още как!

 

 

Кабинетите и студиата на „Стар“ заемаха три етажа от небостъргача. Прекарах почти цялата сутрин в това да се разхождам напред-назад и да се ръкувам, дори дадох няколко автографа, но останах с впечатлението, че секретарките и другият обслужващ персонал са били помолени да ми ги поискат, съдейки от това, че те май не знаеха кой точно съм. Имаше си ги и обичайната изкуствена бодрост и превзет смях на прискърбно несметните смешки, но тези неща си вървят в комплект и са част от работата. И понеже стана дума за работа, не можех да се оплача от посрещането, понеже през последните десет години не бях вършил нищо друго, освен да преследвам из Лос Анджелис разни отрепки и дребни престъпници.

След поредицата от — слава богу! — кратки запознанства с големите клечки във фирмата, които си умират да се снимат с актьори и знаменитости, но по-скоро ще преотстъпят поименните си акции във фирмата, отколкото да поговорят като хората с теб — се заехме със същинската работа. Джун Ханоувър ме заведе в отдел „Връзки с обществеността“ на телевизията — направо си биеше на очи колко далеч от шефските кабинети се намира той — където ме чакаха трима ухилени до уши младежи, които очевидно още не бяха навършили и трийсет години и всички до един бяха с черна, зализана назад коса. Бяха си свалили саката, бяха запретнали ръкави и бяха с тиранти, все в различни цветове: червени, златисти и морави. „Морави ли?“, запитах се аз. Ако се съди от вида на младоците, те сигурно спазваха някакъв график, да не би да се появят в един и същи ден с еднакви тиранти или пък с тиранти в цветове, които не си пасват.

(Между другото, хич нямам вяра на хора, които носят тиранти. Едно време май са им викали презрамки за панталони, но и да наречеш свинята пиле, това още не значи, че равинът похапва свинско. Не харесвам тирантите, дори когато ги носят селяни. Около тях витае духът на осемдесетте. Лошо десетилетие, дума да няма! Е, и седемдесетте не бяха по-приятни, но поне никой днес вече не се разхожда по анцуг. Макар че някой наскоро ми каза как бакенбардите пак излизали на мода. Бог да пази душите ни!)

Всички се представиха, аз обаче не запомних нито едно име. Не съм от най-любопитните, но нямаше как да не видя огромния плакат с реклама на сериала върху стената. Сигурно го бяха правили тук, защото не го бях виждал в Щатите и нямах представа как са се сдобили с тази снимка. На нея бях в едър план и се мръщех срещу фотоапарата. Долу в единия край пишеше „Кълбо“, а в другия — „От огън“. Върху гърдите ми се мъдреше знака на телевизионния канал: „С“, все едно съм Супермен. Но планът наистина беше много едър, виждаше се всяка пора по лицето ми, която тук приличаше на дупка на мазен пор, а разстоянието между предните ми зъби бе толкова голямо, че през него преспокойно би минал и влак. Беше от гадните портрети, каквито очакваш да ти нарисува човек като Робърт Кръмп^[5] и които ще постигнат всичко друго, но не и да накарат зрителите да сменят канала и да се забавляват с многосерийния екшън.

Беше гротескен.

— Хваща окото, нали? — каза господин Червения.

(От немай-къде реших да разграничавам тримата по цвета на тирантите.)

— Безспорно — отвърнах любезно аз.

— Знаехме си, че ще ви хареса — кимна Моравия.

Добави и намигване. Извърнах се към Джун, но и тя се бе вторачила притеснено в плаката. Сигурно се страхуваше да не взема пак да я питам за Биг Бен.

Господин Златистия пое нещата в свои ръце.

— Имаме някои идеи, които бихме искали да опитаме, Марти. Дали обаче да не ги обсъдим, докато обядваме?

— Защо не! — съгласих се аз.

— Какво ще кажете да опитаме индийската кухня? Наблизо има едно чудесно ресторантче, ще ни донесат поръчката направо тук. Или може би да отскочим дотам. Как предпочитате?

Погледнах още веднъж плаката и си представих как индийските гозби ми присядат, докато се гледам как съм надвиснал застрашително над кабинета.

— Нека по-добре да излезем — отвърнах аз.

— Блестящо! — възкликнаха в хор Червения и Моравия.

И така, изнесохме се цялата тумба.

 

 

Златистия нямаше намерение да кани и Джун, но аз настоях. Така де, беше висяла цели три часа в хотелското фоайе, беше ме чакала още от изгрев-слънце и тези мазници можеха да направят ако не друго, то поне да поканят и нея на обяд. Моравия се понамръщи, когато тя каза, че ще дойде на драго сърце, но Златистия само се усмихна.

