Ивлин Уо
Във всеоръжие (17)

4.

За Страстната седмица Гай отначало мислеше да отиде до Даунсайд, след това реши да посети Мачет. Крайморският хотел все още беше претъпкан, но сега суматохата не се усещаше. И стопаните, и прислугата бяха възприели простата политика да вършат по-малко отпреди за доста повече пари. Във фоайето висеше дъска за обявления. Те започваха с фрази като „Почтително напомняме на гостите на хотела…“, „Почтително умоляваме гостите на хотела…“, „Със съжаление уведомяваме гостите на хотела…“ и това беше единствената им отлика от военните заповеди; всяко обявление оповестяваше някакво незначително ограничение на гостоприемството.

— Тоя хотел май започва да запада — каза Тикъридж, вече с отличителните знаци на полковник.

— Хората правят каквото могат — възрази мистър Краучбак.

— Забелязвам, че са качили цените.

— Според мен имат големи затруднения.

През целия си живот мистър Краучбак се беше въздържал от употреба на вино и тютюн през постите, но на масата му все още имаше шише с портвайн и семейство Тикъридж им гостуваше всяка вечер.

Вечерта на Велики четвъртък, изправен срещу вятъра до Гай на прага на външната врата (Филикс бе изчезнал в тъмнината с няколко подскока), мистър Краучбак каза:

 

 

— Тъй съм доволен, че си в батальона на Тикъридж! Много приятен човек. Ужасно липсва на съпругата и момиченцето си… Той ми разправяше, че щели да ти дадат рота.

— Едва ли. Най-много да ме направят заместник-командир.

— Каза, че щели да те направят ротен командир. Той много те цени. Тъй се радвам. Носиш ли оня медальон?

— Естествено.

— Истински драго ми е, че се проявяваш добре. Не че това ме изненадва. Между другото мой ред е за нощното бдение край олтара. Предполагам, че няма да ти се иска да дойдеш с мен?

— По кое време?

— Най-трудно се намират хора за ранното утринно бдение. И тъй като за мен е все едно, казах, че ще бъда там от пет до седем.

— За мен е длъжко. Мога да остана половин час.

— Остани. Тази година са го украсили много хубаво.

Пукваше се зората на Велики петък, когато Тай влезе в черквицата, а вътре цареше тиха нощ. Въздухът тежеше от аромата на цветя и свещи. Баща му беше сам, коленичил неподвижен и изпънат на молитвеното столче пред импровизирания олтар, вгледан в златната светлина на свещите пред себе си. Той се извърна, усмихна се на Гай и продължи да се моли.

Гай коленичи недалеч от него и също започна да се моли.

Накрая влезе свещеник и дръпна черните завеси от източните прозорци; ослепителната слънчева светлина мигновено скри от очите им свещите и потира.

 

 

В същия момент в Лондон — тъй като в най-секретните отдели се смята за най-секретно да се работи в необичайни часове на денонощието — разговаряха за Гай.

— Нови сведения за Саутсандската афера, сър.

— Оня уелски професор, който се обявил срещу вевесето?

— Не, сър. Спомняте ли си, че прехванахме на къси вълни съобщение от Л-18? Гласеше тъй: „Двама алебардистки офицери твърдят, че важен политик на име Бокс посетил тайно Саутсанд и разговарял с висш военен чин.“

— Нещо тук не вдъхва доверие. В момента, доколкото ми е известно, нямаме заподозрени на име Бокс и никой висш военен не е ходил до Саутсанд. Естествено може да е код.

— Сър, както ни наредихте, проучихме и открихме, че съществува парламентарист на име Бокс-Бендър, чийто зет, на име Краучбак, служи при алебардистите. Излиза, че Бокс-Бендър се казва само Бокс. Баща му прибавил другата съставка от името в 1897 г.

— Е, това решава нещата, нали? Защо човекът да не посети собствения си зет?

— Защо тайно, сър?

— Разполагаме ли с някакво досие за този Бокс? Какво му е подозрителното на едно двойно име?

— Не разполагаме с нищо значително, сър — отвърна младшият офицер, чието име беше Грейс-Граудлинг-Марчлоул и всяка част от това име означаваше изгодна женитба в епохата на поземлената собственост. — Два пъти пътувал до Залцбург, уж на някакъв музикален фестивал. Виж, тоя Краучбак е по-особен случай. До септември миналата година е живял в Италия и е известно, че е бил в добри отношения с фашистките власти. Как смятате, май няма да е зле да му отворим една папчица?

— Май няма да е зле.

— И за двамата ли, сър?

— Давай!

Те също прогониха затъмнението и пуснаха зората.

По този начин към картотеката „Свръхсекретно“ бяха прибавени две нови статии, които, заснети по-късно на микрофилм и размножени и разпратени до поне десетина картотеки във всички щабове за контрашпионаж в свободния свят, станаха неотменна част от свръхсекретните архиви на Втората световна война.