Марк Лорънс
Кралят на тръните (41)

39.

Силата на брат Райк идва не толкова от щедрата мускулна маса върху яките кости, колкото от способността му да мрази неодушевеното.

Четири години по-рано

— Отиде си, нали? — Макин заслони очи срещу изгрева и огледа примижал блатото. Стояхме на вълнист терен, обрасъл с ниски храсти, тук-там жълтеникави скали стърчаха над шубраците.

— Надявам се — казах аз. Донякъде ми се искаше лично да убия Чела, със собствените си ръце, но нямаше да се засегна, ако беше загинала в огъня заедно с мъртвите си изчадия. Нищо не бях усетил обаче. Нито помен от удовлетворение, макар от смъртта на чичо си да бях научил, че отмъщението не е толкова сладко, колкото си очаквал. Колкото и да си бил изгладнял за мъст, тя е блюдо, в което няма храна.

Сякаш след цяла вечност най-сетне се качихме на конски гръб. Райк възседна дорестото добиче на Роу — собственият му впрегатен кон се бе оказал твърде тежък за блатото. Кент и Макин яздеха своите коне. Двамата с Грамло яздехме заедно, защото бяхме най-леките сред братята, а Барт — най-силният сред конете.

Киселата воня на блатата ни следва с мили. Черна кал се спичаше по дрехите ни, посивяваше и се люпеше. Ала по-упорит от вонята и калта беше образът на Чела, обвита в пламъци, и последните й думи: „Мъртвия крал е вдигнал платна.“

За три дни минахме през голи хълмове и морета от храсталаци, по забравени пътеки и накрая стъпихме на черни селски пътища, които ни отведоха до свободното пристанище Барлона. Райк постоянно се оплакваше, че от слънцето му е изгоряло лицето, докато не го убедих да намаже раните със свинско лайно. По някаква причина тази терапия го облекчи, макар не това да беше идеята. Самовнушението е голяма работа.

Древните стени трептяха под лятното слънце. Преди хиляда години сигурно са били забележителна гледка. Сега от тях бяха останали само основите, високи четири метра и още толкова широки, разхлабените каменни блокове падаха жертва пред селяните от околността, които ги отнасяха да си строят колиби и синори между нивите.

Градът ми допадна веднага. Въздухът лъхаше на екзотични аромати, на подправки и готвено, прекрасни миризми, от които устата ми се пълнеше със слюнка. Улиците гъмжаха от хора гръмогласни и в ярки премени, пъстра коприна и евтини бижута от стъкло и тенеке лъщяха на слънцето. Самите хора също бяха шарени, някои светли като мен, други черни като Нубанеца, налице бяха и всички оттенъци помежду. Не видях нито един бял и рус като Синдри и дук Аларик обаче. Тяхната порода сигурно би се стопила на тукашното слънце.

От всеки втори ъгъл се лееше музика, и тя шарена като хората. Имах чувството, че гражданите на Барлона стъпват в ритъма и пулсациите на стотици барабани, рогове, гласове. Не бях чувал такива звуци преди, толкова много непознати мелодии, някои ми приличаха на маршовите ритми, които Нубанеца отмерваше с ръка по бедрото си денем, а вечер доразвиваше край лагерния огън. Други ми напомняха за учителя Лундист, който обичаше да си тананика мелодийки в странна тоналност.

Пристанищата са отворено ухо към света, уста, готова да вкуси нови аромати. Наближавах петнайсетата си година и нямах търпение да се гмурна в разнообразието, което ми предлагаше Барлона.

— Знаеш ли, Макин, че тук можеш да се качиш на кораб до кажи-речи всяко място, за което си чувал, и до още стотина, за които не си? — казах аз.

— От корабите повръщам — отвърна той и изкриви лице, сякаш му беше загорчало в устата.

— Не ги харесваш, така ли?

— Мразя вълните. Хващам морска болест. Драйфам от единия до другия бряг. Едва не повърнах и докато прекосявахме Райм.

— Е, това е полезна информация. — Така беше с Макин, винаги откриваш нови факти за персоната му. Нямах представа, че е прекосявал океана, нито че изобщо се е качвал на кораб.

— И защо да е полезна информация? — намръщи се той.

— Ами, до Конски бряг се стига само по море и смятах да ида там сам, а като знам, че корабите не ти понасят, ще ми е по-лесно да те пратя обратно в Призрачния.

— Можем да яздим дотам — възрази Макин. — Стотина мили, че и по-малко.

— През графство Арамас и после през земите на крал Филип Деветстотни — рекох аз.

— Трийсет и втори — поправи ме Макин.

— Все тая. Въпросът е, че няма как да минем оттам, без да привлечем излишно внимание, а с кораб ще стигна пред портите на дядо си само за ден или два.

— Добре де, ще се качим на кораб и аз ще му оповръщам палубата. Къде е проблемът?

