Любен Каравелов
Богатият сиромах (7)

VII.

Пашовските конаци никога не биват весели, никога не гледат на човекът гостоприемно, никога не успокояват. Аз мисля, че тия конаци навождат униние даже и на своите жилци, които се меняват твърде често и които прескачат през техните прагове само са това, за да погледат от сиромашките сълзи и да се насладят от човеческите страдания. Да вземеме себе си. Когато аз влазям в някой конак, в някоя канцелария или в някоя полиция, то сърцето ми тупка сърчено, а душата ми се възмущава до невероятна степен: мене се чини, че всеки, който е престъпил през прагът на тия здания, е заборавил в тях нещо свое: сълзи, усмивка, прозивка, плач, радост или живот. В тия стаи почти всеки чиновник е господарин и над вази, и над ония неща, които се намират в ръцете му, а вие сте чужди всекиму, даже и на ония чиновници, които са ваши братия и приятели. С една дума, вие се намирате не на своето място и боите се да кажете дума, както се боите да пиете вода из неумита чаша. А всичкото това би трябвало да бъде съвсем противоположно. В Америка съдилищата и канцелариите приличат на черкови, в които всяко наранено сърце и всяка полуубиена душа търси успокоение и добър съвет; а в нашето честито господарство почти всяко обществено здание се назначава за касапница, в която на чиновниците се дава пълно право да колят и да дерат, а на султанските верноподаници се повелява да играят ролята на телците, на кравите, на овцете и на агнетата.

Конакът на русчушкият валия прилича на всичките други конаци в Турция, както и Хасан ага прилича на Мехмед ефенди; а русчушкият валия в онова време е приличал на валията в 1873 година така също, както и станимашките свини приличат на казанлъшките. Във валийският конак влязъл кир Георги, казал на заптиите „добро вечер“ и упътил се във вътрешностите на къщата. Една жълта лампа и една лоева свещ му освещали пътят и той влязъл в едно дълго пространство, което се намирало между два реда стаи, т.е. между канцелариите, подканцелариите, писалищата и каве-оджакът на валията. Пред една стая били наредени множество разнообразни емении, няколко европейски калоши и пет-шест тояги. Кир Георги се позапрял пред тая врата, усекнал се, поправил си огърлето, поизправил си фесът, събул си калошите и влязъл вътре. Стаята, в която влязла неговата милост, била голяма и полуосвещена; миндерлъците й били зелени, пердетата на прозорците — бели и килимите — пиротски; а боята на самата стая била жълта, но мухите успехи да я нашарят и да й дадат жълточерен вид. На един от столовете се намирал сахат, но тоя сахат стоял неподвижно така също, както е неподвижна и турската цивилизация. Въздухът бил твърде неприятен, защото чубуците и цигарите не били в състояние да победят оная воня, която е свойствена на конаците и на канцелариите. Митхад паша седял в кьошето на миндерлъкът и пушил наргиле, а пет-шест ефендиета пушили цигари, дремали класически и мълчали твърде умно. Когато кир Георги влязъл в „Темидините чертози“, то се навел дъгообразно, досегнал ръката си до одърът, после я турил на поясът си, на челото си и на главата си и проговорил:

— Вечерта ви да бъде щастлива!

— Думите ви да бъдат щастливи! — отговорило турското общество и погледало на вилаетският чорбаджия лениво и без особено внимание.

