Робърт Дугони
Необходими жертви (33)

33.

Пътниците слязоха от самолета изтощени, отправиха се към вратата на летището като стадо крави след дълго гонене. Дана не бързаше да слезе, наблюдаваше хората. Жената пред нея — по шорти, потниче и сандали — притисна ръце до гърдите си след шока от двайсетградусовата разлика в температурата. В горния край на рампата стояха двама добре сложени мъже с официални панталони и бели ризи. До тях бе застанал не толкова мускулест тип, но със синьо полиестерно сако. Държеше радиостанция. Тревогата на Дана нарасна, когато той я погледна и заговори по радиостанцията.

Тя изпусна чантичката си и съдържанието й се разпиля, включително закуската от самолета — увит в целофан сандвич с шунка и горчица и нахапан „Сникърс“. Когато се наведе да ги събере, обицата падна от джоба й. После се изправи и продължи напред.

Човекът със сакото й препречи пътя.

— Дана Хил?

— Да.

— Бихте ли ни последвали, моля?

— Да ви последвам ли? Какви сте вие?

— Летищна охрана.

Тя се усмихна, като се опита да изглежда спокойна.

— Какво искате от мен?

— Това ли е единственият ви багаж?

Мъжът посочи малкия й сак, преметнат през рамо.

— Да.

— Бихте ли дошли с нас?

— Ще ми кажете ли какво има? — попита тя раздразнено. Човекът със синьото сако беше учтив, но беше непреклонен.

— Моля ви.

Направи й знак с ръка.

Тя погледна другите двама и осъзна, че няма избор. Ако започнеше да се противи и да изтъква, че е адвокат, щеше да събуди повече подозрения.

— Добре.

Последва двамата охранители през терминала, ярко осветен от флуоресцентни лампи. На челото й изби студена пот. Заведоха я до врата без надпис и мъжът със синьото сако й отвори. Влязоха в стая с голи бели стени, маса и два стола. Мъжът със синьото сако я покани да седне. Тя се настани, кръстоса крака, като все още се стараеше да изглежда спокойна, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне.

— Бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?

Мъжът приглади с пръст мустаците си, с един нюанс по-тъмни от прошарената му коса.

— Мога ли да погледна в сака ви?

Дана сви рамене, смъкна сака от рамото си и му го подаде. Той го отвори и затършува вътре.

— Може ли и чантичката ви.

Тя му я подаде. Мъжът извади самолетния билет и шофьорската й книжка. Когато измъкна наядения „Сникърс“, Дана отбеляза:

— Закуска за шампиони.

Мъжът се усмихна учтиво и излезе, като взе книжката й, билета и кафявото пликче, което й беше дал Уилям Уелс. Дана погледна камерата на тавана в ъгъла на стаята. Изобщо не трябваше да се обажда на полицията в Мауи. Трябваше да изчака, докато се върне на континента. Възможно ли беше новината за смъртта на Уелс да се е разпространила толкова бързо, че мъжът и жената от бижутерийния магазин да са телефонирали в полицията да предупредят, че някаква жена е търсила майстора на бижута?

Вратата отново се отвори и в стаята влезе друг мъж, по-млад и с по-хубав костюм. Носеше книжката, билета и пликчето. Беше като манекен и се държеше прекалено учтиво.

— Извинете за забавянето, госпожо Хил.

— Няма проблем, но искам да се прибирам. Полетът беше продължителен и скоро ще се съмне.

— Ще се постарая да не ви задържам. Аз съм агент Доналд Холас от Управлението по наркотиците. — Той издърпа другия стол и седна срещу нея. — Днес сте отишли в Мауи и сега се връщате, нали?

Тя изпита леко облекчение.

— Това ли било? Да не подозирате, че пренасям наркотици, агент Холас? — Той не каза нищо и затова тя отговори на въпроса му: — Да, бях в Мауи.

— Само за един ден?

— Да.

Той вдигна поглед от бележника си.

— Защо?

— По работа.

Холас кимна:

— По каква работа?

— Адвокат съм — отговори тя; мисълта й работеше трескаво. — Кантората ми има клиенти с интереси на островите. Проверявах за възможни законови и данъчни облекчения за един от тях, който иска да развива бизнес на острова.

Агентът се облегна назад.

— В коя кантора работите?

— „Стронг и Търмонд“. Ако позволите… — Взе чантичката си, отвори я и извади визитна картичка.

— Коя е компанията, заради която бяхте на острова?

— Не мога да ви кажа.

Холас вдигна поглед от картичката й.

— Защо?

— Това е поверителна информация. Предстои принудително присъединяване на конкурентна компания.

— Противоречие на интереси?

Дана се усмихна.

— Да.

— Бихте ли ми казали с какво се занимават?

— Не.

Той се усмихна иронично.

— И това ли е поверително?

Тя поклати глава.

