Клайв Къслър
Сахара (59)

57.

Пит изтича по стълбите на арсенала и се присъедини към оцелелите членове на отряда, които правеха своето последно укрепление в малък трап около подземния вход. Те го бяха обградили с барикади от събраните останки на парадния плац. Сред разрухата и смъртта все още се държаха, борейки се почти безнадеждно да спрат врага да влезе в арсенала и да отвлече цивилните и ранените, преди Джордино и американските специални части да са помогнали.

Озверена от яростната съпротива на защитниците, оредялата колона на малийските войници настъпваше и напираше, докато Пит, Пемброук-Смит, Хопър, Феъруедър и дванадесетте командоси от отряда на ООН не помръдваха. Четиринадесет мъже устояваха на почти хиляда. Те стреляха към настъпващата маса, скриваха се за малко и отново като подземни демони излизаха и убиваха всичко, което се изправяше пред тях.

Стената от малийци се разцепи като Червено море пред Моисей и рухна от яростната атака, която разби техните редове. Те се пръснаха в разни посоки. Но не всички бяха завладени от инвалидна парализа. Някои от по-смелите коленичиха и стреляха в подвижните укрития. Четирима от отряда на ООН паднаха, но импулсът караше останалата част да настъпва и борбата стана ръкопашна.

Пит отблъсна с автомата си група от петима малийци, които паднаха пред него на земята. Те нямаше да бъдат погребани скоро, докато продължаваше тази безсмислена битка.

Лице в лице срещу стената от мъже, Пит изпразни пистолета си и след това го захвърли, преди да го ударят в тила и да падне на земята.

В същия момент рейнджърите на полковник Гюс Харгроув нахлуха във форта и откриха смъртоносен огън, който хвърли последните, нищо неподозиращи армейски части на Казим в пълно объркване. Съпротивата от страна на Пит и останалите изглеждаше сломена, когато смаяните малийци разбраха, че са нападнати в гръб. Всичката им храброст и решителност изчезна. По бойното поле не остана никой, но от форта не можеше да се избяга. Подчинявайки се безмълвно, войниците на генерал Казим започнаха да хвърлят оръжията си и да се предават с вдигнати на тила ръце.

Интензивният огън бързо стана спорадичен и накрая утихна напълно. Странна тишина се въдвори във форта, когато хората на Харгроув започнаха да обикалят малийците и да ги разоръжават. Изглежда, това беше зловещ и вълнуващ момент за внезапния край на битката.

— Боже господи! — извика един от войниците на Харгроув, гледайки невероятното количество трупове, пръснати наоколо. Същото беше и във форта — огромен килим от мъртви и ранени. Никой не беше виждал толкова много мъртви на едно място.

Пит с мъка надигна тялото си и стъпи на един крак. Всичко го болеше. Той скъса ръкава си, за да привърже раненото си бедро и спре кръвотечението. След това погледна към Пемброук-Смит, който стоеше притихнал, с посивяло лице, изпитващ силна болка от няколкото рани по тялото му.

— Вие изглеждате по-зле от последния път, когато се видяхме! — каза Пит.

Капитанът изгледа от горе до долу Пит и по навик изтърси праха от рамото си.

— И вие няма да влезете в хотел „Савоя“, защото изглеждате като скитник.

Като че ли възкръснал от гроба, полковник Левант изскочи от развалините и се насочи към Пит и Пемброук-Смит, използвайки саморъчно направена патерица. Шлемът му го нямаше и лявата му ръка висеше неподвижна. Кракът му кървеше през обувката, явно личеше, че глезенът му беше ранен. Никой не очакваше, че ще го види жив. Пит и капитанът се здрависаха с него.

— Щастлив съм да ви видя, полковник — каза Пемброук-Смит. — Мислех, че ви е затиснала стената.

— Дойдох навреме — кимна Левант към Пит и се засмя. — Виждам, че още сте с нас, г-н Пит.

— Черен гологан не се губи.

Лицето на Левант се оживи, когато забеляза няколко човека от своя отряд, идващи да го поздравят.