Лимузината си беше тръгнала отдавна, затова пък долу ни чакаше голямо черно такси. Уж ресторантът беше на някакви си две преки от административния комплекс, а кварталът стана съвсем бедняшки. Чистичкият бял цимент на Канеъри Уорф отстъпи място на евтини жилищни блокове от избелели тухли, нашарени с графити. Мястото всъщност им напомняше финансовия район в центъра на Лос Анджелис, където високите банкови кули се възправят рамо до рамо с приютите за бездомни и безплатните кухни за социално слаби. А това говори достатъчно красноречиво за хората, които работят в огромните административни постройки. Пъстрият ми ескорт се запретна да ми прави мили очи: тримата се надпреварваха да ми обясняват какъв страхотен сериал бил „Кълбо от огън“ и колко се радвали, задето щели да бъра-бъра-бъра… но преди да излезем от кабинета, и тримата си облякоха саката, та вече не знаех как да ги различавам. Успях криво-ляво да разпозная Златистия, когато той плати таксито, а щом влязохме в ресторанта и ни настаниха на маса до прозореца, побързах да си сваля сакото. Иска ли питане — тримата хубавци от „Връзки с обществеността“ начаса последваха примера ми, разкривайки истинските си цветове, и аз се подсмихнах, доволен от собствената си изобретателност. Джун седна до мен и забеляза, че се смея под мустак. Така си спечелих още един озадачен поглед, после обаче тя измери с очи колегите си един по един, пак се извърна към мен и ме погледна съзаклятнически. Май се бе досетила каква игра играя и беше на моя страна.

Гледката зад прозореца не бе от най-ведрите, затова пък самото заведение беше уютно и светеше от чистота. А и ухаеше на вкусно, макар че някъде в дъното се чуваше същата виеща музика, каквато пускат във всички индийски ресторанти. Помещението беше дълго и тясно, масите бяха наслагани едва ли не една върху друга. Почти всички бяха заети предимно от типове и от двата пола в модни костюми и аз реших, че вероятно са от търтеите, дето се подвизават на Канеъри Уорф. Листът с менюто беше дълъг-предълъг и аз не разбрах нищичко от него. Ходил съм няколко пъти на индийски ресторант и в Лос Анджелис, но индийската кухня не е сред основните за Калифорния. Изобщо не може да се мери по популярност с евтините мексикански и тайландски кръчмета, които сякаш нямат чет. Направих някаква връзка между „виндалу“ и „диария“, но инак менюто си беше тъмна Индия за мен.

— Дали да не поръчаме по малко от всичко и да си го разделим? — предложи Джун.

Побързах да кимна и оставих листа с менюто — камък ми падна от сърцето, че не се налага да се опитвам да произнасям шантавите имена на ястията.

— Тук кухнята е чудесна — поясни Червения. — Това е единственото заведение в тази част на града, където освен обичайното меню тандури предлагат и южноиндийски ястия. Откакто представиха ресторанта в едно от мъжките списания, рядко ще намериш свободна маса, но той пак си остава най-добрият наоколо.

Келнерът дойде да ни пита какво ще пием. Всички си поръчаха „Кингфишър“ и макар да нямах представа какво е това, се присъединих към тях.

Говорехме си общи приказки, докато ядяхме ордьоврите: какви ли не вкуснотии, въпреки че самоса ме хвърли в тъч.

— Това не беше ли диктаторът на Никарагуа? — попитах аз, както оглеждах предпазливо малките триъгълни банички — да не би в тях да има скрити капани.

Тримата мъже се спогледаха, Джун прихна.

— Сомоса — каза тя. — А това тук е самоса. Произнася се различно. А и е по-вкусно.

Беше права за вкусното, но докато ядях баничките, все пак се чувствах настроен доста контрареволюционно. „Кингфишър“-а също си го биваше. Определено изпитвах все по-топли чувства към британската бира, докато не прочетох етикета и не видях, че бирата всъщност е индийска.

Докато обядвахме, си говорехме колкото да се намираме на приказка. Те ми задаваха дежурните въпроси за Лос Анджелис: не, никога не съм се срещал с О. Джей Симпсън, да, никой никъде не се придвижва пеш, съжалявам, но не знам дали е истина за Ума Търман и Матю Макконъги, разказах и един-два от последните холивудски вицове. Шарените момчета бяха благодатна публика, смееха се, кимаха, въсеха се, клатеха глави, когато бе нужно, но аз долавях, че не ги свърта да стигнем до следобедната работна тема. Хванах се, че говоря и гледам, кажи-речи, само Джун, а тя непрекъснато се разсейваше от яденето — не я виня при тези вкуснотии, които ни бяха поднесли.

