Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (11)

11.

Онзи квартал се намираше на светлинни години от мястото, където Айрит Кармели бе загубила живота си. Тръгнах по Сънсет до Ла Сиенега, поех на юг по Сан Висенте и на Ла Бреа свих на изток по магистралата „Санта Моника“. По Уестърн се придвижих доста бързо по пренаселените централни жилищни квартали. Отминавах разрушените сгради и следите от пожарите по време на вълненията, които може би никога нямаше да бъдат ремонтирани, и по пътя почти не срещах коли. Небето бе светлосиво, почти бяло, и изглеждаше тъй, сякаш му бе омръзнало да е синьо.

Основното училище бе стара, жълтеникава и жестоко обезобразена с надписи сграда. Тя бе разположена насред огромно изровено игрище, заградено с триметрова телена мрежа, която изобщо не бе попречила на вандалите да се изживяват като художници.

Спрях на Двадесет и осма улица, близо до централния вход. Портата беше широко разтворена, но препречена от униформени полицаи. В южния край на игрището, сред люлките, бяха наредени няколко патрулни коли и служебни микробуси, сред които забелязах колата на съдебния лекар. Жълта лента разделяше площадката надве. В северния край, под надзора на учители и възпитатели, тичаха деца. Повечето възрастни наблюдаваха какво става отсреща. Малко деца проявяваха интерес към полицейските процедури и въздухът се цепеше от детски смях и крясъци.

Журналистите още ги нямаше. Може би убийствата в този край на града не са сензация.

Доста трябваше да убеждавам униформените да ме пуснат, но най-сетне се добрах до Майло.

Той говореше с някакъв мъж с прошарени коси в маслиненозелен костюм и си водеше бележки. На врата на събеседника му висеше лекарска слушалка и той говореше спокойно, без видимо вълнение. На пет-шест метра встрани двама чернокожи със значки на реверите на спортните си сака оглеждаха поставено на земята тяло. Фотограф правеше снимки и неколцина технически работници обикаляха наоколо с портативна прахосмукачка, четки и пинсети. Имаше още множество униформени полицаи, които не изглеждаха особено заети със случая. Сред тях забелязах нисък, брадат мъж, на вид от хиспаничен произход, на около петдесет години, в сива работна униформа.

Като се доближих, чернокожите детективи млъкнаха и се втренчиха в мен. Единият беше към четиридесет години, на височина около метър и осемдесет, леко закръглен, с ниско избръсната глава, едри челюсти и вид на човек с болен стомах. Бе облечен с бежово сако, черни панталони и черна вратовръзка на огнени орхидеи. Другият изглеждаше с десетина години по-млад, беше висок, строен, с гъсти мустаци и буйна коса. Беше с тъмносиньо сако, кремави панталони и синя вратовръзка. И двамата имаха изпитателен поглед.

Майло ме видя и вдигна ръка.

Чернокожите продължиха разговора си.

Погледнах мъртвото момиче на игрището.

На вид не много по-голяма от Айрит. Бе поставена в същата поза — ръцете край тялото, с дланите нагоре, краката изпънати и долепени. Но това лице бе различно: изглеждаше подуто и посиняло, езикът се подаваше в левия ъгъл на устните, а вратът бе опасан с широка, набърчена червена ивица.

Трудно бе да се определи възрастта й, но като че ли нямаше двайсет. Тъмнокожа, с вълниста коса, едри черти, тъмни очи, леко засегнати от акне страни. Мулатка или латиноамериканка. Беше с тъмносин анцуг и бели гуменки, нагоре с късо джинсово яке върху черна блузка.

Мръсни нокти.

Оцъклените й очи втренчени в бялото като мляко небе.

Езикът й подут, лилав на цвят.

На люлката отзад висеше тридесетсантиметрово въженце, спретнато отрязано в края. Въздухът бе застинал, нищо не помръдваше.

Съдебният лекар си тръгна и Майло се приближи към чернокожите детективи, викайки ме с ръка да се присъединя и аз. Представи едрия с името Уилис Хукс, а младия нарече Рой Макларън.

— Приятно ми е — каза Хук. Ръката му бе на допир като ощавена кожа.

Макларън кимна. Имаше гладка, почти въгленовочерна кожа и изразени черти.

— Така ли са я намерили, или някой я е свалил от въжето? — попитах.

— Свалили са я от въжето — отвърна Майло. — Защо?

— Отначало ми се стори, че прилича на Айрит. Виж позата.