— Те ни поразредиха малко, както и ние тях — измърмори Пит.

Левант видя Харгроув и неговите хора, придружавани от Джордино и Стейнхолм. Той застана мирно и се обърна към Пемброук-Смит.

— Стройте хората, капитане!

Пемброук-Смит беше затруднен да направи това, но събра останките от отряда на ООН.

— Така, момчета! — Той се смути, като видя как една жена ефрейтор прикрепяше висок сержант. — И момичета! Застанете в редица.

Харгроув спря пред Левант и двамата полковници се поздравиха. Американецът се смути, като видя малкото хора, които се бяха били срещу толкова много. Останките от международния отряд за бързо реагиране стояха горди, изправени. Те изглеждаха като статуи и целите бяха покрити с прах. Очите им бяха подпухнали и зачервени, а лицата — измъчени. Всички мъже бяха брадясали. Униформите им бяха мръсни и разкъсани. Някои носеха превръзки, пропити с кръв, но сега стояха изправени и непобедими.

— Полковник Джейсън Харгроув — представи се той — от специалните сили на САЩ.

— Полковник Марсел Левант, отряд за бързо реагиране към ООН.

— Дълбоко съжалявам — каза Харгроув, — че не можахме да пристигнем по-рано.

Левант го прекъсна.

— Истинско чудо е, че все пак сте тук.

— Преувеличавате, полковник! — Харгроув хвърли поглед върху развалините. След това погледна отново Левант и строените бойци зад тях. По лицето му се изписа учудване. — Това ли сте всички?

— Да, това е всичко, което остана от моя отряд.

— А колко бяхте в началото?

— Четиридесет човека.

Харгроув отново поздрави Левант.

— Моите поздравления за славната защита! Никога не съм виждал подобно нещо.

— Имаме ранени в подземния арсенал на форта — информира Левант.

— Казано ми беше, че вие конвоирате също така жени и деца.

— Те са долу с моите ранени.

Харгроув рязко се обърна и извика на своите офицери:

— Доведете тук нашите медици и се погрижете за тези хора. Изнесете онези отдолу и ги евакуирайте на транспортните „Чопъри“ възможно най-бързо. Малийските въздушни сили могат да ни изненадат.

Джордино отиде до Пит, който стоеше подпрян на едната си страна, и го прегърна.

— Мисля, че този път, стари приятелю, няма да имат нужда от теб.

Пит се опита да се усмихне въпреки умората и парещата болка от забития куршум в бедрото му.

— Само дяволът и аз не можем да се съобразим с времето.

— Съжалявам, че не можах да ускоря шоуто с два часа по-рано — пошегува се Джордино.

— Никой не ви очакваше с влак.

— Харгроув не можеше да рискува да лети през деня със своите „Чопъри“, за да не го засече радарният екран на Казим.

Пит погледна нагоре и видя един „Апах“, който кръжеше над форта.

— Вие направихте всичко без засечка — каза той. — Това е важното.

Джордино погледна предпазливо Пит в очите.

— Ева?

— Жива е, но лошо ранена. Благодаря на теб и на твоя клаксон, защото щеше да е мъртва след две секунди.

— Щяха да я застрелят войниците на Казим? — попита Джордино с любопитство.

— Не, щях да я застрелям аз! — Преди Джордино да може да отговори, Пит посочи входа на арсенала. — Хайде, тя ще бъде щастлива да види лицето на Квазимодо.

Джордино потръпна при вида на ранените с техните окървавени превръзки, лежащи натъпкани на каменния под. Беше изненадан от разрушенията, причинени от падналите камъни от тавана. Но онова, което най-много го впечатли, беше невероятната тишина. Никой от ранените не издаваше звук, никой не молеше за помощ. Никой не се опитваше да разговаря. Децата плахо го погледнаха, сковани напълно след толкова часове на страх.

След това плахо един по един ранените започнаха да викат и аплодират, виждайки в Джордино един от спасителите на своя живот. Пит беше смутен от всичко това. Той никога не беше виждал Джордино като обект на толкова много поздравления от страна на мъжете и на толкова много прегръдки и целувки от страна на жените, сякаш бе дълго отсъствал любовник.

