Тери Хейс
Аз съм пилигрим (165)

28.

Единадесет сутринта, нито едно облаче на небето, необичайно топло за това време на годината. Кумали дойде точно навреме.

Чаках на тротоара пред хотела по маратонки, памучни панталони и лятна риза, увиснала свободно — идеално облекло за пикник, мислех си. Беретата беше мушната отзад, в колана на панталоните ми, но я взех по-скоро за украса, част от легендата на тайния агент под прикритие — знаех, че не може да ме спаси и че ще я загубя в момента, в който ми скочат. Панталоните имаха дълбоки джобове и това беше причината да ги избера — истинското ми оръжие беше в единия от тях и както стоях отпуснат, с ръце в джобовете, винаги можех да го държа.

Черният фиат спря и видях, че Кумали е сама — ако ми беше нужно потвърждение за случващото се в действителност, тя ми го бе дала току-що. Усмихнах се топло и отидох до дясната предна вратата. Беше заключена и Кумали ми посочи задната седалка. Изглежда, беше нормално една мюсюлманка да заведе мъж на смърт, но не и да седи на една седалка с него.

Отворих задната врата и се качих.

— Къде е малкият? — попитах.

— Това е училищна екскурзия — отговори тя. — Беше му позволено да отиде. Ще ги срещнем на мястото — той иска да се похвали с приятеля си от Америка.

За ченге беше добра актриса. Явно беше обмисляла думите си прекалено много и все пак звучаха изкуствено.

— Каква училищна екскурзия? — попитах, все едно че всичко е нормално.

— Ще гледат археологически паметници… тъпи развалини, както казват децата. — Засмя се и това като че ли намали тревожността й — Интересно място. Мисля, че ще ти хареса.

Някак си се съмнявах в това. Още повече че ми говореше на „ти“.

— Далече ли е?

— Доста, дори с кола — отговори тя. — Аз обаче съм съсобственик на една яхта. Ако нямаш нищо против да си помощник на палубата, ще стигнем по-бързо и много по-приятно. Гледката е чудна. След това можем да върнем сина ми по същия начин — той много обича да се вози на яхтата.

Знаеха какво правят. Лесно е да проследиш кола, но да проследиш лодка е почти невъзможно — морето е равно и виждаш надалече, няма трафик, където да се скриеш. Искаха да се уверят, че след мен няма да тръгне помощ.

— Звучи страхотно — казах.

Не го чувствах така. Въпреки годините обучение, въпреки плановете, които бях кроил, усетих пипалата на страха да се свиват около гърлото ми — не е лесно съзнателно да си търсиш белята.

Кумали изви волана и подкара надолу, към скрито заливче със стар кей и привързани двайсетина лодки. Понеже седях отзад, нямаше начин да видя дали е донесла единственото нещо, което беше най-важно за осъществяването на плана ми. Ако не беше, щеше да се наложи да дам отбой.

— Носиш ли мобилния си телефон? — попитах.

— Защо? — отговори тя. Беше нащрек; погледна ме в огледалото, провери изражението ми.

Свих рамене.

— Не искаме да махаме с ръце за помощ, ако се окажем на потъваща лодка, нали?

Тя се усмихна, тревожността се стопи.

— Разбира се.

Опипа колана на джинсите си и вдигна апарата, за да го видя.

Мисията продължаваше, вече нямаше връщане назад.

Тя спря на място за паркиране и откопчах колана на седалката.

— Нещо за разтоварване?

— В багажника има кошница за пикник. Аз не пия алкохол, но взех бира и има достатъчно храна. Вземи си каквото искаш.

„Осъденият поиска обилна вечеря“, помислих си и едва не се разсмях. Осъзнах, че стресът и страхът започват да вземат превес, и се заставих да ги потисна. Извадих кошницата с провизии от багажника и се обърнах, за да последвам Кумали към кея. Тя клекна, за да откачи въжето на стара лодка с отворена отзад рубка, с дървен корпус, но отлично поддържана. Зачудих се колко ли им е струвало да я наемат за деня.

Изправи се и без да знае, че я наблюдавам, се загледа към малкия залив. На сутрешната светлина беше красиво — тюркоазната вода, пустият бряг, измазаните в бяло къщи — и в един момент на просветление разбрах, че тя иска да запечати всичко това в паметта си, че се сбогува. Преди това се бях питал дали перспективата за Ярка светлина и български дом за сираци я е изплашила достатъчно, а сега виждах, че я изпълва с ужас. Реших, че с малкия и с брат й ще заминат много скоро, може би с кола, към Ирак или Сирия. Замислих се и си дадох сметка, че ако изчезна, тя ще е първият заподозрян, така че няма да има голям избор. За всички нас престоят ни в Бодрум отиваше към своя край.

Тя успя да се откъсне от мислите си и влезе в рубката на лодката. Когато се качих на борда и оставих кошницата, вече беше запалила двигателя; включи малка високочестотна радиостанция до руля и каза нещо на турски пред микрофона. Остави слушалката на вилката и се обърна.

— Казах на шефа на пристанището къде отиваме и какъв ще е маршрутът ни.

Добър опит, само че не се обади на никакъв шеф на пристанището, а разговаря с брат си и който е с него. Каза му, че потегляме. Разбира се, вече бях прогнозирал дестинацията.