Матю Райли
Турнирът (27)

Невероятната менажерия на султана

По същество менажерията на султана представляваше голям четириъгълен двор. Покрай три от стените имаше яки клетки, а в четвъртата се намираше входната порта. Застлана с камък пътека, покрай която умело бяха засадени храсти, които не позволяваха на човек да вижда всичко наведнъж, се виеше покрай клетките и се връщаше при портата.

Щом видях менажерията на султана и колекцията му от екзотични животни, се заклех, че ако някога стана кралица на Англия, също ще организирам такава при стената на Тауър, но ще я направя достъпна за всички. Всеки мъж и жена, независимо от положението си, ще може да види чудесата на животинския свят.

Колекцията от екзотични зверове на султана беше просто невероятна.

Имаше два слона и един жираф, пет страшно големи змии, десетина нахални игриви маймуни, огромен брой птици от цял свят, зебра, два щрауса, зубър и не един, а цели два тигъра — единия от джунглите на Индия, другия, по-едър и бял, от мразовитите земи източно от Русия. В една от по-големите клетки видях три вълка — имаха сиви козини, яки рамене и свирепи погледи. Наблюдаваха с преценяващ интерес всеки, който минаваше покрай тях, светлите им очи не мигаха. Бяха наистина изнервящи.

В самия център на прекрасната менажерия, заобиколена от пръстен от храсти и с отделна пътека, така че султанът да може да прави пълна обиколка, се издигаше много висока чисто нова желязна клетка.

В нея се намираше подаръкът на Иван за османския владетел — могъщата руска мечка.

Трябва да призная, че бе великолепен звяр. Обикаляше на четирите си лапи в огромната клетка, но щом видя владетеля и тълпата, се изправи на задните си лапи, издигайки се на дванайсет стъпки височина, и изрева гневно в лицето на султана.

Султанът не помръдна.

— Харесва ви — каза Иван на гръцки и се ухили. Султанът се засмя. Тълпата се закиска нервно. — Но ще ви помоля да не доближавате клетката — добави Иван. — Може да стига надалеч.

Докато гледах огромната мечка в яката й клетка, заемаща централното място в забележителната менажерия, си помислих за начина, по който се отнасяха моите сънародници с мечките — измъчваха ги, връзваха ги за стълбове и пускаха бойни кучета да ги нападат, докато тълпата наоколо надаваше крясъци и залагаше. Почувствах се засрамена.

— Руската мечка — каза Иван — е най-големият хищник на сушата. Може да убие човек само с един удар на лапата. За щастие мечките рядко убиват хора. Хранят се предимно с ягоди и корени, понякога с млади елени, а големите мечки като тази най-много обичат сьомга. — По даден знак човекът до Иван, който се грижеше за животното, хвърли мъртва сьомга към клетката. С изненадваща бързина мечката се пресегна през решетките, улови рибата с ноктите си и я разкъса на две с мощната си захапка. Тълпата ахна благоговейно.

— Мечката трудно се дразни, но когато е ядосана, поради размера и силата си се превръща в страховита сила. — Иван се ухили. — Също като Московското княжество.

Султанът се усмихна снизходително, оценявайки и позволявайки на Иван да демонстрира гордостта си.

Знаех, че войските на Сюлейман влизат в сблъсъци с руснаците на север от империята, но това беше район, към който мюсюлманският султан не проявяваше интерес. Както бе казал Иван, населението там беше голямо. А и руснаците бяха прочути като яки хора, калени от суровия климат в онези земи.

Престолонаследникът Селим обаче не беше толкова снизходителен.

— Твоето княжество все пак ни плаща данък, млади княже — каза той. — Мери си думите или баща ми може да реши да изпрати губернатор там. А може и аз да го направя, когато стана султан.

Лицето на Иван почервеня, но той предпочете да премълчи.

Султанът му се притече на помощ и го избави.

— Стига, Селим, момъкът не искаше да обиди никого. Той говори просто от гордост. Гордее се с родината си и с този великолепен звяр. Благодаря за подаръка, княже Иван. Ще милея за него.

Малко по-късно султанът се оттегли заедно с престолонаследника и по-голямата част от антуража си. Докато си тръгваше, принцът се усмихна на Елси и тя отвърна тутакси на усмивката му. Останалите гости, не повече от десетина-петнайсет, останахме да се разхождаме из прекрасната менажерия.

Двете с Елси зяпахме клетката на маймуните, когато Иван се появи до мен.

