Агата Кристи
Загадката от Ситафорд (22)

22
Нощните приключения на Чарлс

Чарлс не потръпваше от възторг при мисълта за предстоящото нощно бдение. Прецени, че всичко можеше да се окаже напразно. Смяташе, че Емили е обладана от прекалено живо въображение.

Убеден беше, че приписва на няколкото дочути думи значение, което сама си е измислила. Най-вероятно просто умората бе накарала мисис Уилет да очаква с нетърпение вечерта.

Чарлс погледна през прозореца си и настръхна. Нощта беше пронизващо мъглива и ледена. Не можеше да превъзмогне желанието си да остане в уютната топла стая. Припомни си бълбукащата мелодия в гласа на Емили. „Чудесно е, когато знаеш, че има на кого да разчиташ“ — беше казала тя.

Тя разчиташе на Чарлс и той не трябваше да я разочарова. Да излъже това прекрасно, безпомощно момиче! Никога.

Освен това, мислеше си той, докато ровеше в чистото бельо, нещата щяха да се развият дяволски неприятно, ако когато Емили се върнеше, откриеше, че той не е изпълнил обещанието си. Намъкна два пуловера и взе палтото си.

Вероятно щеше да чуе много упреци от устата й. Не, не биваше да рискува.

И все пак как и къде щеше да се случи всичко? Не можеше да бъде навсякъде едновременно. Каквото имаше да става, щеше да се случи в самата къща и той изобщо нямаше да разбере.

„Женска работа — помисли си той, — да отпраши за Ексетър и да остави на мен мръсната работа.“

Отново си спомни мелодичния глас на Емили, който изразяваше вярата й в него, и почувства срам от гнева си.

Привърши с тоалета си като модел на Туидълди и излезе от къщата.

Нощта беше дори по-неприятна и студена, отколкото мислеше. Дали Емили разбираше на какви страдания се подлага той за нейно добро? Надяваше се.

Ръката му се плъзна към джоба и нежно измъкна оттам плоска бутилчица.

— Най-добрият приятел на човек в нощ като тази — измърмори той.

Като взе необходимите предпазни мерки, той се приближи към дома в Ситафорд. Семейство Уилет не държаха куче, така че нямаше опасност да се вдигне тревога. Светлината от къщата на градинаря показваше, че мястото се обитава. Голямата къща беше потънала в тъмнина, с изключение на един прозорец на първия етаж.

„Двете жени са сами в къщата — помисли си Чарлс. — Малко страшно.“

Предположи, че Емили наистина е чула изреченото: Никога ли няма да дойде вечерта? Но какво значеше то?

„Дали пък не искат тайно да се преместят в нова квартира? Е, каквото и да предстои, старчето Чарлс ще го види.“

Обиколи къщата на безопасно разстояние. В мъгливата нощ нямаше как да бъде видян. Доколкото можеше да забележи, всичко протичаше нормално. Приближи се внимателно до малките постройки, залепени за къщата, и видя, че са заключени.

„Е, надявам се все нещо да се случи — мислеше Чарлс, докато часовете отминаваха. Отпи от бутилчицата. — Ама че студ! Татко, как ли е било през световната война? Едва ли по-лошо от сега.“

Погледна часовника си и с изненада откри, че е още само дванайсет без десет. А пък му се струваше, че след малко ще се зазори.

Неочакван звук го накара да наостри уши. Идваше от врата, чиято верига свалят предпазливо и поставят обратно в гнездото й. Шумът дойде от къщата. Чарлс безшумно изтича напред и се прикри. Оказа се прав, страничната врата на къщата бавно се отвори. На прага застана тъмна фигура, която с тревога гледаше в нощта.

„Дали е старата или младата — помисли Чарлс. Вероятно е младата.“

След двуминутно чакане фигурата затвори вратата и безшумно се отправи по пътеката в посока, обратна на алеята, водеща навън. Пътеката заобикаляше зад къщата, преминаваше през малка горичка и излизаше на самия хълм.

Пътечката се виеше така близо до мястото, където се спотайваше Чарлс, че той разпозна жената, когато премина. Наистина беше Вайолет Уилет. Бе облечена в дълго тъмно палто и с барета.

Тя продължи нагоре и възможно най-предпазливо Чарлс я проследи. Едва ли щеше да го забележи, но спокойно можеше да бъде чут. Притесняваше се с нещо да не привлече вниманието й и затова я остави малко да се отдалечи. За миг се уплаши да не я изгуби, но след един рязък завой я видя съвсем близо пред себе си. Тук ниската стена, обграждаща имението, бе прекъсната от портичка. Вайолет Уилет стоеше облегната на нея и се взираше от другата й страна.

Чарлс се приближи колкото е възможно по-близо и се притаи. Времето минаваше. Момичето запали малко джобно фенерче и за момент го насочи към китката си явно за да провери колко е часът, след което се облегна отново в предишната поза и зачака нетърпеливо. Изведнъж Чарлс чу две изсвирвания с уста.

Момичето се сепна. Изправи се и от устата й прозвуча същият сигнал.

Внезапно от нощта изникна мъжка фигура; момичето възкликна. После отстъпи две крачки, портата се отвори и някакъв мъж застана до нея. Тя зашепна. Чарлс не чуваше какво си говорят и доста неразумно излезе от скривалището си и се промъкна още по-близо. Сухо клонче изпращя под обувката му. Мъжът се обърна.

— Какво беше това? — попита той.

И видя отдръпващата се фигура на Чарлс.

— Ей, спри! Какво правиш тук?

Мъжът се хвърли към Чарлс, който се обърна и го сграбчи за дрехата. В следващия момент двамата вече се търкаляха по земята в здрава прегръдка.

Борбата беше кратка просто защото нападателят беше по-силният. Той се изправи на крака, като повдигна и Чарлс, станал междувременно негов пленник.

— Я дай насам светлината, Вайолет — нареди той. — Да видим кой е тоя приятел.

Момичето, което се бе отдръпнало изплашено, приближи и послушно запали фенерчето.

— Това сигурно е човекът, който дойде в селото — каза тя. — Журналистът.

— О, журналист! — възкликна мъжът. — Не обичам тази пасмина. Какво си вреш гагата в чужди работи посред нощ, скункс такъв?

Лъчът на фенерчето за момент освети противника на Чарлс. През ума на журналиста премина абсурдната мисъл, че неочакваният посетител би могъл да е избягалият затворник. Но един поглед му беше достатъчен, за да отхвърли предположението. Беше млад мъж на не повече от двайсет и четири, двайсет и пет години. Висок, с приятен външен вид, той по нищо не приличаше на преследван престъпник.

— Е — рязко попита непознатият, — как се казваш?

— Името ми е Чарлс Ендърби. Но вие още не сте ми казали своето.

— Я върви по дяволите!

Внезапно вдъхновение осени Чарлс. Реши да стреля право в целта и въпреки че мишената беше далеч, той знаеше, че е прав.

— Струва ми се — каза тихо той, — че и сам мога да позная.

— Е?

Човекът видимо се смути.

— Мисля — каза Чарлс, — че имам удоволствието да разговарям с мистър Брайън Пиърсън от Австралия. Така ли е?

Настъпи тишина — твърде дълга. Чарлс търпеливо чакаше.

— Как се сети, да ме убиеш, не мога да отгатна — рече най-после другият. — Прав си. Името ми е Брайън Пиърсън.

— В такъв случай — каза Чарлс — нека да отидем в къщата и да поговорим.