Митхад паша пушил, подмигал с дясното око и пъшкал от ситост; а кир Георги стоял, гледал маслено в очите на своят благодетел и желал да го поканят да седне колкото се може по-скоро. Преминали пет минути. Султанският наместник в Дунавският вилает бил величествен, важен и замислен, както се замишляват почти всичките велики хора и всичките хаджикалчовци. С една дума, Митхад паша приличал на крава, която е изяла вече своето кърмило и излязла е из оборът да погрее на слънце гърбът си. Мълчали и ефендиетата, защото малките хора имат обичай да подражават на големите. След пет минути Митхад паша посочил с пръстът си към едно празно място на миндерлъкът, а кир Георги, който отдавна вече познавал допотопните обичаи на тюркменската раса, се поклонил още веднъж и разседнал се между правосъдниците. Повторили се същите поздравления, но повторили се обратно, т.е. Митхад паша и неговите чиновници казали на Георгия: „Вечерта ви да бъде щастлива“, а кир Георги отговорил: „Думите ви да бъдат щастливи“. После тая господарствена церемония Митхад паша хвърлил пред „важният гяурин“ своята тютюнева кесия и извикал на слугите си да му донесат каве. Когато било свършено всичко, т.е. когато кир Георги запалил цигарата си и когато захванал да сърба кавето си, то Митхад паша погледал в очите му покровителствено и попитал го:

— Има ли нещо ново из градът?

— Аз съм ви донесъл големи новости — проговорил кир Георги.

— Какво е станало? Говори! — рекъл управителят на Дунавският вилает.

— Нашите чапкъни са съставили тайно общество… Съзаклятие има… Искат да въстанат… — говорил Георги и гледал на Митхада така, чегато гори къщата му.

Сънливото лице на Митхад паша се изменило, очите му приели кочешко виражение, долната му устна повиснала надоле, а главата му потреперала.

— Кои са тия чапкъни? Кой е съставил съзаклятие? Кой иска да въстава? Против кого да въстава? — питал той и гледал към кир Георгия така, както гледа касапинът на оная крава, която го е упободнала.

— Младите вагабонти… Смил и Иван… Казват, че и Стойчо Голият е с тях — говорил Георги и клатил главата си.

— Аз ще да им покажа кой е Митхад паша! Аз отдавна вече зная, че учителите са бунтовници, но доказателствата ми бяха още малки. Можеш ли ти да ми докажеш, че Смил е бунтовник? Ако ми докажеш, то аз ще ти дам голям дар. Мене отдавна вече се иска да пораздрънкам вашите училища и да поощипя крилата на вашите учители. Разказвай какво си открил — говорил Митхад паша и станал само от уши.

— Ненчо Тютюнджията ми разказа, че няколко млади вагабонти се събрали снощи в къщата на Стойча Голият и пели бунтовнически песни. Смил казал, че българите са длъжни да защищават своите права до последната капка кръв, а Стойчовата дъщеря запяла:

Стани, стани, пробуди се,

Хайде на балканът —

Няма добро от пашите,

Нито от султанът…

— Хей! — извикал Митхад паша и плеснал ръцете си.

Влезли двама заптии, поклонили се и очаквали велики приказания.

— Идете и повикайте Ненча Тютюнджията! — рекъл Митхад паша.

Заптиите излезли.

— Аз отдавна вече знаех, че Смил е опасен човек, но мене се искаше да го хвана в някоя работа и да сваля булото му, както трябва. Аз бях го излъгал, че ще да го направя зет, и стараех се да го изпитам що мисли и с кого има познанство, но той е хитър като лисица. Един ден дошел в къщата ми и захванал да ми разказва, че чорбаджиите са калпави бешлици, че пашите глобят светът, че правителството няма ни чест, ни съвест, че турците са кръвожадни вълци и че старите ръжди трябва да се избият. „А защо трябва да се избият?“ — попитах аз. „Защото продават и народът ни, и народността ни, и гордостта ни“, каза той. „Още веднъж да не си ми казал такива думи, защото аз съм верноподаник на султанът и обязан съм да те предам в ръцете на правосъдието“, казах аз. „Дорде в България съществуват подобни калпазани, то народът ни ще да търпи всевъзможни насилия и ще да влече тежкият ярем на турските варвари“, каза той.

„Той е имал пълно право“, помислил Митхад паша.

— Моя Марийка — продължал кир Георги — се беше залюбила и молеше ме да я задомя за тоя вагабонтин; но кукувицата не ми е изпила още мозъкът. Отзарана я годих за Ненча Тютюнджията, който е и богат, и прочут човек. Не ща аз вагабонтин в къщата си!