Собственикът на заведението се отби на нашата маса да изслуша похвалите за кухнята, макар че Моравия подметна как едно от ястията било пресолено. Човекът се хвърли да се извинява, чак ми домъчня, задето се унижава така, но Моравия явно очакваше тъкмо това. Останах с впечатлението, че е от хората, които винаги се възползват от ситуацията, стига да решат, че превъзхождат по обществено положение околните, затова възразих и казах на съдържателя, че на мен пък въпросното ядене ми е харесало много, и клетият човечец се видя в чудо: не знаеше дали да започне да благодари на мен или да продължи да се извинява на Моравия. Добре че келнерът дойде да събере чиниите и така собственикът си намери повод да се измъкне.

— Е, Марти — подхвана Златистия, след като разчистиха масата. — Имаме една идея.

— Това винаги е опасно — казах аз.

Джун прихна, но Златистия я изгледа кръвнишки и смехът й премина в кашлица.

— С какво сте най-известен? — попита ме Златистия и ми отправи една от усмивките, запазен знак на „Връзки с обществеността“ — демек, внимавай да не паднеш от коня.

— Хм — престорих се аз, че мисля. — С това, че оплешивявам лошо?

Смях от задните редове на балкона.

— Сериозно ви питам. С едно-единствено нещо? — подкани пак Златистия.

Усмихнах се и свих рамене.

— Джак Изкормвача! — изграчи Моравия.

— Точно така — съгласи се Златистия. Мен ако питате, не бе доволен, че Моравия му е отнел палмата на първенството. — Тъкмо вие изобличихте лошия стар Джак Рипън. Марти Бърнс, ас на детективите, разбулва случая с Джак Рипън, по прякор Изкормвача.

— Вчерашна новина, нали така, момчета? — усмихнах се аз на Джун. — И момиче.

— Я чакайте — рече Златистия и вдигна пръст.

— Страхотно! — прошепна Червения.

Моравия кимна. Погледнах към Джун и открих (както приляга, разбира се, на един истински ас) значително по-малко ентусиазъм.

— А с кое престъпление е най-известна Англия? — попита Златистия, като се наведе напред.

Идеше ми да кажа нещо от рода на двата века културен империализъм и колониално потисничество, наложено на безброй милиони навред по света, но подозирах, че това не е отговорът, който Златистия очаква.

— Джак Изкормвача? — рекох с въздишка.

— Ами да! — ахна Златистия и плесна с ръце.

След като бе пуснал бомбата, се облегна доволен на стола.

— Представяте ли си? — намеси се и Червения. — Марти Бърнс, звездата на „Кълбо от огън“, е дошъл в Англия не само със страхотен нов сериал, но и за да разбули вековната загадка на убийствата в Уайтчапъл^[6]. Човекът, благодарение на когото Джак Рипън си получи заслуженото, разкрива кой всъщност е бил онзи, първият Джак Изкормвача.

— Това е сбъдналата се съкровена мечта на всеки, който работи в рекламата — добави Моравия и кимна.

Това отприщи в съзнанието ми низ от пренеприятни образи, но аз направих всичко по силите си да не им обръщам внимание.

— И как точно очаквате да се досетя кой всъщност е бил Джак Изкормвача?

Златистия отново взе нещата в свои ръце.

— Това е последната ви грижа, Марти. Всъщност никой и не очаква от вас да разбулите загадката на Джак Изкормвача. То си е и невъзможно! Но само си помислете какъв шум ще се вдигне, щом обявим, че възнамерявате да се заемете със случая! Жълтите вестници ще лапнат историята като топъл хляб. А с вашата биография дори онези надути пуяци от „Гардиан“ ще захапят въдицата. Ще пуснем бомбата в навечерието на премиерата на „Кълбо от огън“ и ще я експлоатираме възможно най-много през следващите два-три дни. Така ще си вдигнем рейтинга — поне в началото, пък после нещата ще потръгнат от само себе си.

— И какво точно искате от мен?

— Съвсем малко — поясни Червения. — Ще ви пратим в Ийст Енд. Ще ви снимаме с фотоапарат и камера как обикаляте и слухтите из различните места, където Изкормвача е извършил убийствата. Защо да не се отбиете и до Британската библиотека — ще ви заснемем как се ровите в стари книги и вестници. После ще пуснем на жълтите вестници някоя и друга партенка какво сте открили.

— Но аз няма да съм открил нищо.

— Имате ли представа, Марти, колко много книги са написани за убийствата в Уайтчапъл? Изкормвачологията е една от най-доходните индустрии. Ще вземем оттук-оттам някои данни и готово! Ще скалъпим уж нова версия за случилото се.

— И кралското семейство — вметна Моравия. — Няма да сбъркате, ако обвините някой член на кралското семейство.

