Пол Кристофър
Златото на Кортес (3)

3.

Фин Райън седеше на една от твърдите пейки в огромната читалня на Главния архив на Индиите в Севиля, Испания, докато нейният делови партньор и приятел лорд Били Пилгрим преглеждаше поредното парче пожълтял пергамент с голяма лупа в стил Шерлок Холмс. Пред Фин стоеше отворен лаптоп. Една до друга две технологии, разделени от петстотин години.

— Човек би си помислил, че монасите, които са писали това, са имали по-хубави почерци — измърмори Били, приведен ниско над ръкописа.

— Ти си този, който си е избрал испанска филология в Оксфорд — усмихна му се Фин.

— Литература, а не списъци на прането — отговори Били, — каквито са тези драсканици. Списъци на товари, списъци на пътници, сметки за товаренето, бележки от един бюрократ до друг за състоянието на захарната индустрия. Наистина е ужасно досадно.

— Както казва Индиана Джоунс в „Последния кръстоносен поход“: „По-голямата част от археологията се върши в библиотеките…“.

— Да му го начукам на Индиана Джоунс — отговори нейният рус другар. — Не си го виждала да клечи в някой мавзолей като този тук и да си вади очите с прашни ръкописи. Той тича наоколо и размахва бича си, бие се срещу плъхове и змии и стреля по хората. Ако питаш мене, това е много по-забавно.

— На мен ми дай прашните помещения — кимна Фин. — От другото получих толкова, че ще ми държи влага за известно време.

— Предполагам, че си права — съгласи се Били. При последното им приключение бяха нападнати в лондонското метро, лодката му бе взривена на амстердамското яхтено пристанище, едва не изгубиха живота си заради един тайфун в Китайско море, а накрая бяха захвърлени на пустинен остров откъм северното крайбрежие на Борнео с групичка наследници на древни китайски воини. А това беше само началото на неприятностите им.

— Да се върнем към онова, заради което сме тук. Какво казват старите бележки и сметки за товаренето на „Нуестра Сеньора де ла Ангустиас“? — попита Фин.

— Че през 1521 г. в средата на юли попада на ураган и потъва като камък точно пред Кий Уест, който по онова време са наричали Кайо Хуесо, или Остров на костите. Шест месеца по-късно спасителният кораб „Нуестра Сеньора де ла Консепсион“, известен на екипажа си като Кагафуего, е изпратен от Хавана, за да спаси съкровището, което било значително.

— Кагафуего?

— Преведено буквално, означава „серящ огън“, щом искаш да знаеш.

— Забрави, че попитах — отговори Фин. — Какво става после?

— Спасяват почти всичко, затова никой не обръща внимание на останките. В тях няма нищо. Успяват да спасят и един оцелял от потъналия кораб. Човек на име брат Бартоломѐ де лас Касас. Доминиканец. Името се среща няколко пъти. Трябва да е бил много важен.

— Чудя се дали това е съвпадение — замислено каза Фин.

— Съвпадение?

— Баща ми непрекъснато говореше за човек със същото име, когато беше на разкопки в Мексико и Централна Америка. Тогава бях още дете — обясни тя. — Освен това този Бартоломѐ де лас Касас е бил доминиканец. Той е един от братята, които влизат в Мексико заедно с Кортес. Брат Бартоломѐ е изповедникът на Кортес, знаел е всичките му тайни, включително местоположението на тайния храм в Юкатан, където Монтесума скрива по-голямата част от своето съкровище. Кортес се страхува, че кралският съд в родината му ще го изкара еретик пред Инквизицията, за да откраднат златото и скъпоценностите, затова не казва никому къде се намира този митичен град. Всички в мексиканската колония го търсят в продължение на повече от сто години, след това е забравен и превърнат в мит. Всъщност в проклятие. — Фин вдигна рамене. — Говорело се, че има набъркан и някакъв кодекс, но това също става мит.

— Кодекс?

— Нещо като книга от дълги, сгънати като акордеон ивици, пълни с ацтекски пиктограми, върху хартия аматъл от сварена и чукана кора на смокинови дървета. Един от най-известните е Флорентинският кодекс. Испанската инквизиция се опитва да организира унищожаването му и едва не успява. Другият е кодексът „Ботурини“, написан от неизвестен ацтек около десетилетие след завоюването на Мексико от Кортес. Съществуват около дузина от тях. Сега са разпръснати из цял свят. Принстън, Националната библиотека в Париж, Флорентинската библиотека…

— А Ватикана? — попита Били, докато гледаше през лупата избелелия пергамент пред себе си.

— Там е един от най-известните — кодексът „Борджия“. Защо?

— В този ръкопис непрекъснато се споменава нещо, наречено Кавало Неро, и Ватикана заедно с фразата „ивицата на Златния град на Кортес“. Да не би това да е едно от нещата за кодексите, които знаеш толкова добре?

