Рик Риърдън
Знакът на Атина (47)

XLVII. Пърси

Присъствието на господин Д. не беше нещо, което Пърси бе намирал за успокоително някога, но внезапно всичко притихна. Машините спряха да боботят, а животните — да ръмжат. Двата леопарда, все още облизващи се от печеното месо на Пайпър, любвеобилно отъркаха глави в краката на бога. Господин Д. ги почеса зад ушите.

— Ефиалт, ах, ти стари палавнико — смъмри той гиганта, — да убиваш герой, добре, но да използваш леопарди за своя спектакъл? Това вече преля чашата.

Гигантът нададе писклив звук.

— Т-това е н-невъзможно. Д-ди…

— Бакхус, стари приятелю — поправи го богът. — И освен това е съвсем възможно. Някой ми каза, че тук ще има купон.

Той изглеждаше точно както в Канзас, но Пърси още не можеше да свикне с разликите между него и стария му (не)приятел господин Д.

Бакхус бе по-слаб и изглеждаше по-зъл. Коремчето му не бе така голямо. Косата му бе по-дълга, а стъпката — по-жива. Очите му бяха далеч по-гневни. Дори шишарката на края на жезъла му изглеждаше заплашителна.

Копието на Ефиалт потрепера.

— Вие… вие боговете сте обречени! Махни се в името на Гея!

— Хммм. — Бакхус не изглеждаше особено впечатлен. Той мина покрай унищожените платформи и машини за специални ефекти.

— Безвкусно — махна с ръка той по посока на един боядисан дървен гладиатор, след което се обърна към нещо, което приличаше на огромна точилка, по която имаше ножове. — Евтино. Скучно. А това… — Той погледна към ракетометното устройство, което все още димеше. — Безвкусно, евтино и скучно. Честно казано, Ефиалт, винаги ти е липсвал стил.

— Стил? — изчерви се гигантът. — Аз имам планини от стил. Аз определям кое е стилно и кое не. Аз…

— Брат ми излъчва стил — вметна Отис.

— Благодаря ти! — извика Ефиалт.

Бакхус пристъпи напред, а гигантите се отдръпнаха с крачка назад.

— Вие двамате да не сте станали по-ниски?

— Ще ти дам аз да разбереш кой е нисък и кой висок! — изръмжа Ефиалт. — Достатъчно висок съм, за да те унищожа, Бакхус! Вие боговете винаги се криете зад смъртните герои и поверявате съдбата на Олимп на същества като тези! — Той се усмихна презрително към Пърси.

— Господарю Бакхус — вдигна меча си Джейсън, — ще убиваме ли тези гиганти, или какво?

— Ами, надявам се — отвърна Бакхус. — Моля, продължавайте.

— Не сте ли дошъл да ни помогнете? — зяпна го Пърси.

— Е — сви рамене Бакхус, — жертвоприношението в морето бе хубаво. Цял кораб, пълен с диетична кола. Много мило, наистина, макар аз да предпочитам диетичното пепси.

— И шест милиона долара в злато и скъпоценности — промърмори Пърси.

— Това също — каза Бакхус. — Макар че към тържествата с пет или повече героя се включва парично възнаграждение, така че това не бе нужно.

— Моля?

— Няма значение — каза Бакхус, — важното е, че привлякохте вниманието ми. Тук съм. Сега трябва да разберем дали сте достойни за помощта ми. Давайте. Бийте се с гигантите. Ако съм доволен, ще се появя за големия финал.

— Ние промушихме единия — каза Пърси — и съборихме покрива върху другия. Какво още трябва да направим, за да ви впечатлим?

— Добър въпрос — потропа Бакхус с жезъла си, след което се усмихна по начин, който не предвещаваше нищо добро за Пърси.

— Може би трябва да ви вдъхновя някак си. Сцената не е подредена като хората. Това ли ти е спектакълът, Ефиалт? Нека ти покажа как се прави.

Богът изчезна в облак червеникав пушек. Пайпър и Нико също изчезнаха.

— Пайпс! — извика Джейсън. — Бакхус, къде…

Целият под се разтрепери и започна да се издига. Плочите на тавана бавно се отдръпнаха. В помещението нахлу слънчева светлина. Въздухът трепна като мираж и Пърси чу рева на тълпата над себе си.

Хипогеумът се издигна през гора от изхабени от времето каменни колони в центъра на порутения Колизей.

Сърцето на Пърси прескочи удар. Това не бе каква да е арена. Това бе истинският Колизей. Машините на гигантите наместиха дъски посред порутените греди и арената отново имаше под. Скамейките се възстановиха и отново блеснаха снежнобели. Появи се огромен балдахин, който закри следобедното слънце. Балконът на императора бе покрит с коприна, а от двете му страни имаше знамена и златни орли. Бурни аплодисменти долетяха от хиляди червеникави духове. Ларите на Рим бяха отново тук, за да се насладят на едно последно представление.

Подът се развори и арената се покри с пясък. Отвсякъде се появиха огромни декори — пластмасови планини с размерите на гараж, каменни колони и (кой знае защо) домашни животни играчки в реален размер. От едната им страна изникна малко езеро.

Ровове осеяха пода на арената, в случай че на някой му се разиграваше битка в окоп. Пърси и Джейсън стояха заедно срещу гигантите близнаци.

— Това е наистина добро представление — гръмна гласът на Бакхус. Той стоеше на балкона на императорите и носеше пурпурна тога и златен венец на главата. От лявата му страна стояха Нико и Пайпър. Нимфа в дрехи на медицинска сестра се грижеше за рамото й. Вдясно от Бакхус стоеше сатир, който предлагаше на бога грозде и зрънчо.

Бакхус надигна кутийката с диетично пепси и тълпата притихна.

— Просто ще си стоите там? — попита Пърси възмутено.

— Геройчето е право — изрева и Ефиалт. — Ела и се бий с нас лично, нещастнико! И, ъ-ъ, без помощта на героите.

Бакхус се усмихна лениво.

— Според Юнона героите са достойни. Нека проверим това. Искам да ме позабавлявате, герои на Олимп. Накарайте ме да направя нещо повече. Все пак това да си бог, има и своите добри страни.

Той отвори кутийката с пепси и ревът на тълпата отново изпълни арената.