Грегъри Бенфорд, Лари Нивън
Купата на небесата (25)

5.

Мемор беше озадачена. Само нисшите зверове използваха разделено съзнание. Това бе известен метод да се оставят отделни части да работят самостоятелно, за да се постигне по-голям ефект чрез специализация. Но означаваше също, че съзнанието не може да функционира при толкова омешани части. Това бе стандартна еволюционна теория, потвърдена при контакти с множество планети.

Мозъкът на пришълците беше разделен на две полукълба, които не взаимодействаха постоянно. И въпреки това бяха развили напреднали технологии! Шокиращо. А някои от тях продължаваха да се изплъзват на Народа — не по-малко шокиращо. Тези прекрачвания на опита и логиката изискваха обяснение.

Мемор призова женската, която бе изследвала преди. Нима бе пропуснала някаква основна следа? Може би нов поглед върху работата на разделеното съзнание, плюс активната употреба на собственото й подсъзнание, щеше да разкрие нещо.

За да осъществи този проект, първо трябваше да извърши необходимата мисловна дейност. Тя се изолира внимателно от бъбренето на Слугите. Затвори се в себе си, абстрахира се от зрението и слуха. Вътрешният мир се зароди постепенно. Светът изчезна. Мемор отвори вътрешния си взор, като внимаваше да не стресне работещите елементи на съзнанието си.

В по-висшите слоеве имаше изобилие от мисли. Някои се смесваха с чувства, както често се случваше с непослушното подсъзнание. Течните кехлибарени светкавици се стрелкаха с остра миризма и Мемор знаеше, че е навлязла сред химичното тресавище на асоциациите. Бръмчащите червени завеси се отдръпваха и разкриваха пътища.

Беше готова. Започна да разучава менталния пейзаж на двукракото. По коридорите му се носеше звън на аларма.

Мемор се съсредоточи върху това и почувства нещо друго… някакъв спомен. Беше натоварен с копнеж, влажно очакване и ярки ухания. Видя женската сякаш в огледало и — да, тя беше прегърната с едър мъжки екземпляр. Телата им се търкаха едно в друго.

Мемор хвърли поглед към женската, която продължаваше да лежи в уреда. Беше неспокойна и мърдаше ръце и крака…

Мемор осъзна, че съществото й показва как се размножава.

След това чу как крякането й се увеличава. Очевидно беше смях. Двукракото й се подиграваше.

Мемор се отдръпна и почервеня от гняв. Това дребно създание й се присмиваше, използваше съзнанието си, за да я обиди.

Остави подсъзнанието си да се занимава с това събитие. Скоро навлезе в успокоителен ритъм, потапяйки острото раздразнение в по-умерените течения. Видя, че и двукракото се е върнало към нормалното си състояние. Може би то — тя, — бе решило, че е успяло, и сега се успокояваше.

Добре. Мемор щеше да направи същото. Беше научила основен урок — въпреки ограниченията си — двукраките бяха съобразителни. Трябваше да не забравя, че имат не по-малък мозък от нея.

Двукракото се обърна директно към нея.

— Искам да се върна при приятелите ми.

Разбира се. Това бяха социални същества и Мемор усещаше — можеше да види директно — тревожните емоции в подсъзнанието на това. Женската пришълка не го усещаше ясно, защото нямаше директен поглед към съзнанието си.

Вместо това изпитваше неясна тревога. Очевидно в такива моменти търсеше компанията на собствения си вид. Мемор го видя и разбра смисъла със съзнанието си. На всеки свят еволюцията се съсредоточаваше върху социалните връзки. Най-често най-доброто, за да оцелееш и да се размножиш, бе да проявяваш сътрудничество и алтруизъм. Това знание беше абсолютно, доказано с времето и често срещано в древната история на Купата. Дори при толкова константен свят еволюцията не спеше.

Мемор й отвърна топло, като се постара да обезвреди вътрешните си бури. Тези извънземни показваха сериозна ментална еволюция. Не можеше да определи дали това е естествено, или е въпрос на генетични манипулации. Скритите им подсъзнания се адаптираха и им позволяваха да възприемат света бързо, да си поставят цели и да решават. Разбира се, тези двукраки бяха еволюирали на място, където скоростта бе жизненоважна. За разлика от тях, Народът ценеше дългосрочната преценка, защото планираше в по-широки времеви мащаби. Тези примати бяха млад и неопитен вид.

Методите им работеха дори на базисно химично ниво. Умът им работеше извън погледа, повърхностното съзнание смяташе, че е начело, само защото не виждаше подчинените си отдолу. Мемор си спомни, че женската бе използвала израза „хрумна ми“.

Това значеше, че мислите просто се появяваха в съзнанието им. Нямаха концепция откъде идват идеите. Още по-лошо, не можеха да стигнат до мястото, където се изработваха идеите им. Голяма част от съзнанието им беше недостъпна за тях.

Поразително! И все пак работеше.

Но опасността от този метод се състоеше в липсата на истинско осъзнаване. Тези създания не се познаваха. Вземаха решения, без да знаят истинските елементи зад тях. Може би дори не знаеха защо си избират партньори за чифтосване!

Това я наведе на нова мисъл.

Дали имаха повече ментална свобода от Народа, или по-малко? Скриването на подсъзнанието от поглед — дали в това имаше някаква полза? Въпреки че беше очевидно и опасно дестабилизиращо явление, както показваше историята на собствената й раса? Подсъзнанието можеше да развихри силни страсти, които помитаха цели общества. Освен ако дълбоките причини не бъдеха открити и регулирани.

Никога не беше размишлявала за друг разум — че би могло да има предимство от скриването на подсъзнанието. Въпросът опираше до ограниченията на Народа, до неговото превъзходство — и дори до свободата му.

Знаеше, че въпреки възможността съзнанието да се анализира детайлно трябва да се вярва в свободната воля. Това правило важеше дори за тези извънземни. Логиката му бе проста. Ако свободната воля е реалност, то се прави правилният избор. Ако свободната воля не съществува, не се прави правилен избор. Всъщност не правиш никакъв избор, защото не разполагаш със свободна воля.

В това отношение Народът и Пришълците бяха равнопоставени.

Тези дребни създания имаха богат мисловен живот, по-дълбок, отколкото бе предполагала. Нямаха обаче гледна точка, от която да видят огромните континенти на адаптивното подсъзнание. Не виждаха впечатляващия пейзаж на съзнанието в цялото му великолепие.

Те пътешестваха в корабна среда, която сигурно нямаше нищо общо с естествения им свят. Може би въобще не бяха помислили да построят Звезден кораб за правилно изследване на галактиката. Или по-скоро дори не можеха да опитат и затова бяха тръгнали с простите машини. Бяха млади и незрели, склонни да страдат.

Значи ситуацията им беше трагична. Бяха полетели сред звездите, а мозъците им бяха еволюирали да се борят със свят, носещ бегла прилика с огромните объркани купища информация в настоящия им странен мисловен процес.

Може би смъртта им щеше да е истинско облекчение от тези неестествени мъчения.