Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rayuela, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод отиспански
- Стефка Кожухарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Латиноамериканска литература
- Магически реализъм
- Модернизъм
- Постмодернизъм
- Поток на съзнанието
- Сюрреализъм
- Теория на игрите
- Оценка
- 3,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2016-2017 г.)
Издание:
Автор: Хулио Кортасар
Заглавие: Игра на дама
Преводач: Стефка Кожухарова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо издание
Издател: Издателска група „Агата-А“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: Аржентинска
Печатница: „Унискорп“
Редактор: Красимир Тасев
Коректор: Димана Илиева
ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498
История
- —Добавяне
155.
Невероятно е, че от един панталон може да излезе какво ли не, насъбран по джобовете мъх, часовници, изрезки, нащърбени таблетки аспирин, в един миг бъркаш за кърпа, а вадиш умрял плъх за опашката — това е нещо съвсем възможно. Докато отиваше да се обади на Етиен, все още под лошото впечатление от съня с хляба и спомена за друг сън, който изведнъж го бе застигнал, както те застига злополука на улицата, изведнъж пляс и нищо не може да се направи, Оливейра пъхна ръка в джоба на кафявите си кадифени панталони точно на ъгъла на булевардите „Распай“ и „Монпарнас“, разсеяно загледан в сгърчилата се в халата си гигантска жаба — Балзак Роден или Роден Балзак, две мълнии, плътно заплели се в своята враждебна спирала, — и ръката се показа с изрезка от вестник с дежурните аптеки в Буенос Айрес и друга, която се оказа списък с обяви на ясновидки и гледачки на карти. Беше забавно да научи, че госпожа Коломие, унгарска ясновидка (можеше да е някоя от майките на Грегоровиус), живееше на улица „Абес“ и владееше secrets des bohèmes pour retour d’affections perdues[1]. Оттук можеше да се мине направо към голямото обещание: Désenvoûtements[2], след което обявата за voyance sur photo[3] изглеждаше малко смешна. Етиен, ориенталист аматьор, би се заинтересувал от професор Мин, който vs offre le vérit. Talisman de l’Arbre Sacré de l’Inde. Broch, c. 1 NF timb. B.P. 27, Cannes[4]. Как да не се зачуди човек на съществуването на мадам Сансо Medium — Tarots, predict, étonnantes, 23 rue Hermel[5] (най-вече защото Ермел, който вероятно е бил зоолог, имаше име на алхимик), и да не открие с южноамериканска гордост категоричното изявление на Анита, cartes, dates précises[6], на Жоана-Жопес (sic)[7], secrets indiens, tarots espagnols[8], и на мадам Хуанита voyante par domino, coquillage, fleur[9]. Трябваше непременно да отидат с Мага при мадам Хуанита. Coquillage, fleur! Но не с Мага, вече не. На Мага би й харесало да узнае съдбата си по цветята. _Seule Marzak prouve retour affection[10]. Но каква нужда има да се доказва такова нещо? То се разбира веднага. По-добре научният тон на Жана дьо Ни, reprend ses visions exactes sur photogr. cheveux, écrit. Tour magnétiste intégral[11]. При гробището Монпарнас, след като ги смачка на топчица, Оливейра внимателно пресметна разстоянието и прати ясновидките при Бодлер от другата страна на оградата, прати ги при Девериа, при Алоизиус Бертран, при хора, достойни ясновидките да погледнат ръцете им, ясновидки като мадам Фредерика, _la voyante de l’élite parisienne et internationale, célèbre par ses prédictions dans la presse et la radio mondiales, de retour de Cannes[12]. И при Барбе д’Орвили, приятел, който би ги изгорил всичките, ако можеше, а също, естествено, и при Мопасан, при него също, дано топчицата да е паднала на гроба на Мопасан или на Алоизиус Бертран, но тези неща не можеха да се знаят, когато човек е отвън.
