Йон Айвиде Линдквист
Когато мъртвите се пробудят (50)

Остров Лабшер, 21,50

Ана видя всичко. Видя как баща й падна по гръб на скалата и чу главата му да се удря в земята. В следващия миг съществото се надвеси над него. Жената скочи на крака, без да пуска Елиас от прегръдката си.

„О, Боже, не! Проклето…“

Съществото вдигна глава и погледна към тях, а гласът на Елиас прозвуча в съзнанието й.

„… не го обиж… не го обиждай…“

Ана подсмръкна и направи няколко крачки напред. Нещо издрънча в краката й, но тя не му обърна внимание, а продължи надолу към лодката и удавника, който душеше баща й.

„… Проклета гнус…“

„… не го обиждай…“

Прав беше. Разбираше, че е прав. Съществото ги наблюдаваше от скалата, докато двамата с Елиас лежаха в леглото. Едва когато Ана се приближи до прозореца и му се разкрещя да се маха, когато изля омразата и погнусата си върху му, едва тогава то счупи стъклото. Именно страхът й го накара да я последва нагоре към хижата и да се опита да влезе.

Когато съзнанието на баща й се изпълни с омраза, когато мисълта за змиорката в гръдния кош на удавника взе надмощие, Ана се опита да използва телепатията помежду им и да му внуши да прогони всички негативни емоции. „Не го обиждай.“ Но не успя и сега нямаше връщане назад.

Беше й трудно да мисли позитивно, когато го гледаше как убива баща й. Много трудно.

„Противно проклето бяло…“

Продължи надолу през тревата, неспособна да изтръгне от себе си мила дума. Отнеха й всичко, всички любими хора. Видя как съществото се изправи, навлезе в тръстиката и тръгна по плажа към лодката.

Зашари с поглед по земята в опит да открие някой здрав клон, който да използва вместо оръжие. Но всички клони бяха прогнили, защо иначе ще падат от дърветата. Краката на съществото вече цапаха през мокрите водорасли. Ана забеляза пръта с дрехите на Елиас. Дали щеше да успее да го счупи и да го използва вместо…

Съществото вече бе при лодката, а Ана вървеше по ръба на скалата над него. Ако успееше да измъкне пръта, ако успееше — Елиас се въртеше неспокойно в ръцете й, а одеялото се удряше в краката й. Ако успееше…

„Какво? Какво? Не можеш да убиеш някого, който вече е мъртъв.“

Въпреки това не се отказа, остави Елиас на скалата, хвана пръта и го заклати напред-назад. Вятърът и водата бяха закалили дървото, но страхът й даваше сили. Накрая успя да го пречупи в основата. Чорапите на Елиас все още се ветрееха на куките. Съществото се приближи до нея точно в мига, когато Ана удари парчето от пръта в земята и отчупи напречната летва от върха му. Сега вече разполагаше със същинско оръжие.

Малкият Уле отиде в гората…

Тънкият гласец на Елиас прогони страха от съзнанието й и й помогна да разбере какво трябва да направи. Съществото вече стоеше в подножието на скалата, а Ана усети миризмата на разложена плът. В същия миг прогони всички останали мисли от главата си и запя наум.

С розови бузи и слънчев поглед

И посинели от боровинков сок устни…

Не можеше да мисли позитивно, но поне можеше да пее. Съществото спря. Краката му застинаха намясто, а ръцете му се отпуснаха безжизнено надолу. Като робот без батерии.

Само да можех да намеря някой,

Който с мен по пътя да върви.

Когато луната огря виненочервените устни на съществото, сълзите се затъркаляха тихо по бузите на Ана, но тя успя да прогони мисълта, че това е кръвта на баща й. Не можеше да позволи на омразата и ненавистта отново да вземат надмощие. Вместо това продължи със следващия куплет.

Брум, брем, брум, кой броди бездомен там?

Храстът изпращява и едно куче се подава.

Скритата ирония в текста накара тялото й да започне да трепери, но то сякаш вече не бе част от нея. Ана имаше чувството, че стои отстрани и просто го наблюдава как се променя. Превърнала се бе в диригент, който виждаше през очите му и нареждаше на мозъка му да продължи да пее.

Съществото се обърна и си тръгна. Към залива, скалите и тялото на баща й. Не се замисли над случващото се, само го отбеляза.

Изчака половин минута, довърши песента, покри Елиас с одеялото и тръгна надолу към лодката. Луната се жълтееше в една малка локва на скалите, тревата зашептя под краката й и тя съзря…

„Жълтее?“

Луната не може да се жълтее. Извърна глава назад към локвата. Бе мобилният телефон. Той светеше. Без да спира да повтаря куплетите на песента, Ана вдигна слушалката и я постави на корема на Елиас. Страхуваше се, че ако подеме друга песен, ще изгуби концентрация.

Мечо си похапва от всичко без мярка…

Положи Елиас в лодката и се опита да не поглежда назад, докато я буташе надолу към водата. Направи няколко стъпки напред в морето и се качи при сина си. Лодката се плъзна по тъмната набраздена водна повърхност. Ана седна на средната седалка и видя пакетите с храна и тубата с вода. Мокро премляскване разкъсваше тишината, сякаш някой се опитваше да оглозга сурова риба. Долната й челюст затрепери.

„Опита се… Намеренията му бяха добри… Искаше просто… Проклета гнус… Подаде малката кошничка напред…“

Трябваше да продължи да пее. Съществото можеше да плува.

Пусна греблата във водата с треперещи ръце и пое към другата страна на острова. Знаеше, че прави грешка, но нямаше сили да премине покрай съществото и да го види как…

След известно време зад гърба й се виждаше единствено безкрайната синева на морето. Ана отпусна греблата и се сгуши при Елиас. Позволи на емоциите да изпълнят съзнанието й. Спря да бяга и пее.

Южният бриз ги понесе бавно напред, надалеч… Преминаха покрай остров Госкоб, а фарът на Сьодерарм остана зад тях. Окото му премигваше насред водната пустош.