— Така изглежда. Кавало Неро е на италиански и означава Черните рицари^[1] — обясни Фин и кимна, а в гласа й се прокрадна вълнение.

— Някакво тайно общество?

— Не бих се изненадала — отговори Фин. — Особено ако в това са набъркани доминиканците. Те са движещата сила зад Инквизицията. Винаги са душели наоколо. Нещо като религиозно Гестапо. Един вид служба за сигурност през петнайсети век.

— Но това е Испания, а не Рим — възрази Били.

Фин поклати глава.

— Всички си мислят, че Инквизицията е създадена в Испания. Не е така. Всичко започва във Ватикана при папа Сикст IV, човека, който построява Сикстинската капела и основава наново Ватиканската библиотека. Инквизицията продължава да съществува, но сега се нарича Конгрегация за доктрината и вярата. Това е най-старият отдел във Ватикана.

— Черните рицари. Звучи доста зловещо.

— Ако са били доминиканци и са забъркани с Инквизицията, със сигурност не са добри момчета — съгласи се Фин. Тя затрополи с пръсти по масата пред себе си. — Чудя се дали е още там.

— Какво да е още там?

— Златният град на Кортес — отговори Фин. — Чудя се дали кодексът е още във Ватиканската библиотека.

— Може Кортес никога да не е стигал до там — възрази Били, сякаш изпълнен с надежда.

— Златният град — произнесе бавно Фин. — Баща ми винаги е вярвал, че съществува. Това беше неговият Свещен Граал.

— Мислех, че сър Галахад намира Граала, а след него Монти Пайтън и накрая Дан Браун.

— Пропусна Индиана Джоунс — разсеяно подхвърли Фин.

— Ти май много си падаш по него — отбеляза Били. — Или по-скоро по Харисън Форд?

— Шшшшт — махна му Фин. — Мисля!

Били Пилгрим се раздвижи неспокойно върху твърдата пейка.

— Защо имам такова ужасно предчувствие за предстояща гибел?

— Не бъди такъв стар мърморко — изсмя се Фин. — Хайде да намерим севилската разновидност на „Старбъкс“ и да си поговорим за Златния град.

 

 

Двайсет минути по-късно един млад мъж с бяла риза, разкопчана около шията, влезе бавно на Плаза де ла Алианца. В ръката си носеше малка видеокамера. Той приличаше на турист и донякъде всъщност беше така. Площадът беше малък и интимно уютен. Едната му страна беше заета изцяло от ронещата се задна част на църквата, която се издигаше на успоредната на него улица. Другите три страни на павирания с плочи площад бяха заети от малки магазинчета, включително кафене от веригата „Старбъкс“ на единия ъгъл. На площада бяха засадени за сянка малки портокалови дървета, които бяха покрити с оранжеви плодове.

В центъра му се намираше малък фонтан, какъвто можеше да се види на хиляди подобни площади, разпръснати из страната. Покрай задната стена на старата черква бяха подредени масички и столчета. Младият мъж се отпусна на едно от тях и плъзна камерата си за бавна панорамна снимка на площада. Изглежда вниманието му беше твърде силно привлечено от „Старбъкс“, което се намираше на приземния етаж в двуетажна варосана къща. Той приближи изображението и задържа камерата върху двойката, която седеше на маса пред кафенето. Грижливо увеличи още изображението, а след това натисна бутона за запис и го задържа, докато не засне достатъчно кадри. Двамата разговаряха твърде сериозно. Русият мъж имаше тялото на плувец с широки рамене и тесен кръст. Фигурата на жената беше слаба, косата дълга и красиво рижава като на Дамата от Шалът^[2].

Младият мъж плъзна още веднъж камерата по площада за затвърждаване на легендата и след това я остави на масата пред себе си. Извади мобилния телефон от джоба на ризата си и набра кода за международно избиране… Първо италианският, а после 379 — кода за областта и седемцифрен номер. Някой вдигна слушалката след третото позвъняване.

— Да? — Езикът беше италиански, а тонът вежлив и обмислен. Глас с власт зад гърба си.

— Пипнах ги — каза младият мъж на площада. — Нашата връзка в архивите каза, че търсят указания, включващи информация за кодекса…

— Интересно — отбеляза мъжът от другата страна на линията. — Това прави две заинтересувани групи през последните два месеца.

— Какво да правя? — попита мъжът с бялата риза.

— Нищо. Засега ги наблюдавай.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Дебютните ходове започнаха — каза гласът. — Отново сме в играта след много дълго време. Сега трябва да бъдем търпеливи.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Ако станат твърде любопитни, свали ги от шахматната дъска. Дръж ме в течение.

Свали ги от шахматната дъска, помисли си младият мъж. С други думи, убий ги.

Телефонът, опрян в ухото му, заглъхна. Той го пъхна в джоба на ризата и се загледа в двойката пред кафенето. Вдъхна сладкия аромат на портокаловите дървета и започна да се моли за душите на мъжа и жената, седнали от другата страна на фонтана.