Крис Картър
Един по един (64)

64.

Карлос видя Ана още преди Хънтър да спре пред кафене „Арома“. Двете с Патриша седяха край масичка до прозореца на заведението.

Ана беше седнала там нарочно. Нервно наблюдаваше Туджанга авеню. Когато видя Карлос и Робърт да слизат от колата, тя скочи и се втурна навън. Патриша я последва.

Гарсия я пресрещна на вратата, инстинктивно я прегърна, сякаш не я беше виждал от години, и зацелува косата й, а Ана притисна лице до гърдите му.

— Добре ли си? — попита той.

Тя вдигна глава, погледна съпруга си и напрежението изпълни със сълзи очите й.

— Добре съм. Какво става, Карлос?

— Ще ти обясня след малко. С колата ли дойде?

Тя поклати глава.

— Взехме автобуса — обади се Патриша, която стоеше до Хънтър и озадачено наблюдаваше сцената между Ана и Карлос.

Робърт огледа улицата, търсейки някого, който проявява интерес към малката им група. Никой не ги заглеждаше. Хората от двете страни на Туджанга авеню продължаваха с живота си. Някои разглеждаха витрините на магазините, друга влизаха или излизаха от множеството кафенета и ресторанти на оживената улица, а трети се наслаждаваха на бавна и спокойна разходка в края на хубавия калифорнийски есенен ден. И никой в кафенето не се интересуваше от тях.

Той беше огледал улицата и за камери за наблюдение, но не видя нито една. За разлика от много големи градове в Европа, някои с камера на всеки четиринайсет души, Лос Анджелис не бе вманиачен по наблюдението. В целия Туджанга Вилидж нямаше нито една камера.

— О, съжалявам — каза Ана. — Робърт, това е приятелката ми Патриша.

Хънтър стисна ръката й.

— Приятно ми е да се запознаем.

Патриша беше висока метър шейсет и два, въпреки че високите токчета на черните й ботуши добавяха още няколко сантиметра към ръста й.

— Удоволствието е мое — отвърна тя и му се усмихна непресторено.

Хънтър даде ключовете на колата на Гарсия.

— Карлос, вземи колата и закарай вкъщи Ана и Патриша. Аз ще се върна в Управлението, въпреки че може да остана малко и да огледам.

— Какво ще търсиш? — попита Ана и се втренчи в Робърт, сякаш знаеше, че съпругът й няма да й обясни нищо.

Погледът на Хънтър се спря на партньора му само за частица от секундата и после се отмести към съпругата му.

— Нищо определено, Ана.

Изражението й остана непреклонно.

— Глупости.

— Виж, довери ни се. Карлос ще ти обясни всичко по-късно.

— Обещавам — каза съпругът й и стисна ръката й. — Но в момента трябва да тръгваме.