„Не ще кум печена кокошка“, помислил Митхад паша.

— Из Румъния твърде често дохождат всякакви вагабонти, кондисват в къщата на Стойча Голият и съветуват се да направят бунт и да освободят България — продължал Георги и старал се да познае мислите на Митхад паша и да заслужи неговото разположение.

— А можеш ли ти да потвърдиш всичкото това пред истиндакът? — попитал валията.

— Мога — отговорил кир Георги. — Аз съм готов и да се закълна.

— А как можеме ние да откриеме всичките съзаклятници?

— Трябва да се нападне една нощ на Стойчовата къща, дето обикновено биват събранията.

— Щом узнаеш, че се е събрало това бунтовническо дружество, то трябва да ме известиш, а аз ще да се погрижа за останалото — казал Митхад паша.

В това също време Ненчо Тютюнджията седял дома си и разговарял се с майка си, която в много отношения приличала на суха круша.

— Аз трябва да те поразпитам — ти ми си майка — говорил Ненчо и гледал на майка си в очите.

— Аз съм стара… Аз нищо не зная… мене не питай. Ако си намислил да се жениш, то ми дай някоя пара и прати ме при сестра си. Аз и сама зная, че ти стоя като трън в очите. Ти мислиш да вземеш момиче из богата къща, а майка ти е проста… Ненчо, Ненчо! — проговорила старата жена и няколко едри сълзи потекли по лицето й.

— Аз те не пъдя, ама ти казвам да бъдеш отсега малко по-отърсена и малко по-умна. Ненчовата майка трябва да бъде за пред хората. Срамота е да те покажа пред светът! Я кажи ми ти, защо бягаш от хората? Никой няма да те изяде. Отваряй си очите. Ти си станала като дива.

— Прати ме при сестра си — повторила старата жена.

— А какво щат да кажат хората за мене после това? Ти мислиш, че за Ненча е все едно — хвалят ли го хората, или го корят. Дай си коприненият фустан на бояджията да го вапса. За кого го държиш? Де си дянала новата кърпа, дето ти я донесох от Джумаята преди пет години? Или и нея си дала на дъщеря си? Няма вече да печеля за чуждите хора. Защо си се разплакала? Ти мислеше, че синът ти ще да умре, а неговото имане, което е той спечелил с толкова мъки, ще да влезе в ръцете на зетят ти! Излъгала си се в своите хесапи. Синът ти ще да проживее още сто годин.

— Ненчо, Ненчо! — повторила още веднъж майката и излязла вънка.

„Няма вече да печеля за другиго — мислил Ненчо. — Не мога да живея сам. Дявол да вземе всекиго!… Никого няма вече да слушам. Аз отсега ще да правя онова, щото ми се харесва, защото и аз имам своя глава и свой ум. Ще да се оженя и ще да поживея царски. Парички си имам, Марийка е хубавичка, хората ме почитат — какво искам повече?… Аз ще да седна на миндерлъкът, а Марийка ще да дойде и ще да седне при мене. Аз ще да пуша чубукът си, а тя ще да шие. Чистота, ред, блаженство! Тихо и мирно! Аз ще да се навъся, а тя ще да дойде и ще да ме прегърне. «Що си се замислил като мисир на слънце?», ще да ми каже, а после ще да ме целуне със своите алени устници. Блаженство! Жененият човек не прилича на безкъщникът. Жененият човек знае, че в къщата му живее такова едно нещо, което… Нека вземат дяволите всичкият свят.“

Тия размишления разтресли Ненчовото тяло дотолкова, щото той заборавил всичко на светът, заборавил даже и своите богатства, за които мислив и ден и нощ, и насъне и наяве.

— Сватбата по-скоро, сватбата по-скоро! — извикал той и закрил лицето си с двете ръце; но в тая минута неговите сладки мисли били прекъснати изведнъж. Някой почукал на врата и след няколко минути влезли двамина от конашките заптиета и заповядали на Тютюнджията да върви колкото се може по-скоро при Митхад паша.

