Томас Харис
Ханибал Лектър (30) (Зараждането на злото)

29

Раздразнен от префинените нотки на напевния звънец, инспектор Попил потропа силно на вратата на галерия „Леет“ на улица Сен Пер. Собственикът на галерията го покани вътре и той мина направо на въпроса.

— Откъде имате картината на Гуарди?

— Купих я от бившия ми съдружник Копник — отвърна Леет.

Изтри лицето си и си помисли колко отвратително по френски беше облечен Попил с това жабешко сако без цепка.

— Бил я получил от някакъв финландец, не му спомена името.

— Покажете ми фактурата! — нареди Попил. — Длъжен сте да разполагате със списъка на крадените предмети на изкуството. И него ми покажете.

Леет сравни списъка със собствения си каталог.

— Ето, погледнете тук. Творбата на Гуарди е описана различно. Роберт Лектър е нарекъл откраднатата картина „Изглед на Санта Мария дела Салуте“, а аз съм купил тази като „Изглед от Канале Гранде“.

— Имам съдебно решение да конфискувам картината независимо под какво название е. Ще ви дам квитанция за нея. Намерете ми този Копник, мосю Леет, и ще си спестите много неприятности.

— Копник е мъртъв, инспекторе. С него имахме обща фирма. Наричаше се „Конник и Леет“. „Леет и Копник“ щеше да звучи доста по-добре.

— Разполагате ли с документацията му?

— Може би адвокатът му разполага.

— Потърсете я, мосю Леет. Потърсете я добре! — каза Попил. — Искам да знам как тази картина е преминала от замъка Лектър в галерия „Леет“.

— Лектър! — учуди се Леет. — Да не би да е момчето, което прави тези рисунки?

— Да.

— Удивително! — възкликна Леет.

— Да, удивително — отвърна Попил. — Увийте ми картината, моля.

* * *

Леет се яви на Ке дез орфевр два дни по-късно, с документи в ръка. Попил нареди да го сложат да седне в коридора, близо до стаята с надпис Audition 2, където течеше шумният, прекъсван от блъскане с юмрук и викове разпит на заподозрян в изнасилване. Попил даде възможност на Леет да се потопи в тази атмосфера в продължение на петнайсет минути, преди да го приеме в личния си кабинет.

Търговецът му предаде една квитанция. Тя удостоверяваше, че Копник е купил картината на Гуарди от някой си Емпу Макинен за осем хиляди английски паунда.

— Според вас това убедително ли е? — попита Попил. — Според мен не е.

Леет се изкашля и погледна към пода. Изминаха пълни двайсет секунди.

— Прокурорът гори от желание да заведе криминално дело срещу вас, мосю Леет. Той е калвинист от най-жесток тип, знаете ли за това?

— Картината беше…

Попил вдигна ръка и накара Леет да замълчи.

— Искам засега да забравите за своя проблем. Приемете, че ако реша, мога да се застъпя за вас. Искам да ми помогнете. Искам да погледнете това.

И той подаде на Леет сноп гъсто изписани на машина съдебни документи.

— Това е списъкът на творбите, които Комисията по изкуствата е докарала в Париж от Разпределителния център в Мюнхен. Всичките са крадени.

— За да ги изложи в „Жьо дьо Пом“.

— Да, хората, които предявяват права над тях, ще могат да ги огледат там. Втората страница, по средата. Оградено е.

— „Мостът на въздишките“ на Бернардо Белото^[1]. Трийсет и шест на трийсет сантиметра, масло върху дърво.

— Познавате ли тази картина? — попита Попил.

— Чувал съм за нея, разбира се.

— Ако е истинска, е била взета от замъка Лектър. Както знаете, прочута е с това, че върви заедно с още една картина на Моста на въздишките.

— Да, на Каналето^[2], рисувана същия ден.

— Която също е взета от замъка Лектър, може би е открадната по същото време и от същия човек — каза Попил. — Колко повече ще спечелите, ако продадете двете картини заедно, отколкото ако ги продавате поотделно?

— Четири пъти повече. Никой здравомислещ търговец не би ги разделил.

— Значи са разделени от незнание или пък случайно. Две картини на Моста на въздишките. Ако този, който ги е откраднал, все още държи едната от тях, няма ли да иска да си върне и другата? — запита Попил.

— Ще иска, и то много.

— Когато тази картина бъде окачена в „Жьо дьо Пом“, за нея ще се говори много. Ще дойдете на изложбата заедно с мен и ще видим кой ще се навърта наоколо.