Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (18)

VII

Вдовството беше един тежък удар върху тогавашния човек, макар че за мнозина днес то е истинско спасение. Оставянето на дребни деца без майчина грижа, оженването за вдовица, която довеждаше и свои деца, всичко това създаваше доста главоболия. Тук възникна въпросът за майката мащеха.

Но вдовецът беше страшилище като жених за момите. Той идеше от първия брак с изсъхнала душа, с угасени чувства и гледаше на втория си брак служебно. От него момата не можеше да чака онези сърдечни ласки, които младежът можеше да й даде, поне в началото на брака:

Калинка плаче, плаче, не рачи:

„Дувец е, мамо, слана есенна,

където падне, цветето гори;

ерген е, мамо, пролетна роса,

където роси, цветето кръви.“

Свирил, несвирил, Иване,

мама ме за теб не дава,

че ти е време минало

като на бивол кирия,

като на вран кон кушия,

като на стар вол оране,

на дърти хора игране,

на млада булка заманя,

мустаци ти се повлекли

като съвлека^[1] по гнил плет.