— Чувал съм истории за баща ви, крал Хенри — каза ми на английски. — Велик човек, крал, който ще остане запомнен като… не зная думата… грозни.

— Грозни ли? — повторих аз.

— Означава… как да го кажа, всяващ страх или страхопочитание у врага. Ужасен… не, не е това. Не е това. Страховит. Да.

Баща ми определено отговаряше на това определение, поне в моите очи.

— Като скъса с Римската църква и отне земите й — продължи Иван, — баща ви обяви на света, че е истински владетел, който няма друг господар под небето. Постави оръдия на корабите и превърна Англия в могъща морска държава. Но най-важното е, че смазва всеки, който му се противопостави. Разбрах, че по време на управлението си е екзекутирал повече от двайсет хиляди души.

Бях чувала, че бройката е почти три пъти по-голяма, но не изпитах нужда да поправям Иван.

— Моята страна е огромна, но е населена предимно със селяци — каза Иван. — Слаборазвита е. Ако бъде обединена под един силен владетел, ще стане страховита, същинска мечка сред държавите. Искам да модернизирам страната си по пример на онова, което стори баща ви в Англия. Трябва да накарам Православната църква да се подчини на волята ми, както направи баща ви. Трябва да построя пристанища и флот, подобно на баща ви. И трябва да действам решително и бързо срещу всеки, който ми се противопостави, също като баща ви.

Тези приказки за имитиране на баща ми ме обезпокоиха. Бях готова да се обзаложа, че Иван няма представа, че с възрастта баща ми става все по-непредсказуем и параноичен, което пък го правеше още по-брутален в смазването на противниците си. В края на краищата той беше човек, чиято способност на жестоки постъпки включваше обезглавяването на две от съпругите му. Всички обаче твърдяха, че на младини баща ми бил романтичен, поет, композитор и мечтател. Често са ми казвали, че бил поразително красив, гладко избръснат и атлетичен. Сега, когато умът му ставаше все по-параноичен и нелеп, тялото му следваше примера му — баща ми беше прегърбен и дебел, с брада, криеща двойната гуша, която така накърняваше суетата му.

— Наистина сам си е господар — беше всичко, което можех да кажа.

Погледнах великия княз Иван, който бе само няколко години по-голям от мен, и си помислих за двете негови версии, които бях видяла — очарователния младеж днес и гневното момче отпреди няколко дни. Много приличаше на баща ми — две личности, обитаващи едно и също тяло.

И тогава ме осени. Баща ми, въпреки всичките си бракове и цялата си власт, беше нещастен. Нещастен по начина, по който може да бъде човек, в когото живеят две противоположни личности. Искаше да бъде обичан от поданиците си, но когато те го обичаха, се съмняваше в мотивите им.

Не желаех подобна съдба за младия Иван — или за самата себе си, ако някога стана кралица — и се канех да кажа нещо в този смисъл, но той не ми даде възможност.

— Въпреки всичките си впечатляващи постижения — каза Иван — баща ви спокойно би могъл да заимства една от техниките на султана. Той е създал огромна мрежа доносници и шпиони в града си, тайна сила, която му съобщава за настроенията и постъпките на народа му. Мисля, че когато седна на престола, също ще създам подобна сила.

Реших, че е време да си тръгвам, и побутнах Елси.

— Благодаря за поканата, принц Иван. Беше ми много приятно да видя вашата мечка. Тя е забележително създание, а вие сте изключително интригуващ младеж.

Понечихме да си тръгнем.

— Принцесо Елизабет! — Иван забърза след нас. — Ще ми позволите ли дързостта да ви помоля нещо?

— Какво?

— Мога ли да ви пиша? В Англия. След като турнирът приключи.

Изгледах го продължително. В това нямаше нищо лошо, а и си помислих, че учителят ми със сигурност би одобрил.

— Разбира се — казах аз и двете с Елси излязохме от менажерията.

 

 

Върнахме се в покоите си по обед и заварихме господин Джайлс да се упражнява на шах, а господин Аскам да стои до прозореца и да се взира към Мраморно море. Беше така потънал в мисли, че дори не забеляза появата ни.

— Господин Аскам — казах аз, — непременно трябва да видите менажерията на султана, преди да заминем от Константинопол. Невероятна колекция от животни, разположена по наистина оригинален начин.

Учителят ми се усмихна сковано, но не ми отговори.

— Какво е станало? — попитах аз.

— Сутринта отидох да се видя с Максимилиан от Австрия в покоите му — каза господин Аскам. — И го намерих мъртъв.