На Етиен му се стори тъпо Оливейра да му пречи по това време сутринта, макар че все пак го посрещна с три нови картини, които искаше да му покаже, но Оливейра веднага каза, че най-добре било да използват приказното слънце, увиснало над булевард „Монпарнас“, и да слязат до болница „Некер“ да посетят стареца. Етиен изпсува тихо и затвори ателието. Портиерката, която много ги обичаше, им каза, че двамата имат изражения на току-що изровени от гробовете, на живеещи в космоса, и така откриха, че мадам Бобе чете science-fiction[13], което им се стори страхотно. Като стигнаха до „О Шиан ки фюм“[14], изпиха по чаша бяло вино, докато обсъждаха сънищата и живописта като възможни средства за противопоставяне на нато и други язви на деня. На Етиен не му се виждаше толкова странно, че Оливейра отива да види някакъв тип, когото не познава, и двамата бяха на мнение, че така е по-удобно, и т.н. На информацията една госпожа описваше пламенно залезите в Нант, където според думите й живеела дъщеря й. Етиен и Оливейра слушаха внимателно думи като слънце, бриз, поляна, луна, свраки, покой, куцата, Бог, шест хиляди и петстотин франка, мъглата, рододендрони, старост, леля ти, небесносин, дано не забрави, саксии. После се възхитиха на достойната паметна плоча: dans cet hospital, laennec decouvrit l’auscultation, и двамата помислиха (и си го казаха), че аускултацията трябва да е вид змия или саламандър, надлежно скрити в болница „Некер“, преследвани кой знае из какви потайни коридори и мазета, докато не се предадат задъхани на младия учен. Оливейра поразпита и ги упътиха към зала „Шофар“, втория етаж вдясно.
— Може пък и никой да не му идва на посещение — каза Оливейра. — Виж какво съвпадение, казва се Морели.
— Откъде да знаем дали не е умрял — каза Етиен, загледан във фонтана с червени рибки в открития двор.
— Щяха да ми кажат. Оня само ме погледна, нищо повече. Не исках да го питам дали вече е идвал някой.
— Могат да дойдат на посещение и без да минат през дежурния.
И така нататък. Има мигове, в които от отвращение, от страх или защото трябва да изкачиш два етажа, а мирише на фенол, диалогът става изключително многословен, както когато утешаваш някого, чието дете е умряло, и измисляш най-тъпите разговори, сядаш до майката, закопчаваш й пеньоара, била е малко разгърдена, и казваш: „Ето, готово, няма да настинеш“. Майката въздиша: „Благодаря“. Казваш: „Не личи, ама по това време започва да захладнява рано“. Майката казва: „Да, наистина“. Казваш: „Не искаш ли шал?“ Не. Затворили сме главата външна закрила. Щурмуваме главата вътрешна закрила: „Ще ти направя чай“. Не, не иска. „Да, трябва да пийнеш нещо. Не може така, минали са толкова часове, а ти нищо не си пила“. Тя не знае колко е часът. „Минава осем. От четири и половина нито си яла, нито си пила. И тази сутрин почти не яде. Трябва да хапнеш нещо, ако ще и една препечена филийка със сладко“. Не иска. „Направи го заради мен, ще видиш, апетитът идва с яденето“. Въздишка, нито да, нито не. „Виждаш ли, ето, иска ти се. Ей сега щети направя чай“. Ако това не даде резултат, остава настаняването. „Толкова ти е неудобно тук, ще се схванеш“. Не, добре й било. „Не, гърбът ти сигурно се е схванал, целия следобед седиш в това кораво кресло. По-добре да си легнеш за малко“. А, не, това не. Неизвестно защо, но леглото като че ли е предателство. „Да, разбира се, може и да поспиш малко“. Двойно предателство. „Имаш нужда, ще видиш, че ще си починеш. Аз ще остана с теб“. Не, така й било добре. „Добре, но тогава ще ти донеса възглавница за гърба“. Добре. „Ще ти отекат краката, ще ти донеса табуретка да си ги вдигнеш“. Благодаря. „А след малко в леглото. Обещай ми“. Въздишка. „Да, да, изобщо не се глези. Ако ти го беше казал докторът, щеше да го послушаш“. Както и да е. „Трябва да поспиш, скъпа“. Варианти ad libitum[15].
