Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lady in the Lake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 44гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman(2007)
Допълнителна корекция
hammster(2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

30

Фасадата на бар „Паун“ беше тясна, в съседство с магазин за сувенири, на чиято витрина малки кристални слончета блещукаха под светлината на уличната лампа. Отпред барът беше целият тухли и стъкло, а през монтиращия в тухлите разноцветен стъклен паун се процеждаше мека светлина. Влязох, заобиколих китайския параван, огледах помещението и се настаних във външния край на малко сепаре. Светлините бяха кехлибарени, кожата на тапицерията — яркочервена, масите — лъскави, пластмасови. В едно от сепаретата четирима войници печално се наливаха с бира, поизцъклили очи и явно отегчени дори и от пиенето. Срещу тях две момичета и двама безвкусно издокарани мъже вдигаха единствения шум в заведението. Не видях никой, който да отговаря на представата ми за Кристал Кингзли.

Съсухрен келнер със злобни очички и лице като изгризан кокал сложи отпреде ми салфетка с щампосан пъстър паун и ми поднесе коктейл бакарди. Засърбах го, загледан в кехлибарения циферблат на часовника на бара. Тъкмо минаваше един и петнайсет.

Единият мъж от компанията с двете момичета внезапно стана и излезе. Другият попита:

— Защо трябваше да го оскърбяваш?

— Оскърбих ли го? — учуди се тенекиен женски глас. — Това ми харесва. Та той ми направи непристойно предложение.

— Това не значи, че трябва да го обиждаш — жално настоя мъжът.

Единият от войниците неочаквано се изсмя гърлено, избърса смеха от лицето си с мургава ръка и продължи да се налива с бира. Аз потърках болното място зад коляното. Беше горещо и подуто, но чувството за схванатост бе изчезнало.

Дребно мексиканче с бледо личице и огромни черни очи нахълта в бара със сутрешните вестници под ръка и се шмугна между сепаретата, опитвайки се да продаде нещо, преди барманът да го изгони. Купих си вестник и го прегледах да видя има ли някакви интересни убийства. Нямаше.

Сгънах го и вдигнах очи тъкмо когато отнякъде се появи стройно кестеняво момиче в антрацитеночерни панталони, жълта блуза и дълго сиво палто и мина покрай моето сепаре, без да ме погледне. Опитах се да реша дали лицето й ми се стори познато, или бе просто едно от ония стандартни слаби, леко сурови хубави лица, които съм виждал десетки хиляди пъти. Тя заобиколи китайския параван до вратата и излезе. След две минути се върна мексиканчето, хвърли мълниеносен поглед на бармана и дотопурка при мен.

— Мистър — изгледа ме с огромните си очи, в които грееше палаво пламъче. Направи ми знак да го следвам и избяга навън.

Аз си допих чашата и също излязох. Момичето със сивото палто, жълтата блуза и черните панталони стоеше пред магазина за сувенири и разглеждаше витрината. Очите и помръднаха, когато затварях след себе си вратата. Застанах до нея.

Тя отново ме погледна. Лицето й беше бледо, уморено. Косата ми се видя по-тъмна от кестенява. Извърна лице и каза на витрината:

— Дайте ми парите, моля ви.

Дъхът й леко замъгли стъклото.

— Първо трябва да се уверя коя сте.

— Много добре знаете коя съм — тихо настоя тя. — Колко носите?

— Петстотин.

— Малко е. Много малко. Бързо ми ги дайте. Цяла вечност чакам да се появите.

— Къде можем да поговорим?

— Няма за какво да разговаряме. Дайте ми парите и си вървете.

— Не е чак толкоз просто. Аз поемам огромен риск, като ви ги нося. Затова държа да си изясня поне какво става и каква е моята роля.

— Вървете по дяволите — кисело ме изруга тя. — Защо той не дойде? Не ми се разговаря. Искам да се измъкна колкото се може по-бързо.

— Вие самата не сте пожелали той да дойде. Съпругът ви останал с впечатлението, че не сте искали дори да разговаряте по телефона.

— Така е — бързо се съгласи тя и отметна глава.

— Но с мен ще трябва да побеседвате. Не съм сговорчив като него. Или с мен, или с полицията. Няма да ви се размине. Аз съм частен детектив и се подчинявам на определени закони, иначе ще си изгубя разрешителното.

— Ах, колко е мил — изрече момичето. — И частен детектив си наел.

— Постъпил е както е сметнал за необходимо. Не му е било лесно да реши какво трябва да прави.

— За какво искате да говорим?

— За вас — какво сте правили, къде сте били и какви са ви намеренията. Дребни въпроси, но много важни.

Тя подиша върху стъклото на витрината и изчака да се разсее влажното мъгляво петно.

— Аз пък мисля, че ще е далеч по-добре — каза със същия студен, безизразен глас, — ако ми дадете парите и ме оставите сама да се оправям.

— Не съм съгласен.

Тя ме изгледа косо, сви нетърпеливо рамене под сивото палто и рече:

— Добре, щом като не може иначе. Аз съм отседнала в „Гранада“, на две пресечки северно от Осма улица. Апартамент шестстотин и осемнайсет. Дайте ми десетина минути преднина. Искам да вляза там сама.

— Аз съм с кола.

— Предпочитам сама.

Обърна се бързо и си тръгна. Стигна ъгъла, прекоси булеварда и изчезна от погледа ми, както вървеше под дърветата. Аз се върнах при колата, седнах вътре и изчаках десет минути, преди да потегля.

„Гранада“ представляваше грозно сиво ъглово здание. Остъклената входна врата беше на нивото на улицата. Заобиколих, докато зърнах матов осветен глобус, на който пишеше „Гараж“. В гаража се слизаше по наклон; веднага ме обгърна миришещата на гума тишина на паркирани в редици автомобили. От остъклената будка излезе мършав негър и огледа крайслера.

— Колко ще ми вземеш да оставя за малко колата? Ще бъда тук, в сградата.

Той ме изгледа цинично.

— Не си ли закъснял, шефе? Ще трябва да я поза чистя. Дай един долар.

— Какво става тук бе?

— Долар!

Слязох от колата. Той ми даде квитанция. Аз му връчих банкнотата. Без да го питам, ми обясни, че асансьорът бил в дъното, до мъжката тоалетна.

Качих се на шестия етаж, загледах се в номерата на апартаментите, заслушах се в тишината и вдъхвах морския въздух, който нахлуваше някъде от дъното на коридора. Къщата ми се видя що-годе благоприлична. Но в такива места щастливите жени се броят на пръсти. Това обясняваше и долара, поискан от мършавия негър. Добре преценяваше хората това момче.

Стигнах вратата на апартамент 618, постоях един миг неподвижно и леко почуках.