— Не знаете ли, аги, за какво ме вика пашата? — попитал Ненчо уплашено.

— Хайде върви! — извикал един от заптиите и без никакви церемонии хласнал младоженецът към вратата.

— Защо ме биете? — питал Ненчо час по час изкоренителите на злодействата и крачил към конакът, но тия справедливи мъже мълчали и постоянно хласкали с юмруците си нещастният гяурин, който в онова време бил достоен за оплакване.

— В коранът е казано, че трябва да се вардиме от ония хора, които са забележени от аллахът — рекъл единът заптия.

— А за какво? — попитал другият.

— Знаеш ли ти, че тоя гърбав таралеж е намислил да повдигне нож против царството? Знаеш ли ти, че той е събрал вече няколко хиляди гяури, които мислят да запалят градът и да изколят дин-ислямите? — питал първият.

— Това не може да бъде! Тоя гърбав дявол не е в състояние да убие ни мухата, а ти ми казваш, че той ще да изсече всичките дин-ислями! Ха, ха, ха! Чуден хайдутин! — говорил вторият и засмеял се от всичкото си сърце.

— Аз ти казах вече, че аллахът говори да се боиме само от забележените. Ако тоя дявол да би приличал на човек, то и дяволът не би му помагал. Тъй е то! Дявволът влазя в тялото само на ония хора, които е оставил ангелът и които не приличат на човеци — казал сериозно заптията и сиромах Ненчо изял още един добър юмрук по гърбата.

— Аз не съм бунтовник, аз не съм лошав човек; в мене не е влазял ни един дявол, аз съм верноподаник на султанът — говорил Ненчо и старал се да бъде по-далече от приятелите на султанското верноподаничество; но неговите микроскопически крачки били безнадеждни пред турските гладиатори. Когато Ненчо Тютюнджията добил и дванайсетият юмрук, то влязъл в конакът и приготовил се да излезе пред светлите очи на Митхад паша.

— Влазяй по-скоро! — казал един от заптиетата, които стоели пред вратата.

— Пашата те чака цял сахат — казал други и погледал на Ненча така, както гледат вдовиците на чуждите сватби.

— Ненчо влязъл и приготовил се да слуша.

— Ти ли си Ненчо Тютюнджията? — попитал Митхад паша, а после се обърнал към кир Георгия и продължал: — Кажи му да ми разкаже какво е произходило в Стойчовата къща.

Разбира се, че и кир Георги, както и всеки други чорбаджия, искал да покаже своята големина даже и пред зетят си и затова повдигнал очите си нагоре и проговорил:

— Не бой се, Митхад паша не прилича на ония паши, които искат да трепере пред тях и кривият, и правият. Митхад паша е добър човек и правдоллюбив забитин. Той те вика да те пита какво се е говорило в Стойчовата къща и кои са най-главните съзаклятници. Говори и не бой се.

Ненчо Тютюнджията изведнъж променил лицето си или виражението си. Когато отивал в конакът на дунавският валия, то душата му слязла в петите; а когато чул от кир Георги, че опасност грози не на неговият гърбел, а на чуждите глави, то захванал да гледа яростно и да измишлява отмъщение. С една дума, Ненчо пожелал да отмъсти на по-слабите и за напразният свой страх, и за заптийските юмруци.

— Аз зная твърде добре, че съзаклятието е станало в Стойчовата къща и че в това съзаклятие са умешани около триесет души. Ако искате, то аз мога да ви явя и имената им.

— Ти трябва да идеш у Стойчови, да се подружиш със съзаклятниците и да им узнаеш всичките тайни. Другояче се не може. Аз искам да убия заецът в легловището му. Чуеш ли? Ако ми откриеш тая работа, то ще да те наградя богато; а ако я не откриеш, то ще да те осъдя като съзаклятник.

— След няколко деня вие всичко ще да узнаете. Аз и сега мога да ви кажа кои са съзаклятниците, но не мога да ви кажа какви са намеренията им и каква е мрежата им.

После тоя разговор Георги станал и излязъл заедно със зетят си из валийските конаци.