Джон Дън
Изгрев-слънце

        Досадно слънце, стар глупак,

        защо тъй час по час

  се пъхаш през пердетата при нас?

  От теб ли любовта ще чака знак?

        Педант проклет, върви кори

        чираци, ученици — да се будят,

  за кралски лов придворни събери

  и селски мравки — службици да гудят.

Че час, ден, месец — дрипите това са

на времето и тя не ги понася.

 

        Не смятай с тези си лъчи

        че водиш тук деня.

  Аз тях, да мигна, ще ги затъмня,

  но нея ще изпусна от очи.

        От взора й незаслепен

        ако е твоят още, виж в леглото

  дали и двете Индии при мен

  не ще са утре — с мирта и среброто

и всеки княз от близо и далече

не ще ли е в постелята ми вече.

 

        Царствата тя, царете аз —

        в нас цял светът е сбран.

  Алхимия пред туй е всяка дан,

  театър — почитта пред принц и княз.

        Ти, слънце, също си с късмет,

        че тъй трудът ти тежък намалява.

  Света да топлиш — този твой завет,

  щом стоплиш нас, изпълнен е тогава.

Та тук, в леглото грей ни — то от вчера

е център твой, стените — твоя сфера.