— Нямам представа с какво точно се занимават. Компанията е филиал на друга, а подозирам, че това е само фасада. Затова бях на острова. Само документите за разкриване на реалния юридически субект са цяла планина. Но не знам с какво се занимава филиалът. Аз съм само съдружник на фирмата, агент Холас. Върша черната работа.

— И цялата работа ви е отнела само един ден?

— Нямах повече време. Задава се поредица от тежки вечери. Ще има много телефонни разговори и ако сливането стане успешно, ще са необходими още пътувания за уреждане на документацията.

Холас потупа с билета по масата.

— Добре, но сте отишли с еднопосочен билет. Защо, ако сте предвиждали да се върнете днес?

Дана не беше обмислила всичко, но от малка умееше да импровизира:

— Нямах представа колко време ще ми отнеме. Имах късмет да свърша всичко днес. Съпругът ми също е адвокат, агент Холас. Сега е за три седмици в Чикаго за едно дело. Както казах, пътуването ми беше неочаквано. Имам тригодишна дъщеричка. Не обичам да я оставям сама, когато и съпругът ми го няма.

Холас плъзна билета й по масата.

— Моите деца са на четири и пет. Познато ми е.

Отвори кафявото пликче с чая от Уилям Уелс и го поднесе към носа си.

— Това е чай, агент Холас.

Холас разтърси пликчето и извади щипка сухи листа.

— Да, чай е. — Върна й пликчето. — Отново се извинявам за забавянето. Благодаря за разбирането.

Дана взе пликчето и го прибра в чантичката си.

— Мога ли да си вървя сега?

Холас кимна.

— Да. — Посегна към сникърса. — Мога да го изхвърля.

— Не. — Дана едва запази самообладание. — Тоест… не съм слагала нищо в устата от обяд. Съмнявам се, че ще има отворен магазин сега.

Холас й подаде десертчето.

— Както кажете.

* * *

Когато излезе, Дана едва се сдържа да не побегне. Беше сигурна, че някой я наблюдава. Чистачът, който буташе кофа за боклук с колелца през терминала, сведе очи, когато тя го погледна. Един човек с униформа на пилот се усмихна и кимна, когато мина покрай нея. Мъжът в телефонната будка изведнъж се обърна и заговори в слушалката. По средата на коридора видя знак за женска тоалетна. Замаяна и задъхана, Дана се вмъкна в облицованата със сини плочки стая, влезе в една кабинка и заключи вратата. Облегна се на стената, опита се да диша нормално и зачака пулсът й да се успокои. От вентилационната система на тавана лъхаше хлад. Отвори сака си и извади нахапания сникърс. С нокът разрови вътрешността, докато напипа обицата между карамела и фъстъците.

Една врата се отвори шумно.

Дана се стресна.

Този път шумът дойде от дясната й страна — сякаш някой отваряше вратите на кабинките една след друга и се приближаваше към нея.

Тя седна на тоалетната чиния и опря краката си във вратата.

Вратата на съседната кабинка се отвори. Дана почувства натиск с краката си. Ключалката изтрака. Тя задържа дъха си.

— Заето.

Чу скърцане. Под вратата за момент се видя дъното на преминаваща жълта кофа.

„Почистват“ — помисли си Дана. Изчака няколко минути, после отключи и бързо излезе. Чистачът извика нещо за извинение след нея.

Тя бързо премина през терминала до един ескалатор и се спусна на долния етаж, като постоянно поглеждаше нагоре. Долу, летищното влакче, което щеше да я закара до мястото за получаване на багажа и покрития паркинг, вече чакаше с отворена врата. Тя бързо слезе от ескалатора, влезе във влакчето и плъзгащата се стъклена врата се затвори след нея. От дясната й страна някакъв мъж с куфарче в ръка също влезе в последния момент. Хвана се за металната тръба. На първата спирка не се качи никой. Мъжът не слезе. Когато влакчето пак тръгна, Дана отиде при вратата. На следващата спирка бързо слезе и тръгна по стрелките за получаване на багажа. Погледна назад. Мъжът я беше последвал, влачеше куфара след себе си. Тя се качи по друг ескалатор, после — по късо стълбище до покритата тераса и пресече улицата към гаража. Мъжът вървеше след нея. От ескалатора първо се появи главата му, после — тялото. В гаража Дана плати за паркинг на един от автоматите. Мъжът мина през терасата. Дана взе квитанцията си и отиде при асансьорите. Едновременно следеше светещите номерца над шестте асансьора и мъжа, който плащаше за паркинг. Асансьорът отляво иззвъня. Мъжът при автомата се наведе да вземе квитанцията си. Вратата на асансьора се отвори. Никой не слезе. Дана се качи и натисна копчето за третия етаж. Вратите не се затвориха веднага и тя неколкократно натисна копчето за бързо затваряне. Отстъпи назад и си отдъхна облекчено, когато най-после се задействаха.

В последния момент между тях се пъхна мъжка ръка.