Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Quest, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Крум Бъчваров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми(2014 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- mladenova_1978(2016 г.)
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Черният манастир
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 02.12.2013
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749
История
- —Добавяне
16.
По Коледа в Рим винаги прииждаха тълпи духовници, поклонници и туристи, сега дори повече от обикновено, в очакване на Бъдни вечер папата да обяви настъпващата Юбилейна година. Таксиметровият шофьор ругаеше празничния трафик и чуждестранните идиоти, които не знаеха как се пресича улица.
Пърсел беше решил да остане тук за празниците и прати кратък телекс на Чарли Гибсън в Кайро, за да му го съобщи. Още по-краткият отговор гласеше: „УВОЛНЕН СИ. ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.
Надяваше се Чарли да му отговори така и се боеше да не получи втори телекс, отменящ първия. Но ако избухнеше война, както можеше да се случи, след като всички християнски туристи напуснат Йерусалим, Витлеем и Назарет, каирското бюро пак щеше да има нужда от него. Дотогава беше свободен да се занимава с други неща. Оказа се, че Джийн трябва да се върне в Англия за Коледа, което му оставяше още повече време за писане и размишления с какво иска да запълни остатъка от живота си.
На другата заран не се обади на Хенри, както му беше предложил по-възрастният кореспондент, който също не го потърси, нито щеше да го направи. От последния им разговор бяха минали три дни и след като сутринта позвъни в „Л’Осерваторе Романо“, Пърсел имаше среща в 16:00 със синьоре Меркадо. Дотогава оставаха петнайсет минути и трафикът се влачеше по-бавно от пешеходците, затова Франк помоли шофьора да го остави в подножието на Понте Виторио Емануеле и пресече пеш моста над Тибър.
Духаше силен вятър и по сивото небе заплашително се гонеха черни облаци. Реката също изглеждаше тъмна и разгневена.
Пиаца Сан Пиетро гъмжеше от туристи и вярващи, които се молеха на малки и големи групи. В центъра на площада се издигаше трихилядолетен египетски обелиск, а в дъното се извисяваше мраморната грамада на базиликата „Св. Петър“, под която уж почивали костите на самия свят мъченик. Пърсел се зачуди дали докато е умирал на кръста, Петър е съжалявал за решението си на Апиевия път.
Не излезе на площада, а тръгна покрай стената на Ватикана към Порта Санта Роза — входа на суверенния град-държава, охраняван от швейцарски гвардейци с алебарди. Франк показа паспорта и журналистическата си карта на папски жандарм, по-добре въоръжен от гвардейците.
— Buona sera. L’Osservatore Romano, Signore Mercado.
Жандармът хвърли поглед към списъка на клипборда си, каза нещо на италиански и му даде знак да влезе.
Веднъж беше идвал тук и лесно откри пресслужбата на тясна уличка, от двете страни на която се издигаха голи дървета. Прозорците на сградите хвърляха квадрати жълта светлина върху студената настилка.
Закъсняваше с петнайсет минути, което в Италия означаваше, че малко е подранил, но може би не и във Ватикана. Рецепционистът го покани да седне.
„Л’Осерваторе Романо“ се помещаваше в постройка, която навярно датираше отпреди печатната преса, ала интериорът имаше модерен вид или по-точно е бил модерен при основаването на вестника преди сто години. Бяха добавили електричество и телефони и резултатът представляваше съвременен вестник, излизащ на шест езика и съчетаващ истински новини и пропаганда. Папата, естествено, фигурираше във всеки брой.
Много статии съобщаваха за гоненията срещу католици в различни страни, например в комунистическа Полша. От време на време вестникът отразяваше премеждията и на други християни и Пърсел си спомни, че Хенри Меркадо бе отишъл в Етиопия да пише за състоянието на Коптската църква при новия марксистки режим, както и за малобройните етиопски католици. Сега Хенри пишеше прессъобщения за Юбилейната година и със сигурност искаше да се върне в Етиопия, за да продължи да отразява събитията в страната. Нима не беше обещал на генерал Гетачу няколко хвалебствени материала за военачалническите му качества?
Меркадо влезе в чакалнята, облечен с жилетка, риза и вратовръзка. Ръкуваха се и Хенри го заведе в малък кабинет без прозорци, задръстен с камари книги и вестници, които му придаваха вид на склад. Франк вече разбираше защо възрастният журналист бе киснал в „Харис Бар“ в четири следобед.
Меркадо изключи електрическата пишеща машина Ай Би Ем и каза:
— Хвърли си палтото някъде.
Седна, завъртя стола си и се обърна към своя гост. Франк се настани на единствения друг стол и попита:
— Нещо против да запаля?