Той се обърна към тялото и веждите му се повдигнаха едва забележимо.

— Айрит твой случай ли е? — попита Хукс.

Майло кимна и обясни:

— Беше намерена в същата поза.

— Освен ако портиерът не е убиецът, не виждам какво толкова чудно има в това.

— Портиерът ли я е свалил? — попитах аз.

— А-ха. — Детективът измъкна бележника си. — Извинете, училищният служител по поддръжката. Гилермо Монтес, онзи възрастният мексиканец със сивите дрехи. Като дошъл на работа в седем часа тази сутрин, първо измил пода в сградата, после дошъл да обере боклука от площадката и тогава видял момичето. Хукнал за нож и я свалил от въжето, но вече била мъртва, може би от няколко часа. Казва, че въжето било дебело и доста се мъчил, докато го пререже.

— Доктор Коен каза, че е починала към три-четири часа през нощта — поясни Майло.

— Обикновено Коен е доста точен — отбеляза Макларън.

— Значи е убита през нощта — заключих аз, — но слънцето изгрява в шест. Никой ли не я е видял?

— Очевидно не — отвърна Хукс. — А може и да са я видели. — Обърна се към Майло. — Разкажи за своя случай.

Майло му разказа.

Хукс го изслуша внимателно, допрял пръст до устните си.

— Като изключим умствените проблеми, не виждам кой знае какви прилики. — Потърси с поглед партньора си.

— Не, това не прилича на нежно удушване — рече Макларън.

— Нашата не е изнасилена — продължи Майло. — Коен ми каза, че и тук нямало видими следи от изнасилване.

— Засега — отговори Макларън. — Но кой знае. Портиерът твърди, че била с бельо, но може да е била облечена впоследствие. Съдебният лекар ще направи аутопсия и ще ни каже със сигурност.

— Съдейки по големината на синината на врата й, мисля, че по-скоро е починала вследствие на обесването, отколкото да е била умъртвена предварително.

Хукс отвърна:

— Може би. Трудно е да удушиш човек, който се съпротивлява, дори малко момиче, но ако е била друсана, нищо чудно. Знаем, че е взимала нискокачествен кокаин.

— Каква е? — попитах аз.

— Момиче от квартала на име Латвиния Шейвър — обясни по-възрастният детектив. — Патрулната служителка я е идентифицирала преди да дойдем, но аз я познавам лично, защото преди няколко години работех с организираната престъпност.

— Проститутка ли е? — запита Майло.

— Прибирали сме я по подобни причини, но не бих я нарекъл чак проститутка. Просто улично момиче, а в главата й — вятър и мъгла. — Той почука голото си теме. — Няма какво да прави по цял ден и се набърква в истории, понякога прекарва някого за една доза или за джобни пари.

— Сериозна наркоманка?

— Патрулната каза, че не знаела да е много пристрастена, но нека питаме нея.

Той се приближи към униформените полицаи и дръпна встрани ниска слаба жена.

— Полицай Риналдо, запознайте се с детектив Стърджис и доктор Делауер, психологически консултант. Полицай Риналдо познаваше Латвиния.

— Съвсем бегло — тихо поясни жената. — Живееше в квартала.

Тя изглеждаше на двадесет и пет, с къносана коса, опъната назад в опашка, и мъничко, напрегнато лице, което бързо щеше да се състари.

— А какво друго знаете за нея, освен че взимаше наркотици? — попита Хукс.

— По принцип не беше лошо дете. Но имаше умствени увреждания.

— В каква степен? — поиска да знае Майло.

— Мисля, че беше на осемнадесет-деветнадесет години, но се държеше като дванадесетгодишна. Или дори по-малка. Семейството е много зле. Тя живее на Тридесет и девета улица с баба си, а може и да е някаква възрастна леля, и в къщата им непрекъснато влизат и излизат хора.

— Наркотици ли се продават?

— Не съм сигурна, но не бих се учудила. Има брат в Сан Куентин, беше голяма клечка в тези среди.

— Име?

— Не го зная, съжалявам. Помня само това — бабата ми го разказа по повод на това, че била доволна от заминаването му, така нямало да влияе лошо на Латвиния. — Тя се смръщи. — Жената доста се стараеше.

Хукс си водеше бележки.

— А някакви познати или приятели гангстери? — попита Макларън.

Риналдо сви рамене.