— Perchance to dream[16] — промърмори Етиен, който беше предъвкал вариантите по един на стъпало.
— Трябваше да му купим бутилка коняк — каза Оливейра. — Ти нали имаш пари.
— Ама нали не го познаваме. А може и наистина да е умрял. Виж тази, червенокосата. С удоволствие ще я оставя да ми направи масаж. Понякога фантазиите ми са свързани с болести и медицински сестри. При теб не е ли така?
— На петнайсет години, приятел. Нещо ужасно. Ерос, въоръжен с подобна на стрела мускулна инжекция, девойки, които ме мият от горе до долу, а аз умирам в ръцете им.
— С една дума, мастурбатор.
— И какво от това? Защо човек да се срамува от мастурбацията? По-скромно изкуство в сравнение с другото, но при всички положения със своето златно сечение, със своето единство на време, действие и място, и прочее реторики. На девет години мастурбирах под едно омбу, което наистина беше патриотично.
— Омбу?
— Нещо като баобаб — каза Оливейра, — но ще ти доверя една тайна, ако се закълнеш, че няма да я кажеш на никой друг французин. Омбу не е дърво, а трева.
— Добре, значи не е толкова страшно.
— А как мастурбират френските момчета, приятел?
— Не си спомням.
— Много добре си спомняш. Ние там си имаме страхотни системи. Чукче, чадърче… Загряваш ли? Не мога да слушам някои танга и да не си спомня как ги свиреше леля ми, приятел.
— Не виждам връзката — каза Етиен.
— Защото не виждаш пианото. Между пианото и стената имаше разстояние и аз се криех там, за да си правя чекии. Леля ми свиреше „Милонгита“ или „Черни цветя“, много тъжни неща, помагаха ми, когато мечтаех за смърт и саможертва. Първия път, когато опръсках паркета, беше ужасно, мислех, че петното няма да се изтрие. Дори нямах кърпа. Бързо си събух чорапа и затърках като луд. Леля ми свиреше „Ла Паянка“, ако искаш, ще ти го изсвиря, толкова е тъжно…
— В болницата не се свири. Но тъгата ти и така се усеща. А ти си противен, Орасио.
— Правя го съзнателно, приятел. Няма незаменими неща. Ако мислиш, че заради една жена… Омбу или жена, все едно, всъщност и двете са плява, старче.
— Пошло е — каза Етиен. — Твърде пошло. Лошо кино, диалози, които се плащат на сантиметър, това вече е познато. Втори етаж, стоп. Мадам…
— Par là[17] — каза сестрата.
— Още не сме открили аускултацията — уведоми я Оливейра.
— Не се правете на глупак — каза сестрата.
— Послушай я — каза Етиен. — Присънва ти се хляб, който плаче, преебаваш всичко живо, а накрая дори шегите не ти се получават. Защо не идеш известно време на село? Наистина имаш вид на нарисуван от Сутин.
— Всъщност — каза Оливейра — това, което те вбесява, е, че те измъкнах посред хроматическите ти чекии, преди да си направил петдесетте си точки за деня, цапач такъв, а солидарността те задължава да се мотаеш с мен из Париж на следващия ден след погребението. Приятелят е тъжен, трябва да го поразсеем. Приятелят се обажда по телефона, трябва да се примиря. Приятелят говори за болница, добре, отиваме.
— Честно да си кажа — каза Етиен, — все по-малко ме е грижа за теб. Горката Лусия, с нея трябваше да се разхождам. Тя наистина има нужда от това.
— Грешка — каза Оливейра, сядайки на една пейка. — Мага има Осип, има развлечения, Хуго Волф, такива неща. Всъщност Мага има личен живот, само че ми трябваше известно време, за да го разбера. Аз обаче съм празен — огромна свобода да мечтая и да се шляя, всички играчки са счупени, никакъв проблем. Дай ми огънче.
— В болницата не се пуши.
— We are the makers of manners[18], приятел. Това е много добре за аускултацията.
— Ето къде е зала „Шофар“ — каза Етиен. — Няма да седим цял ден на тази пейка.
— Чакай да си допуша цигарата.
(–123)