Хенри махна с ръка към разхвърляните из стаята хартии.
— Ще подпалиш целия Ватикан.
Обаче извади бутилка „Будълс“ от чекмеджето на бюрото си, напълни две водни чаши и вдигна своята.
— Benvenuto.
— Наздраве.
Отпиха.
— Да ми кажеш, че си се опомнил, ли си дошъл? — започна Меркадо.
— Не.
— Добре. Защото реших да замина за Етиопия — информира го британецът.
Пърсел не се изненада особено от промяната в намеренията на колегата си. Всъщност промяна нямаше. Онова, което го беше обладало онази нощ в италианския балнеокурорт, все още го обсебваше. Отец Армано и странното преживяване, което Хенри и Вивиан бяха взели за предзнаменование, бе преобразило и двамата.
— Но не мога да ти обещая, че ще отида по-далеч от Адис Абеба — продължи Меркадо. — Нямам желание пак да попадна при Гетачу.
— Нали щеше да пишеш репортаж за него?
— Да, искам да му напиша некролога. — Посочи купчина документи върху бюрото си. — Ще използвам някои връзки, за да осигуря за вас двамата с Вивиан акредитации от „Л’Осерваторе Романо“.
— Добре. Защото загубих работата си в Асошиейтед Прес.
— Как така?
— Лесно.
— Ще отразяваме религиозни въпроси, естествено, и началната ти заплата е нула, но ще платят командировъчните и пътните ни до Етиопия.
— И обратно.
— Твоят оптимизъм ме удивява. Да придвижа ли нещата?
— Къде да подпиша?
Меркадо допи джина си, замисли се дали да си сипе още един и напомни на Пърсел:
— Всичко това ще отиде на вятъра, ако не ни дадат визи.
— Но е добре като първа стъпка.
— Фирмата на „Л’Осерваторе Романо“ ще стои добре на молбите ни за виза.
— Si.
Хенри се усмихна.
— Сигурен ли си, че Вивиан иска да дойде?
— Така твърдеше в писмото си.
— Чували ли сте се?
— Не.
— Можеш ли да се свържеш с нея?
— Ще опитам на последния й известен адрес. Пощенска кутия в Женева.
Меркадо кимна.
— Пиши й да дойде в Рим.
— Tutte le strade conducono a Roma.
— Да не си го упражнявал?
— Да. Имаш ли нещо против идването на Вивиан?
— Вече ти казах, преживях го.
Пърсел се съмняваше и имаше собствени проблеми с Вивиан.
Меркадо явно се досещаше за това, защото попита:
— А ти имаш ли нещо против идването на Вивиан?
— Не.
— Не съм сигурен, че разбирам отношенията ви.
— Значи сме двама. Сигурно даже трима.
— Добре де… Между другото, какво стана с оная жена? Джийн?
— Трябваше да се върне в Англия. Не спираше да приказва за тебе — прибави Франк.
Хенри се усмихна.
— Според теб каква е вероятността да получим визи? — попита Пърсел.
— Май ще се окажеш прав за смяната на режима. Като че ли искат да изгладят нещата със Запада.
— Просто играят третата световна игра — флиртуват със Запада, докато се въргалят в кревата с руснаците.
— Разбира се. Но това може да е в наша полза.
— Няма ли да е подозрително, ако ни издадат визи?
— „Заповядай, приятелко драга, ела — рекъл паякът на малката муха“[1].
— Именно.
— Е, ако искаш моето мнение, самата идея е шантава. Обаче щом сме решили, запази параноята си за Етиопия.
— Дадено.
— А мислил ли си защо се връщаш в лапите на смъртта?
— Вече ти обясних.
— Повтори, ако обичаш.
— За да намеря Светия Граал, Хенри, и да изцеря измъчената си душа. Също като тебе.
— Е, да оставим този разговор за после, когато дойде и Вивиан.
Пърсел не отговори.
Меркадо отново напълни чашите.
— Ще помоля полковник Ган също да дойде в Рим.
— Защо?
— Може да получим ценна информация от него, преди да заминем. Освен това искам да го видя и да му благодаря.
— Аз също.
— Предлагам да го поканиш на пищна вечеря в „Хаслер“.
— На тебе не ти ли се полагат представителни, Хенри?
— Да, при това доста, и тъкмо затова ме настаниха в „Екселсиор“, докато си намеря квартира.
