Хулио Кортасар
Игра на дама (117)

116.

В един пасаж от Морели — следното мото от „L’Abbé С“^[1] на Жорж Батай: „Il souffrait d’avoir introduit des figures décharnées, qui se déplaçaient dans un monde dément, qui jamais ne pourraient convaincre“^[2].

Бележка с молив, почти не се чете: „Да, понякога страдаш, но това е единственият достоен изход. Стига вече хедонистични романи, предварително сдъвкани, пълни с психология. Трябва да се стремиш към максимума, да бъдеш voyant^[3], както искаше Рембо. Романистът хедонист е просто воайор. От друга страна, стига с чисто описателните техники, с «поведенческите» романи — просто филмови сценарии, ненамерили спасение в образите“.

Това се свързва с друг пасаж: „Как да се разказва без кухня, без грим, без намигвания към читателя? Може би като се откажем от предпоставката, че повествованието е изкуство. Да го усетим като гипса, който полагаме върху лицето, за да направим маска. Но лицето трябва да е нашето“.

И може би ето тази отделна бележка: „Като говори за Мане и неговата «Олимпия», Лионело Вентури отбелязва, че Мане се отказва от природата, красотата, действието и моралните намерения, за да се съсредоточи върху пластичния образ. Така, без да съзнава, връща модерното изкуство към Средновековието. То е възприемало изкуството като поредица от образи, подменени през Ренесанса и модерната епоха от изобразяване на действителността.“ Самият Вентури (или е Джулио Карло Арган?) добавя: „Иронията на историята е пожелала в същия миг, когато изобразяването на действителността е станало обективно и следователно фотографско и механично, един блестящ парижанин, който искал да прави реализъм, да бъде подтикнат от безмерната си гениалност да върне на изкуството функцията му да създава образи…“

Морели добавя: „Да свикна да използвам израза фигура вместо образ, за да се избегне объркването. Да, всичко съвпада. Но не става дума за връщане към Средновековието или нещо подобно. Грешката е в постулирането на абсолютно историческо време: има различни, макар и успоредни времена. В този смисъл някое от времената на така нареченото Средновековие може да съвпадне с някое от времената на така наречената модерна епоха. И това е времето, уловено и населено от живописците и писателите, които отказват да се опрат на обстоятелствата, да бъдат модерни в смисъла, в който го разбират съвременниците им, а то значи да предпочетат да бъдат анахронични — просто извън повърхностното време на своята епоха, от онова друго време, където всичко придобива качеството на фигура, всичко има стойност като знак, а не като тема за описание, и така се опитват да постигнат творчество, което да изглежда едновременно чуждо или противопоставящо се на времето и историята около него, но при все това ги включва, обяснява ги и в последна сметка ги ориентира към трансцендентността, на която човек се надява“.