Джордино пристъпи към Ева и тя повдигна глава и се усмихна:

— Ал… О, Ал, знаех, че ще се върнеш!

Той клекна до нея, като внимаваше да не докосне нараненото й тяло, и я хвана за ръката.

— Ти не знаеш колко се радвам да видя теб и Дърк, че още дишате.

— Ние изкарахме почти едно парти — каза тя храбро. — Жалко е, че го изпусна.

— Бяха ме пратили за лед.

Ева погледна към другите измъчени около нея.

— Не може ли да се направи нещо за тях?

— Медиците от специалните сили са на път — обясни Пит. — Всички ще бъдат евакуирани колкото се може по-бързо.

След още няколко минути разговор се появиха високите, стройни рейнджъри и започнаха внимателно да изнасят децата и да помагат на майките им навън в очакване на транспортния хеликоптер, който щеше да кацне на парадния плац. Рейнджърите медици помагаха на медиците от ООН и заедно извършваха евакуацията на ранените. Джордино получи носилка и заедно с Пит от другия край нежно изнесоха Ева под яркото следобедно слънце.

— Никога не съм си и помисляла да кажа, че горещината на пустинята ми действа добре — промълви тя.

Двама рейнджъри застанаха до вратата на хеликоптера.

— Ще я поемем оттук — каза единият.

— Сложете я в първа класа — усмихна се Пит на мъжете. — Тя е много специална дама.

— Ева! — прогърмя един глас от вътрешността на хеликоптера.

Доктор Хопър седеше в една носилка, привързан през кръста, и с друга превръзка, която закриваше половината му лице.

— Нека се надяваме, че този полет ще ни отведе в желаната посока, за разлика от последния.

— Здравей, Док — каза Пит. — Радвам се, че заминаваш.

— Повалих четирима нападатели, преди да ме засегне ръчната граната.

— Феъруедър? — попита Пит, защото не виждаше британеца.

Хопър поклати тъжно глава.

— Той не се измъкна.

Пит и Джордино помогнаха на рейнджърите да завържат носилката на Ева до тази на Хопър. След това Пит оправи косата й с ръце.

— Оставям те в добрата компания на Док.

Тя погледна Пит, желаейки с цялото си сърце да я вземе в ръцете си.

— Няма ли да дойдеш?

— Не с този курс.

— Но ти имаш нужда от медицинска помощ! — протестира тя.

— Аз имам някои недовършени работи.

— Ти не можеш да останеш в Мали — прекъсна го тя, — и не трябва след всичко, което се случи.

— Ал и аз дойдохме в Западна Африка да свършим определена работа. Тя още не е завършена.

— Това край ли е за нас? — попита тя с треперещ глас.

— Не, нищо не е свършило.

— Кога ще те видя отново?

— Много скоро, ако всичко свърши добре! — каза той искрено.

Тя вдигна ръка, очите й се напълниха със сълзи. След това го целуна нежно по устата.

— Моля те, побързай!

Пит и Джордино се дръпнаха назад, тъй като пилотът на хеликоптера завъртя перката и машината се отлепи от земята, вдигайки прах наоколо. Те наблюдаваха „Чопъра“, докато се издигне над разрушените стени и поеме курс на запад. След това Джордино се обърна към Пит и посочи раните му.

— По-добре е за теб да ги превържем и почистим, ако искаш да вършим някаква работа.

Пит настоя да почакат, докато по-сериозно ранените бъдат обработени, преди да позволи на медика да извади шрапнела от лявото му рамо, да го превърже, както и да почисти раната на бедрото. След като свършиха, лекарят му постави две инжекции, — едната против инфекция, другата против болка. После Пит и Джордино си взеха довиждане с Левант и Пемброук-Смит, както и с останалите членове на отряда, преди да ги качат в хеликоптера.

— Няма ли да дойдете с нас? — попита Левант.

— Не трябва да допуснем да избяга човекът, който стои зад цялото това безсмислено клане — отговори Пит.

— Ив Масар?

Пит кимна мълчаливо.