На Пърсел му се струваше, че Хенри Меркадо има по-голямо влияние в „Л’Осерваторе Романо“, отколкото предполагат кабинетът и постът му. Хрумна му, че Хенри е разговарял с някого във Ватикана за тяхното етиопско приключение, включително — противно на неговото твърдение — за срещата с отец Джузепе Армано. Ако беше вярно, някой изгаряше от желание да разнищи тази история. И какъвто си беше стар мошеник, Хенри въртеше своите шефове на пръста си и източваше средства от ватиканската хазна. При това го правеше от няколко месеца и бе настъпил моментът да се задейства или да се чупи.
— Ще пуснеш ли материал за отец Армано във вестника? — попита Франк.
— Разбира се. Само че чак след като се върнем. А ти?
— И аз работя тук, Хенри, забрави ли?
— Да бе. — Меркадо пресуши чашата си. — Ще напишем поредица сензационни статии, ти на английски, аз на италиански, и ще ги преведат на всички езици в света. Ти ще получиш славата и почитта, които винаги са ти убягвали, а аз ще увелича световната си известност.
Пърсел се усмихна.
— Ще обиколим всички възможни телевизии. Кой ще носи Граала?
— Вивиан.
— Да, хубавицата. И ще направим изложба с нейните снимки.
Замълчаха и Франк се замисли какво ще се случи, ако наистина открият черния манастир и някак си вземат Светия Граал от коптските монаси.
— Внимавай какво си пожелаваш — посъветва той Меркадо.
Хенри смени темата.
— Ще е чудесно, ако и полковник Ган дойде с нас.
— Етиопското правителство много ще му се зарадва.
— Тъй де, ако го помилват или оправдаят.
— Което е невъзможно.
— Може да им предложи услугите си като военен съветник.
— Едва ли, Хенри. Пък и той със сигурност няма такова желание.
— Ще разберем, когато се срещнем. Ще потърся телефона и адреса му във Великобритания и ще му се обадя или ще му пиша. Предлагам срещата да е в началото на януари.
— Тук съм.
— Надявам се Вивиан също да дойде.
— Ще те държа в течение.
— И ще отидем в Сицилия, там е по-топло. Ще посетим селото на отец Армано и ще потърсим роднините му.
— Чудесна първа стъпка в нашето пътешествие.
— Да, точно с това трябва да започнем — съгласи се Меркадо. — Дотогава, ако не си прекалено зает, вдругиден ще се срещнем в осем сутринта във Ватиканския архив и ще ти покажа какво съм открил.
— Това няма особено значение, Хенри. Ще разчитаме на вярата си.
— Да, но може да ти се стори интересно, даже информативно и полезно. Добро начало за твоя репортаж.
— За нашия репортаж.
— За нашия репортаж. Написал ли си вече нещо по въпроса? — полюбопитства Меркадо.
— Да.
— Добре. Това ще ни спести малко работа. Пропусни извънбрачния секс за публикацията в „Л’Осерваторе Романо“.
Пърсел не се усмихна.
— В Рим ли ще прекараш Коледата? — попита го по-възрастният журналист.
— Още не съм решил.
— Откъде си?
— От едно градче в северната част на щата Ню Йорк.
— Приятели? Роднини? Стари гаджета?
— От всичко по много.
— Тогава се прибери у дома.
— Ами ти?
— Коледа в Рим.
— Можеше да е и по-зле.
— Ако си тук, мога да уредя да се вмъкнем през задния вход на службата на Бъдни вечер в „Свети Петър“. Папската благословия няма да ти е излишна.
— Ще те държа в течение.
Меркадо се изправи.
— До вдругиден. Името ти ще е в списъка на входа на библиотеката.
Пърсел също стана и си облече шлифера.
— Няма значение дали ще успеем да се върнем в Етиопия, а ако отидем там, няма значение какво ще се случи — каза той на тръгване. — Важното е да опитаме.
— Аз винаги съм живял така, Франк. Това ще е третото ми пътуване до Етиопия, а предишните два пъти за малко да ме убият — напомни му Меркадо. — Както се казва, корабите са на сигурно място в пристанището, но не са направени за това.
Пърсел излезе от сградата на „Л’Осерваторе Романо“ и тръгна по обточената с голи дървета алея. Вече се беше стъмнило, но тесните улички бяха осветени и тъй като нямаше друга работа, той навлезе навътре в папския анклав, стигна до полята и парковете зад базиликата и седна на пейка край един фонтан — Фонтана на орела. Запали цигара и се загледа в стичащата се вода.
Хрумна му смущаващата мисъл, че Хенри Меркадо може да е прав за мотивите на Франк Пърсел. Че някъде дълбоко в съзнанието или душата си той вярва в същото, в което вярваха Хенри и Вивиан. В което бе вярвал и отец Армано. И че вярва, защото е невъзможно.