Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
-
Заветни лири
Антология на руската класическа поезия - Оригинално заглавие
- Поэт (Отделкой золотой блистает мой кинжал…), 1838 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Петър Велчев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe(2011 г.)
- Корекция и форматиране
- NomaD(2013 г.)
Издание:
Руски поети
© Петър Велчев, встъпителна студия, подбор, превод от руски и коментар, 2009
© Петър Добрев, библиотечно оформление, 2009
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2009
Редактор: Андрей Андреев
Графичен дизайн и корица: Петър Добрев
Коректор: Петър Апостолов
Предпечатна подготовка: „Алтернатива“
Формат 16/60/90
Печатни коли 20,5
978-954-09-0321-7
На корицата: „Пролет“, фрагмент, художник: Иван И. Левитан
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2009
Печат УИ „Св. Климент Охридски“
История
- —Добавяне
Кинжалът ми любим сияе позлатен,
стоманата му хладно бляска;
той някога е бил за битки закален —
закалка тайнствена, кавказка.
Години е свистял в ръката на смелчак,
ала награди не е чакал;
връз не едни гърди е врязал кървав знак
и много ризници — разсякъл.
Мълчал е като роб на пир, но дума зла
той не е можел да понася.
За него в тези дни излишна би била
и срамна — златната украса.
Край Терек смел казак след бран го е прибрал
от мъртвия, студен чеченец,
и дълго след това, захвърлен, е лежал
в дюкяна на смирен арменец.
Сега без ножница, строшена в страшен бой,
самотен е кинжалът беден —
на моята стена, като играчка, той
виси безславен и безвреден!
И вече няма кой с грижовна, нежна страст
да го почиства и почита,
и надписа му скъп днес никой в утрен час,
в молитвен час не препрочита…
Не тъй ли в тоя век, изнежен от разкош,
лиши се ти от власт, поете, —
за злато заменил свещената си мощ,
която тачат вековете?
А някога звукът на твоите слова
безброй сърца на бой зовеше —
той бе като бокал, звънтящ на пиршества
и в храма тимиам кадеше.
И като Божи дух бе твоят стих могъщ!
В ответ на мисли благородни,
като камбанен звън гърмеше вездесъщ
в беди и тържества народни.
Днес твоят горд език не буди вече жар,
за нас лъжата е красива;
като старееща жена, светът ни стар
с белило бръчките покрива.
Ще скокнеш ли от сън, пророче унизен?
Или си глух за отмъщение —
скрил в златна ножница върха си нащърбен,
покрит с ръждата на презрение!…
1838