Данте Алигиери
Божествена комедия — Ад (15)

ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА

СЪДЪРЖАНИЕ. Като продължават своя път покрай Флегетон. поетите срещат тълпа от грешници, които са се провинили в насилие против природата Между тях Данте вижда учителя си Брунето Латини, който отива с него до известно време и в разговора си с него му предсказва бедствията и славата, които го очакват, и му обажда имената на някои от своите нещастни другари.

Брегът, по който тук вървиме ний

между горещий пясък и реката,

издига се и надалек се вий

 

кат тия зидове, кои земята

холандска защищават от бесът

на морските талази; но реката,

 

коя е тук направила брегът,

по нисък и по-слаб го построила.

Далеко бяхме вече от лесът,

 

кога, подгонена от тайна сила,

тълпа от грешни идеше към нас

и всякоя душа бе устремила

 

тъй поглед в нази както в късен час,

кога в небе нов месец се възкачи,

се взират люде отдалеко в вас.

 

Премигаха те с своите клепачи,

както примигуват кога игла

при свещник вдянват старички шивачи.

 

Една от тях през тъмната мъгла

взира се дълго в мене позна ма,

и кат подръпна моята пола,

 

извика: „Чудо ли или измама

е туй, което виждам?“ Поглед взрях

тогаз с душа от удивленье няма

 

в печалний грешник и кат го познах,

при всичко че от пламъка лицето

бе прогоряло, с поклон аз казах:

 

„О, теб ли виждам тука, сер Брунето?“

„Да, аз съм^[1] — с жален глас отвърна той —

и прошка, моля ти се, дай ми, дето

 

ще дойда малко с тебе, сине мой,

и ще оставя жалната дружина,

коя кат мен се мъчи в тоя зной.“

 

„Искал бих — казах — тука с теб двамина

да седнем, стига да ми позволи

певеца, кой ме води в таз пустиня.“

 

„Тоз, кой от другите се отдели —

подзе Брунето — и се спре, о, сине,

стои под огнените тез сгрели

 

недвижим после цели сто години;

но ти върви, по теб ще те следя;

нек жалното туй шествие отмине,

 

ще тичам после и ще се вредя

пак между тях.“ Не смеех да оставя

брега от страх от зноя, но да угодя

 

на грешника, наведох ниско глава

и тръгнах тъй до него кат човек,

кой скромно почит другиму отдава.

 

Подзе: „По какъв жребий, своя век

преди да си довършил на земята,

дошъл си тука, дето в мраз и пек

 

страдай без мир на грешните тълпата,

и кой те води тука в тези тъми?“

„Там бях — отвърнах, — дето грей зората,

 

но пътя, кой минават наште дни,

не бях аз извървял наполовина,

кога в пуст дол залутах се сами.

 

Видях път стръмен, но у мен изстина

дух, вяра, да отида нанапред.

И пак се връщах в мрачната долина.

 

Тогаз пред мен яви се тоз поет

и бодрост като ми внуши и сила,

поведе ме в подземний адски свет.“

 

„Следи звездата, що те е водила,

теб слава обещава един ден,

освен ако духа ми е мамила

 

надеждата, коя будил си в мен.

И още, да не бе ме грабнал гроба,

като виждах как си щедро одарен,

 

помогнал бих ти в твойта млада доба;

но тоз народ, кой в твоя роден град

е слязъл от Фиезоле^[2], кой с злоба

 

и с слепота душевна е познат,

за твойто благо срещу теб ще стане

и ще те накърми с печал и яд:

 

лозата, коя с светлина се храни,

не може между тръне да вирей;

там алчност, завист, гордост са събрани,

 

но чист от тез пороци ти живей.

Съдбата готви чест велика тебе

и всяка партия ще пламеней

 

от жажда да те счита в едно с себе,

но ти далече стой от тая смрад:

между си нек вилнее и се требе

 

фиезолската нечестива гад,

но нек остави това диво племе

фиданките отрадни да цъфтят,

 

в кои светеното живее семе,

което е посеял тамо Рим.

Добро, що има, от онуй е време!“

 

„Гласът ми да би бил — извиках — чтим

там горе. щеше йощ зора да те огрява,

ти. кой наставник бил си ми любим!

 

Доде живея, няма да забрава,

че с обич бащинска учил си нас

как человек се увековечава;

 

с любов и почит жарка моя глас

вред добрините твои ще разкрие.

Това, що чух от тебе в тоя час,

 

от моя ум не ще да се изтрие

и ще го кажа на оня, чийто взор

въз всяка тайна може да пробие.

 

Не първи път в печалний тоз простор

подобно слушам ази предсказане, —

но стига нивга да не дам позор

 

над мен да падне, какво ще нек стане,

стрелите съм готов да претърпя

най-люти на съдбата без роптане.“

 

Поета, който в горката тълпа

вгледал се беше, си възви очите

към мен и каза харно да втълпя

 

в сърцето туй, що чуха ми ушите.

С Брунето разговора пак подзех:

попитах, ако има знаменити

 

между онез, кои съгледал бях

до него, нещо за тях да ми каже.

„Да, има, отговори, между тях

 

такива, за кои да знаеш важи-

На другите тъй броят е голям,

не бих могъл, макар да исках даже,

 

добра ил лоша вест за тях да дам.

Като книжовници са се славили

ил сан духовен са имали там:

 

едни пороци тях са опятнили.

Да би могъл да вникнеш в тая сган,

пред твоя поглед биха се вестили

 

Франческо от Акорсо^[3], Присциян^[4]

и онзи, кой престъпно обезчести

с живота си позорни своя сан

 

и затова от Арно го премести

слугата на слугите в Бакильон^[5],

де, без до гроб да се разкай и свести,

 

прогнили си кости остави он,

но да остана повече, не смея,

на тълпа нова слушам горкий стон,

 

а аз не мога да отида с нея;

за моето «Съкровище» смисли,

в което на земята йощ живея.“

 

При тия думи той се отдели

и затърча в пустинята проклета

кат онез, кои най-бързи са били

 

в игрите на Веронските^[6] полета.

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПЕСЕН ПЕТНАЙСЕТА