Филипа Грегъри
Проклятието на краля (94)

Дворецът Ричмънд, западно от Лондон
Лятото на 1533 г.

Лично херцогът на Норфолк ми пише, за да ми съобщи, че домакинството на принцесата трябва да се премести в Болийо, и че няма да се връщаме в двореца Ричмънд.

— Това цели да ме принизи — казва тя без заобикалки. — Редно е една принцеса да живее в дворец. Винаги съм живяла в дворец или замък.

— Болийо е внушителна къща — напомням й. — В прекрасна местност, едно от любимите на баща ви…

— Ловни имения — завършва тя вместо мен. — Да, именно.

— На майка ви също е наредено да се премести — казвам й.

Тя се сепва, с лице, озарено от надежда.

— В Болийо ли ще дойде?

— Не — казвам припряно. — Не, много съжалявам. Не, скъпа моя, няма.

— Нима той я изпраща обратно в Испания?

Не знаех, че се е опасявала от това.

— Не, не я изпраща. Изпраща я в Бъкдън.

— Къде е това?

— Близо до Кеймбридж. Съжалявам, но трябва да кажа, че това не е подходяща къща за нея, а той разпусна и свитата й.

— Нима всички! — възкликва тя. — Кой ще й служи?

— Само няколко души — казвам. — А на приятелките й като например Мария де Салинас, лейди Уилоуби, не е позволено да я посещават. Не позволяват дори на посланик Шапюи да се среща с нея. Тя може да се разхожда само в градините.

— Значи е затворничка?

Отговарям й честно, но е ужасно да кажеш такова нещо на момиче, което обича майка си и почита баща си.

— Страхувам се, че да. Страхувам се, че да.

Тя извръща глава.

— Тогава по-добре да си приготвяме багажа — казва тихо. — Защото ако не му се подчиня, навярно той ще затвори и мен.