— Проблемът, скъпи мой Макин, е, че не искам да водя с мен Райк, нито Грамло и Кент. Дори теб не те искам. Искам да се представя в двора на дядо си сам, както и когато преценя. Това е семейна работа и ще подходя към нея по моя си начин.

— Твоят начин обикновено означава, че накрая остават само трупове — ухили се Макин.

— Може и така да е, но и с това ще се справя без теб. Просто гледай да ги върнеш живи и здрави в Призрачния. Вече загубихме твърде много хора по пътя. Не бих стигнал дотам да ги нарека добри хора, но добри или лоши, предпочитам още да бяха с нас. Макар че ако изгубиш Райк по обратния път, няма да ти се разсърдя.

— Идеята е лоша, Йорг. — Познавах тази му инатлива физиономия със стиснатите устни и бръчката между веждите.

— Нужен си ми в Ренар — казах. — Изобщо не трябваше да идваш с нас. Може и да не помниш, но аз доста се постарах да те оставя в замъка. Кодин е добър човек, но не е лесно да удържиш цяло кралство без компетентна помощ. Върни се в Призрачния, набий колкото канчета сметнеш за нужно и нека хората ми знаят, че скоро ще се върна.

— Ой! — Само Грамло вряскаше така. Обърнах се и видях някакъв мъж да бяга през навалицата. Грамло замахна и хвърли нещо, нож вероятно. Мъжът падна, без да издаде звук, на двайсетина метра от нас, в гъмжилото.

Тръгнах с Грамло натам. Хората се дърпаха настрани, освен децата, които се стичаха с радостни викове, сякаш бяхме част от някакво улично представление. Грамло издърпа дисагите си от безжизнените ръце на мъжа.

— Срязал е каишката проклетникът! Сега ше требе да платя да ми я сменят! — викна Грамло.

— Казах ти да я вържеш по-добре — сгълчах го. Малкото вещи, които Грамло беше успял да уварди в блатата, висяха вързани тук-там по седлото на Барт.

Грамло изсумтя и се наведе да си прибере ножа. Ножът беше фраснал мъжа по тила, с дръжката. Под лицето на мъртвия лъщеше локва кръв, но тя сигурно беше изтекла от носа му или от устата, когато се е ударил в калдъръма. Не си направихме труда да го обръщаме, за да проверим.

— Този град ми харесва — казах аз и двамата с Грамло се върнахме при другите.

Оставихме животните си в една конюшня и седнахме в кръчма при доковете. Наричам го кръчма, но повечето маси бяха отвън, на слънце, моля ви се, а виното го сервираха в бутилчици с формата на сълза, пъхнати в плетени кошнички. Макин беше с боси крака, по които още имаше остатъци от засъхнала кал. Райк, естествено, се оплакваше — от слънцето, от виното, дори от столовете, които нямало начин да издържат тежестта му, — но аз изобщо не го слушах. Седях и гледах корабите в пристанището. Бяха по-големи, отколкото очаквах, и по-сложни, с мачти, въжета, такелаж и големи платна. Чувствах се добре, толкова добре, колкото не се бях чувствал много отдавна. Дори болката в раните от изгаряне по лицето ми се беше кротнала сякаш, може би слънцето смекчаваше гнева й. За пръв път от много време всички бяхме в настроение, усмихвахме се и говорехме за мъртвите. За брат Роу, когото щях да помня винаги, и за брат Сим, който щеше да ми липсва заради свирнята и потенциала си за нещо по-добро. Вдигнахме бутилчиците и пихме за тях.

Единствен Кент възрази срещу идеята да се върнат в планините без мен. Оставих го да протестира, докато аргументите му не свършиха и сам не стигна до заключението, че планът ми е добър. Кент си е такъв. Ако не го притискаш, накрая ще се съгласи с теб.

Станах, разкърших рамене и се протегнах под топлото слънце.

— Ще ви настигна по пътя, братя.

— Веднага ли тръгваш? — попита Макин и остави бутилчицата си.

— Да, освен ако не държиш да пием, докато всички не изгорим от слънцето, не почнем да ревем, да се кълнем в неумирающа любов и да се прегръщаме за сбогом? — рекох.

Райк плю. Изглежда, беше наследил от Роу ролята на плюещия.

— Вашият път лежи натам — продължих аз и посочих на север. — Види ми се редно да отбележа, че първата четвърт миля от него минава по улица с няколко обещаващи на вид бардака. Нямате бърза работа, така че… Колкото до мен, аз смятам да понауча това-онова за корабите.

Тръгнах с бавна стъпка след сянката си по напечения калдъръм.

— И се грижете добре за Барт — извиках през рамо.

Братята вдигнаха бутилчиците си и пиха за мое здраве.

— Ще се видим на пътя — ревнаха до един, дори Райк.

И ако Макин не беше там, сигурно щях да се отърва от тях още в този момент.