— Доколкото ми е известно, не излизаше конкретно с никого. Не членуваше в банда, искам да кажа. По-скоро забърсваше който й попадне… като цяло беше доста промискуитетна. Освен това пиеше, защото на няколко пъти я улавях с бутилки малцово уиски и джин.

— Арестувахте ли я?

Риналдо се изчерви.

— Не, просто й го отнех и го изхвърлих. Знаете как е тук.

— Естествено — съгласи се Хукс. — Друго интересно нещо?

— Сигурно има много неща, но аз не съм я хващала в по-сериозни провинения — искам да кажа, не използваше хероин, доколкото знам.

— А деца имаше ли?

— Не съм чула. Но може и да е имала, никак не се свърташе на едно място. Не беше трудно да я прекара човек. Беше като дете с тяло на възрастен. Тъй че кой знае.

— Би било интересно, ако е бременна — отбеляза Хукс. — Нямам търпение да излязат резултатите от аутопсията, та да разбера. — Той хвърли поглед към тялото. — Нищо не личи. Момичето е дребно.

— Дребно е — съгласи се Макларън. — Коен каза, че била метър и петдесет и два, четиридесет и пет килограма.

— Да, доста дребна — потвърди Риналдо. — Всеки би могъл да я нарани.

— А имате ли някаква идея кой го е направил?

— Съвсем не.

— Значи не е имала открити врагове.

— Не съм чувала. Беше доста мило дете, но всеки можеше да я прекара. Както ви казах, беше поизостанала в развитието си.

— Все още не мога да добия точна представа в каква степен — каза Хукс.

— И аз не зная с точност, сър. Тоест, момичето говореше свързано и на пръв поглед си изглеждаше съвсем нормално, но като се заговориш с нея, веднага се разбираше, че е незряла.

— Като дванадесетгодишно хлапе.

— Може би дори по-малко. Десет-единадесет. Но въпреки всички глупости, които вършеше беше някак… невинна. — Служителката отново се изчерви. — Не беше хулиганка, разбирате ли?

— Участвала ли е в някаква програма? — поинтересува се Макларън. — Посещавала ли е някакво специално училище, или нещо подобно?

— Не мисля, че изобщо ходеше на училище. Просто я срещах по улиците — все се мотаеше навън. Понякога й казвах да се поразмърда и да се прибира вкъщи.

Тя потръпна.

— Проблемът е, че понякога не си обличаше достатъчно дрехи. Излизаше без бельо и сутиен, а се случваше да се издокара в някоя съвсем прозрачна дрешка. Или да не си закопчее ризата. Като й кажех — „За бога, какво правиш, момиче!“, тя се кикотеше и се закопчаваше.

— Значи привличаше клиенти? — попита Макларън.

— Винаги съм смятала, че просто постъпва глупаво.

— Дали е търсела клиенти, или не, разхождайки се в подобни дрехи неминуемо е забирала по някого.

— Сигурна съм в това — потвърди и жената.

— Но не е имала приятел — предположи младият детектив.

— Не ми е известно.

— И никакви гангстери?

— Освен за брат й, не знам за други. Трябва да попитате баба й.

— Ще говорим с нея. Домашният им адрес?

— Не зная точния номер, но се намира на Тридесет и девета улица, на няколко пресечки оттук. Зелена стара къща, от онези огромни стари постройки, които сега се дават като квартири под наем, с телена мрежа и с циментова плоча пред входа вместо градинка. Зная, понеже веднъж се наложи да я прибера до вкъщи, защото беше излязла по съвсем къса рокля и без бикини. — Тя премигна. — Бабата е на втория етаж.

— Вие лично ли арестувахте Латвиния?

— Да, заедно с партньора си Крецър. Два пъти сме я прибирали за предизвикателно поведение. И двата пъти беше късно вечер, близо до отбивката от магистралата, момичето излизаше на платното сред колите.

— На източното или на западното отклонение?

— На западното.

— Сигурно се е опитвала да забърше някой баровец от Бевърли Хилс — вметна Макларън.

Риналдо сви рамене.

— Кога се случи това? — продължаваше да я разпитва по-възрастният.

— Миналата година. През декември, струва ми се. Беше студено и тя беше с пухено палтенце, но отдолу нямаше блуза.

Хукс старателно записваше.

— Значи мога да извадя биографичните данни от досието й.

— Може би не, защото е малолетна и случаят е закрит. Беше на осемнадесет години без малко и й казах, че е извадила късмет. Ако ви трябва само домашният адрес, мога да ви заведа дотам.

