Р. Л. Стайн
Един ден в Хорорленд (8)

8

Затворих очи, усещайки полъха на огнищата пред нас.

Ще изгоря, повтарях си.

Ей сега ще изгоря!

Хладен повей ме накара да отворя очи.

Пламъците бяха останали зад нас. Бяхме минали през тях.

Описахме лек завой, носейки се в прохладната тъмнина. Все още виждах отблясъците от пламъците да трепкат зад нас.

Мълчахме и двамата. Чаках сърцето ми да престане да подскача в гърдите.

— Страхотни специални ефекти! — извика Люк. След това се засмя налудничаво. Никога досега не го бях чувала да се смее така.

Значи пламъците са били илюзия, рекох си. Може би са ни ги прожектирали.

Отворих уста и поех с пълни гърди от хладния въздух. Никога досега не се бях изплашвала повече.

— Кога ще свърши това спускане? — проплака Люк.

Никога, помислих си мрачно. Щяхме наистина да се пързаляме вечно.

И точно когато ме споходи тази ужасна мисъл, под нас се отвори една шахта. Отдолу нахлу дневна светлина.

Туп.

Паднах върху меката трева.

След няколко секунди Люк тупна до мен.

Премигнах няколко пъти, опитвайки се да привикна със светлината.

След това се надигнах с разтуптяно сърце.

Точно пред нас стърчеше жълто-зелена табела с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СТРАНАТА НА ОБРЕЧЕНИТЕ. НАСЕЛЕНИЕ: 0 ДУШИ“.

До знака бе застанал Клей. Той изтича при нас с щастлива усмивка на розовото си закръглено лице.

— Ей, къде се загубихте? — извика и плесна Люк по рамото. Люк на свой ред го сръга в корема.

— Къде сме се загубили ли? Ти къде се загуби?

— Тук си бях — отвърна Клей. — Само дето не знам къде е това. Мисля, че е от другата страна на парка. Ето защо реших да ви почакам.

— Върнахме се и взехме „количката на обречените“ — обясни Люк. — Пуснахме се с твойта количка. Номер десет. Какво пързаляне само! Страхотно беше!

Само преди няколко секунди Люк пищеше от ужас. А сега се преструваше пред Клей, че се е забавлявал.

— Ти избра най-добрата количка — продължаваше да нарежда Люк. — Страхотно беше, казвам ти!

— Малко се изплаших — отвърна Клей. — Особено като стигнах пламъците…

— Страхотни специални ефекти! — възкликна брат ми. — Този парк е невероятен!

Люк е такъв фукльо. Никога няма да признае пред Клей, че го е било страх. А това си беше самата истина.

Все пак се радвах, че ентусиазмът му се е възвърнал.

— Ама пускането беше доста дълго — продължаваше Клей. — Даже ми се стори прекалено дълго.

— На мен пък ми харесваше през цялото време! — фукаше се Люк.

Аз се огледах. Определено се намирахме в друг район на Страната на ужасите. Не виждах нищо познато.

Имаше тясна, песъчлива пътека, по която вървяха група деца по бански. Надписът пред пътеката гласеше: „УЖАСНИТЕ БЪРЗЕИ“.

От другата ни страна слънцето се отразяваше в квадратна сграда от стъкло. Стъклените й стени сияеха ярко, сякаш бяха подпалени. Примижах срещу светлината и не без усилие прочетох: „КЪЩАТА С ОГЛЕДАЛАТА“.

— Хайде да пробваме Къщата с огледалата! — предложи Люк и дръпна Клей за ръката.

— Ехей! Почакайте малко! — викнах аз. — Не мислите ли, че трябва първо да намерим мама и татко?

— Те са чак от другата страна на парка — отвърна Люк, като продължаваше да дърпа Клей със себе си. — Нека се позабавляваме, а после ще идем при тях.

— Може би ни търсят — казах раздразнено.

— Ще ни намерят. Паркът не е чак толкова претъпкан — отвърна Люк. — Хайде, Лизи, ела да се позабавляваме!

Колебаех се. Мислех си за мама и татко. Вдигнах очи и погледнах към стъклената сграда.

Изведнъж някой ме тупна по рамото.

Обърнах се учудено.

Беше Ужас със зелен костюм. Изпъкналите му очи се наведоха към мен.

— Изчезвай, докато можеш! — прошепна той. После завъртя глава, сякаш да провери дали някой може да ни чуе. — Сериозно ти говоря! Изчезвай, докато можеш!