Матю Удринг Стоувър
Острието на Тишал (108)

5.

Рано на следващата сутрин, докато баржата се поклащаше лениво по протока на Великия Чамбайген под първите лъчи на изгряващото слънце, Гибелта на Каин отнесе на Хари копаня с гъста лещена каша със сланина, остави я до койката му и развърза едната му ръка, за да може да се нахрани с голямата дървена лъжица. Хари хапна един-два залъка и остави лъжицата.

— Добре ще е да я изядеш — каза Гибелта на Каин. — Така няма да те хранят в донжона.

— Все тая. Ще ми дадеш ли подлогата?

Гибелта на Каин подритна подлогата към Хари, изчака го търпеливо да се облекчи, после я изнесе навън и изхвърли съдържанието й в реката. Когато се върна обратно, Хари все още не беше започнал да яде; той лежеше на койката и се взираше безизразно в платното над главата му.

— Днес каква е програмата? — попита той, без да извръща глава. — Пак ли ще ме държиш за ръката?

— Не — отвърна Гибелта на Каин. Той се отпусна бавно на пода във воинска поза, подгъвайки удобно крака под себе си. Опря лакти на бедрата си и обхвана с лявата си длан десния юмрук, опирайки палци: медитираща поза на Тихия кръг.

— За последен път сме заедно, Хари; след около два часа ще те предам на дворцовите рицари, които ни очакват на анханските докове, и повече никога няма да те видя — ммм, не. Исках да кажа, че повече никога няма да говоря с теб, тъй като възнамерявам да присъствам на екзекуцията ти.

— Ха. Недей да изпадаш в сантименталности; караш ме да се изчервявам.

Гибелта на Каин изгледа равнодушно жертвата си.

— Днес имам само един въпрос към теб. Дори не настоявам да получа отговор.

Хари го изгледа неуверено; тази промяна в ежедневната им рутина пробуди животинската му предпазливост.

— Да, добре.

— Заслужаваше ли си?

Хари се намръщи.

— Кое да си е заслужавало? Това да не е нещо като онези глупости от типа „Ако имах шанс да започна живота си отначало“?

— Не съвсем. Не се интересувам от живота ти, Хари, а от влиянието ти върху моя. Искам да знам: спасяването на Палас Рил на Стадиона на победата преди седем години — заслужаваше ли си страданията, които преживя след това?

— Разбира се — отвърна решително сакатият. — Без колебание бих го направил отново.

— Нима? Наистина ли? След всичко, което ми разказа: унищожаването на кариерата ти, загубата на краката ти, на баща ти, на дома ти, на дъщеря ти… и на живота ти. Сигурен ли си?

— Аз… Имах предвид, аз, ъъъ… — Гласът му заглъхна и той се извърна настрани.

— Двамата дори не сте били щастливи заедно — каза Гибелта на Каин. — Сам ми го каза. Единственото, което си успял да постигнеш, е да отложиш смъртта й със седем години. Ако тогава си знаел, че тази единствена стъпка ще те погуби, щеше ли да го направиш?

Хари покри очите си със свободната си ръка и не отговори.

— Не е нужно да отговаряш. Просто искам да се замислиш върху това.

— Фейт — промърмори Хари.

— А, да, дъщеря ти — отвърна Гибелта на Каин. — Смяташ ли, че си й направил голяма услуга, като си я изкарал на тоя свят? Понякога през тези няколко нощи ти плачеше в съня си, знаеш ли? И знаеш ли, че казваше „Фейт, съжалявам“?

И в този миг нещо угасна в мъжа, който някога беше Каин: някаква искрица от пламъка му, който хвърляше такава сянка над света, потрепна и угасна. За пръв път той изглеждаше стар и уморен, и истински, безспорно, окончателно осакатен.

Няколко секунди Гибелта на Каин се взираше в него, наслаждавайки се на угасването, след което се надигна и се приготви да излезе от навеса, но Хари отново се обърна към него и лицето му беше бледо като обледен камък.

— Предполагам, че и аз мога да ти задам този въпрос.