— Адресът е добро начало. — Хукс погледна Макларън. — Ще идеш ли?

— Разбира се — отвърна по-младият.

Двамата с Риналдо се отдалечиха, качиха се в патрулната кола и потеглиха през южния вход.

— Забелязваш ли някакви потресаващи съвпадения? — обърна се Хукс към Майло.

— Не бих казал.

— Твоят случай е дете на дипломат, нали?

— Да, от Израел.

— Но не е разгласен публично?

— Покриха всичко. — Майло му предаде опасенията на Кармели.

— Е, може и да е бил прав, но не мога да преценя. Звучи забавно — отбеляза тъмнокожият.

— А-ха. А ти какво ще правиш с тази девойка, Уилис?

— Както обикновено. Ако извадим късмет, ще се окаже работа на някой боклук от съседната къща. Ако не — кой знае? Не е била особено предпазлива.

Майло се вгледа в отсрещния край на двора.

— Децата гледат трупа.

— Ако портиерът не я бе заварил и не я бе свалил, щяха да я видят как виси на люлката, което е още по-лошо.

— Необичайна реакция — защо я е свалил?

Четирите бръчки на челото на Хукс се вкопаха по-дълбоко.

— Гражданска доброволност. Сигурно слуша речите на кмета. Я почакай. — С бърза, плавна походка той се промъкна в тълпата и като забеляза човека със сивата униформа, му направи знак да се приближи.

Мексиканецът застана при нас, облизвайки устни.

— Ако може да ни отделите една минута, господине — обърна се към него Хукс, а после ни го представи. — Това е господин Монтес.

Човекът кимна. Отблизо ми се стори на около шейсет години, с обезобразено от белези лице като на професионален боксьор и груба сива брада. Метър и шейсет, широки рамене, едри ръце с къси пръсти и несъразмерно големи крака.

— Детектив Стърджис — представи се Майло и протегна ръка.

Монтес я стисна. Очите му бяха кървясали.

— Зная, че вече сте разказали каквото знаете, господине — започна Майло, — но ако не възразявате, бих искал отново да го чуя.

Монтес вдигна поглед и пъхна ръце в джобовете си.

— Идвам на работа в седем часа — каза той с ясен глас, но с изразен акцент. — Както винаги, почиствам основната сграда и пристройка Б, а после идвам да помета игрището. Мета рано, защото понякога хората оставят какви ли не лай… неща в двора. Не искам децата да ги виждат.

— Какви неща?

— Бутилки от алкохол, пликчета от наркотици. Понякога презервативи или игли. Дори използвана тоалетна хартия. Знаете как е.

— Значи през нощта влизат хора.

— Винаги. — Монтес повиши глас. — Влизат, правят си купони, взимат наркотици. Преди три месеца застреляха двама. Миналата година други двама. Ужасно е за децата.

— Кой е бил застрелян?

— Разни гангстери, де да знам.

Хукс се намеси:

— Случаят Уолъс и Сан Джорджо. Простреляни от минаваща кола, през оградата. — После се обърна пак към Монтес. — Как влизат, сигурно разбиват катинара?

— Прерязват веригата. Или просто се прехвърлят през оградата. И това е вечно.

— Имате ли представа кога за последен път е била прерязвана веригата?

— Кой знае. Преди време непрекъснато сменяхме катинарите. Но сега… училището няма пари и за книги. Внуците ми учат тук.

— Някъде наблизо ли живеете?

— Не, живея в Уилоубрук. Дъщеря ми и мъжът й живеят тук, на Тридесет и четвърта улица. Мъжът й работи на стадиона. Имат три деца — двете учат тук и едно бебе.

Майло кимна.

— Значи вие дойдохте, започнахте да метете и тогава я видяхте.

— Веднага я видях. Висеше ей там. — Той поклати глава и лицето му за миг стана много тъжно. — Езикът… — И отново заклати глава.

— Разбрахте ли веднага, че е мъртва?

— С този език? Естествено, какво друго.

— Значи я свалихте.

— Естествено, защо не? Мислех, че може да е…

— Какво?

Монтес се втренчи в него. Отново облиза устни.

— Може и да е глупаво, не знам, ама мислех, че може да й помогна — знам ли, сигурно… като я видях да виси така, не исках децата да я видят… моите внуци да я видят. А винаги е била мило дете. Исках да изглежда по-добре.

— Познавахте ли я?