— Точно така — кимна Златистия. — Теории за какви ли не заговори и заговорчета — дал бог! Само да избираш. Можем дори да измислим нещо ново.

— А защо и да не разбудя загадката? — казах аз.

Всички се спотаиха — не знаеха дали се шегувам, или съм сериозен.

— Майтап! — рекох им.

Отново смях — бяха оценили чувството ми за хумор.

— Е, какво ще кажете, Марти? — подкани Златистия.

Защо да си кривя душата, идеята не беше за изхвърляне. Момчетата май си разбираха от работата, нещо, което в началото не исках да им призная. Стори ми се, че номерът ще мине и успехът на рекламната им кампания е в кърпа вързан, макар и да се притеснявах малко, че всеки ще надуши за какво става въпрос.

— Какво ще кажете? — обърнах се към Джун.

Тримата й колеги се вторачиха в нея с пронизващи като лазер очи. Тя безспорно го усети.

— Допада ми, Марти — отвърна жената. — Според мен това наистина ще пробуди интерес към вас и сериала. Мисля си, че и на вас ще ви е забавно.

Лицето на Златистия се озари от огромна усмивка, макар и да ми се стори, че Моравия е разочарован или най-малкото изненадан от колективния дух на Джун.

— Но дали все пак не трябва да знам едно-друго за случая? — не мирясвах аз.

— Вече сме ви подготвили някои нещица — успокои ме Червения. — Кратко резюме, което обаче съдържа всички ключови имена и дати. Няма да се затрудните да го запомните, все едно учите сценарий. Пък и задачата ви е да заблудите неколцина журналисти, нищо повече. Ние ще държим истинските изкормвачолози далеч от вас.

Изкормвачолози ли? Нима говореше сериозно? Реших да не го правя на въпрос. Както и това, че никога не ме е бивало особено да си помня репликите в сценариите. Не току-така ми викат Бърнс Двайсетия дубъл. И все пак…

— Добре — казах, като най-демонстративно се обърнах първо към Джун и чак след това към Златистия. — Съгласен съм!

— Вие, Марти, сте върхът! — възкликна Златистия.

— Цена нямате — заприглася му и Моравия.

Вече се чудех каква ли роля играе в този малък триумвират.

— Точно така — отбелязах и се изправих. — Имате ли представа къде тук е стаичката на Изкормвача?

Златистия посочи стълбището в дъното на заведението. Тъкмо бях направил две крачки по тясната пътека между масите, когато някъде отзад гръмна оглушителен трясък. Извърнах се сред писъците и крясъците и видях, че голямото огледално стъкло точно до нашата маса е станало на сол — навсякъде имаше парчетии.

Златистия и Червения бяха скочили на крака и тръскаха от себе си стъклото. Моравия се беше проснал на пода, върху челото му зееше рана, от която струеше кръв. И в косата на Джун имаше парчета стъкло, но тя вече беше при Моравия — бе притиснала до главата му салфетката, за да спре бликащата кръв. Може и да не ви се вярва, но никой от другите посетители като че ли не бе пострадал.

Втурнах се към входната врата колкото да видя как един черен автомобил отпрашва и се скрива зад ъгъла. Беше изключено да разчета регистрационния номер, а дори и да имах възможност да поразгледам колата, пак нямаше да позная кой английски модел е.

Червения и Златистия помогнаха на Моравия да се изправи и го поведоха към един стол встрани от счупеното стъкло. Забелязах, че собственикът на ресторанта говори по телефона — вероятно се обаждаше на полицията и на „Бърза помощ“, а келнерите се опитваха да успокоят другите посетители. Или най-малкото да им попречат да се измъкнат, без да са платили.

Джун още стоеше до масата — изглеждаше доста стъписана. От китката й капеше кръв, но тя бе на Моравия. Намерих чиста салфетка, топнах я в каната с вода и измих кръвта по ръката на жената. Докато го правех, тя ме наблюдаваше, но пак не каза нищо.

— Стой мирна — наредих й ни в клин, ни в ръкав, докато махах стъклата от косата й.

Дойде и съдържателят, придружаван от един сервитьор. Зае се да оглежда щетите, затрупа ни и с лавина от извинения. Всъщност направо си скубеше косите.

Сякаш вината беше негова.

Едва сега забелязах тухлата насред масата, насред блюдото с един от специалитетите: пешвари наан. Очевидно бяха метнали именно нея, за да счупят стъклото. (Ас на детективите, нали помните?)

Беше мръсна, очукана и стара, голяма колкото половинка ръжен хляб. Не я взех, разбира се, първо трябваше да дойдат полицаите, но и не беше нужно, за да прочета онова, което бе издълбано по всичките й правоъгълни страни:

УЛТИМА ТУЛИЙ