— Желая ви късмет. — Той им стисна ръцете. — Господа, не мога да измисля нищо повече, освен да ви благодаря най-сърдечно.

— Приятно пътуване, полковник — каза Джордино с весела усмивка. — Обаждайте ни се понякога.

— Надявам се, че ще ви дадат медал — каза Пит — и ще ви произведат генерал. Никой не го заслужава повече.

Левант гледаше развалините, сякаш търсеше нещо — може би мъжете от неговия отряд, които останаха затрупани под камъните.

— Надявам се, че жертвите, дадени от двете страни, бяха ужасната цена за тези, които останаха живи.

Пит въздъхна тежко.

— Смъртта се оценява в скръбта и се измерва единствено с дълбочината на гроба.

Пемброук-Смит стоеше изправен, спокоен, гледаше усмихнат със своето привлекателно лице.

— Мръсен, но хубав спорт. Трябва всички да се съберем заедно и да направим същото, ако се наложи някой път.

— Събитията не се повтарят — намеси се Джордино.

— Ако някога се срещнем в Лондон — каза Пемброук-Смит непринудено, — ще ви запозная с най-привлекателните момичета, които си падат по американците.

— Може ли да дойдем с вашето „Бентли“? — попита Пит.

— Откъде знаете, че карам „Бентли“? — върна въпроса Пемброук-Смит изненадано.

— Понякога улучвам.

Те се обърнаха, без да хвърлят прощален поглед, когато хеликоптерът с последните хора от отряда на ООН пое курс към Мавритания и свободата. Един млад чернокож лейтенант пресече пътя им и им махна да спрат.

— Извинете ме, господа Пит и Джордино?

Пит кимна.

— Ние сме.

— Полковник Харгроув ви вика в главната квартира на малийците зад железопътната линия.

Тъй като Джордино познаваше добре своя приятел, той му предложи да се хване за рамото му, за да може да върви през пясъка, стискайки зъби от болка.

Палатките, които представляваха бившия полеви щаб на Казим, бяха просторни и добре поддържани. Полковник Харгроув беше в главната палатка, облегнат на масата и изучаваше военните комуникационни кодове на Казим, когато те влязоха. Пурата беше между устните му. Без да поздрави, той попита:

— Знаете ли как изглежда Затеб Казим?

— Срещали сме го — отговори Пит.

— Можете ли да го идентифицирате?

— Вероятно.

Харгроув се изправи и излезе от палатката.

— Да вървим навън! — Той ги поведе през къса отсечка към една простреляна кола. Хвърли пурата си в пясъка. — Ще познаете ли някой от тези клоуни?

Пит погледна във вътрешността на колата. Ята мухи бяха налетели по окървавените тела. Той се обърна към Джордино, който също наблюдаваше от другата страна. Джордино просто кимна. Пит се обърна към Харгроув.

— Този в средата е генерал Казим.

— Сигурен ли сте? — попита полковникът.

— Абсолютно — каза Пит.

— А останалите трябва да са високопоставени членове от неговия щаб — допълни Джордино.

— Поздравления, полковник. Сега всичко, което трябва да направите, е да съобщите на малийското правителство, че сте задържали генерала и ще го държите като заложник, докато преминете безопасно границата на Мавритания.

Харгроув погледна към Пит.

— Но човекът е труп!

— Кой знае това? Естествено, не неговите подчинени в малийските секретни служби.

Харгроув хвърли пурата си и я зарови в пясъка. Погледна към няколкото стотици оцелели от армията на Казим, струпани в кръг и пазени от неговите американски рейнджъри.

— Не виждам причина защо това съобщение да не влезе в работа.

— Ще наредя на моя офицер от разузнаването да предаде съобщението, докато ние излитаме с евакуираните.

— Тъй като нямате повече работа тук, ще ви помоля за нещо.

— И това е?

— Услуга.

— Какво точно трябва да направя за вас?

Пит се засмя и погледна Харгроув, който беше с половин глава по-нисък от него.

— Един от вашите „Апахи“, полковник. Искам да го заема с няколко от вашите мъже за няколко часа.