— Латвиния ли? Разбира се. Всички я познаваха, тя е луда.

— Често ли идваше насам?

— Не влизаше вътре, стоеше отвън на улицата. — Той почука с пръст челото си. — Живее на Тридесет и девета, на няколко пресечки от дъщеря ми. Всички са я виждали как се разхожда наоколо без дрехи. Малко… не е наред.

— Без никакви дрехи ли? — попита Хукс. Като видя объркания поглед на Монтес, добави: — Съвсем гола ли се разхождаше?

— Не, не. С малко дрехи, но не достатъчно, разбирате ли? — Пак се чукна по челото. — Не беше добре, разбирате ли? Но винаги беше щастлива.

— Щастлива?

— А-ха. Все се смееше. — Погледът му изведнъж помръкна. — Сгрешил ли съм, че я свалих?

— Не…

— Излизам, виждам я, представям си как децата я виждат. Моите внуци. И отидох за нож от склада.

Той размаха въображаем нож.

— Откога работите тук, господине? — попита Майло.

— От девет години. Преди това дванадесет години работех в гимназия „Дорси“. Онова училище беше хубаво. Но сега има същите проблеми като тук.

Майло посочи тялото.

— Когато видяхте Латвиния, с тези дрехи ли беше?

— Какво искате да кажете?

— С бикини ли беше?

— Да — ама вие какво…

— Не, просто се опитваме да разберем как е изглеждала, когато сте я видели за първи път.

— Както сега — ядно отвърна мексиканецът. — По същия начин, с гащи, и всичко. Аз взех нож, прерязах въжето и я сложих на земята. Сигурно съм си мислел, че ще стане чудо и още не е умряла. Ама тя беше умряла. Тогава се обадих на 911.

— А защо я поставихте в тази поза?

Монтес гледаше неразбиращо.

— С ръцете край тялото — обясни Хукс. — Сякаш сте искали да изглежда добре.

— Естествено. Защо не? Защо да не изглежда добре?

 

 

Хукс го пусна да си върви и той се запъти към централната сграда.

— Какво ще кажеш? — попита тъмнокожият детектив Майло.

— Има ли причини да се съмняваме в историята му?

— Не мисля, но ще го проверя, и ако момичето е било изнасилено, ще се опитам да му взема проби. — Той се ухили. — В знак на благодарност към Добрия Самарянин. Но сме виждали достатъчно такива, които в крайна сметка съвсем не се оказват толкова добри. Питам се обаче, ако той е виновен, защо би я убил точно тук, на работното си място, привличайки вниманието върху себе си.

— Кървясали очи — разсъждаваше на глас Майло. — Сигурно си е легнал късно.

— Н-да — съгласи се Хукс. — Но не вони на алкохол и твърди, че работи на две места. Тук идва през деня, а нощем взима смени в някакъв магазин за алкохол на Върмонт. Казва, че снощи е бил в магазина, а това лесно може да се провери. Съмнителен ли ви се видя? Само да има нещо нередно, връчваме му Оскара и толкоз.

Той се загледа през телената мрежа към Двадесет и осма улица, после прецени с поглед движението по Уестърн.

— Пешеходец или минаващ водач спокойно щеше да я забележи, но нали го чухте какво каза за цялата измет, която се изсипва нощем в училищния двор. За разлика от господин Монтес, останалите граждани не проявяват особена склонност към доброволни начинания.

— Питам се, ако е работа на мърльо от квартала, защо би си правил труда да я беси тук? — замислено рече Майло.

— Кой знае? Сигурно са се сблъскали на ъгъла, решили са да си направят среща и са тръгнали насам да се чукат. Монтес нали каза, че непрекъснато намирал презервативи.

— Учителите дали имат представа кога за последен път веригата е била прерязана?

— Просто казват, че била стара, което отговаря на думите на Монтес.

— Училището не я сменя, защото вандалите веднага прерязват и новата.

— Н-да — съгласи се Хукс. — Не можем да ги опазим малчуганите и това си е. — Той отново погледна тялото. — Може би фактът, че е донесена тук, означава нещо: сигурно така убиецът е искал да внуши някакво послание.

— Например?

— „Мразя училище.“ — Детективът се ухили. — Така ограничаваме кръга на потенциалните убийци, нали? Включваме всички слаби ученици.

Майло се изсмя грубо, а Хукс му пригласяше и челюстите му плавно се поклащаха. Четирите бръчки се изгладиха.

— Горе ръцете, хулиган с хулиган. Я си дай бележника. Две тройки и двойка? Марш до стената!

Той продължи да се хили, после шумно въздъхна.

— Във всеки случай, като изключим факта, че и двете момичета са с умствени дефекти и са били удушени, продължавам да не виждам нищо сходно с твоя случай.

— Удушена, бавноразвиваща се, няма следи от изнасилване — обобщи Майло.

— Още не сме сигурни за изнасилването.

— Уилис, а не смяташ ли, че в противен случай става доста интересно? Колко сексуални маниаци не посягат на тялото?

— Може би си прав. Но кой знае какво се мъти в главата на един мръсник? Може би само като я е гледал да си виси, му е станало, свършил е в гащите, прибрал се е в къщи и е заспал кротко и спокойно. Помня, че преди години имаше един, който се възбуждаше, като ги галеше по стъпалата. Първо ги убива, курдисва ги на леглото и започва да си играе със стъпалата им. Това направо го довършваше — какво ще кажете, господин докторе?

— За всекиго по нещо — рекох.

— Тоя тип, с краката, въобще нямало нужда да се докосва с ръка. Просто ги хваща за краката и веднага му става.

— И аз имах един дето си падаше по крака, ама той не ги убиваше, а просто ги връзваше и си играеше с тях — каза Майло.

— Сигурно е щял да почне и да убива, ако е продължавал все в същия дух.

— Сигурно.

— Ако човек седне да се рови, ще изнамери какви ли не перверзни истории. — Хукс се смути и хвърли притеснен поглед към Майло. Той не реагира изобщо. — Както и да е, ако разберем нещо, веднага ще ти се обадя.

— И аз, Уилис.

— А-ха.

Към нас се доближи млад белокож полицай.

— Извинете, господин детектив — обърна се той към Хукс, — но шофьорът на съдебния лекар пита може ли да изнасяме тялото.

— Майло, интересува ли те още нещо?

— Не.

— Взимайте го.

Полицаят забърза нанякъде, предаде думите на Хукс и двама служители от моргата се приближиха с количка и черна торба.

Забелязах раздвижване в северния край на игрището. Неколцина учители се бяха приближили до жълтата лента и наблюдаваха сцената, пиейки кафе.

— Училищни дни — отбеляза Хукс. — Аз съм роден на Тридесет и втора. Преместили сме се в Лонг Бийч, когато съм бил тригодишен, инак съм щял да уча тука.

Санитарите скриха тялото в торбата и го качиха на количката. Докато я откарваха, младият полицай огледа игрището и повика друг униформен свой колега: висок чернокож мъж, по-тъмен и от Макларън. После тичешком се върна при нас.

— Вероятно не е важно сър, но може би бихте искали да видите сам.

— Какво? — попита Хукс, който вече бе тръгнал да си върви.

— Нещо, което намерихме под тялото.

Всички го последвахме. Скръстил ръце, униформеният полицай се взираше в късче бяла хартия, не по-голямо от пет квадратни сантиметра.

— Може изобщо да не е важно — повтори младежът, — но беше под нея, а и върху него е напечатано нещо.

Погледнах буквите.

Хукс приклекна.

— D-V-L-L. На някого да му говори нещо?

Полицаите се спогледаха.

— Не, сър — отвърна първият.

— Сигурно е свързано с дявол — предложи вторият.

— Да ви е известна банда с такова име?

Всички свиват рамене.

— А и откога ли бандитите са почнали да пишат на машина — промърмори Хукс. — Браво на вас, полицай… Брадбъри, имате орлово око. Бихте ли ми направили една услуга — огледайте надписите по стените и ми кажете дали се среща подобен акроним.

— Да, сър.

Брадбъри закрачи към жълтата лента и учителите отстъпиха назад. Но не го изпуснаха от поглед, докато изучаваше надписите.

— DVLL — повтори Хукс. — Разбираш ли го, Майло?

— Не.

— И аз не го разбирам. А и ние я намерихме там, където я беше оставил портиерът — това сигурно се е въргаляло по земята отпреди това. Сигурно е от ученическо тефтерче или нещо подобно.

Бялото листче не помръдваше в неподвижния въздух с металически привкус.

— Да си правя ли труд да казвам на техническите работници? — попита тъмнокожият.

— Не, кажи им да го сложат в плик и да го снимат — каза Хукс. — Няма да рискуваме някой пропаднал адвокат да ни обвини в небрежност, я!