В един слънчев майски съботен следобед на 1936 година, когато Лойд Уилямс завършваше втората си година в Кембридж, фашизмът навири глава сред белите каменни галерии на стария университет.

Лойд учеше живи езици в колежа „Емануел“ — студентите му казваха „Ема“. Учеше френски и немски, но той предпочиташе немския. Докато навлизаше в немската култура и четеше Гьоте, Шилер, Хайне и Томас Ман, надигаше глава от масата в тихата библиотека и с тъга съзерцаваше как днешна Германия пропада във варварство.

Внезапно местното подразделение на Британския фашистки съюз обяви, че лидерът им, сър Осуалд Моузли, ще говори на партиен митинг в Кембридж. Това върна Лойд три години назад в Берлин. Отново видя как щурмоваците разгромяват помещенията на списанието, в което работеше Мод фон Улрих; отново чу стържещия звук на изпълнения с омраза глас на Хитлер, който напада демокрацията в залата на Райхстага; отново потръпна при спомена за окървавените муцуни на кучетата, които разкъсваха Йорг с нахлузена на главата му кофа.

Лойд стоеше на перона на гарата в Кембридж и чакаше майка си да слезе от лондонския влак. До него стоеше Руби Картър, активист в местното подразделение на Лейбъристката партия. Тя му помагаше при организирането на днешната среща, посветена на „Истината за фашизма“. Щеше да говори майката на Лойд, Ет Лекуит. Книгата й за Германия пожъна голям успех; Етел се кандидатира на изборите през 1935 година и отново беше депутат от Олдгейт.

Лойд бе изпълнен с напрежение заради днешния митинг. Новата политическа партия на Моузли бе приела хиляди нови членове, отчасти заради въодушевената подкрепа на Дейли Мейл — вестникът бе пуснал скандалното заглавие УРА ЗА ЧЕРНИТЕ РИЗИ! Моузли беше харизматичен оратор и несъмнено щеше да привлече нови последователи и днес. Беше важно светлината на разума да е ярка, за да контрастира с привлекателните му лъжи.

Руби не спираше да говори. Оплакваше се от живота в Кембридж.

— Местните момчета ми омръзнаха — заяви тя. — Искат само да отидат до някоя кръчма и да се напият.

Лойд беше изненадан — в представите му Руби имаше наситен светски живот. Евтините й дрехи винаги бяха малко тесни и подчертаваха пищните й извивки. Повечето мъже биха я намерили привлекателна.

— Какво ти харесва? — попита я той. — Освен организирането на партийни срещи.

— Обичам да танцувам.

— Не би трябвало да имаш недостиг на партньори. В университета на една жена се падат дванадесет мъже.

— Не искам да те засягам, но повечето от мъжете в университета са обратни.

Лойд знаеше — в университета наистина имаше доста мъже с хомосексуални наклонности, но го изненада, че тя повдига въпроса. Руби бе прочута с цапнатата си уста, но дори от нея подобни думи звучаха прекалено силно. Той не знаеше как да отговори и не каза нищо.

Госпожица Картър продължи:

— Не си от тях, нали?

— Не! Не ставай смешна.

— Не се засягай. Достатъчно си хубав, за да бъдеш обратен като изключим сплескания ти нос.

Той се засмя:

— Това се нарича двусмислен комплимент.

— Добре изглеждаш все пак. Приличаш на Дъглас Феърбанкс-младши.

— Благодаря ти, но не съм обратен.

— Приятелка имаш ли?

Това започваше да става досадно.

— Не, не и в момента.

Лойд започна демонстративно да си гледа часовника и да се озърта за влака.

— Защо не?

— Просто не съм срещнал госпожица Идеална.

— О, много ти благодаря, да знаеш.

Той я изгледа. Тя се шегуваше само отчасти. Смая се, че е приела забележката му лично:

— Нямах предвид…

— Имаше предвид. Няма значение. Влакът пристигна.

Локомотивът навлезе в гарата и спря сред облак пара. Вратите се отвориха и пътниците заслизаха на перона: студенти в сака от туид, тръгнали на пазар фермерски съпруги, работници с каскети. Лойд се взираше в тълпата в търсене на майка си.

— Вози се в трета класа — обясни той. — Принципен въпрос.

Руби го попита:

— Ще дойдеш ли на двадесет и първия ми рожден ден?

— Разбира се.

— Приятелят ми държи под наем малък апартамент на улицата на пазара, а хазяйката му е глуха.

Лойд се почувства неудобно от поканата и се поколеба, докато отговаряше. И тогава се появи майка му, красива в червеното си лятно палто и малка весела шапка. Тя го прегърна и го целуна:

— Изглеждаш много добре, скъпи. Но ще трябва да ти купя нов костюм за следващия семестър.

— Този си е съвсем добър, мамо.

Стипендията му покриваше университетската такса и основните разходи, но не стигаше за костюми. Когато започна да учи в Кембридж, майка му изцеди спестяванията си и му купи всекидневен костюм от туид и вечерен за официалните случаи. В продължение на две години той обличаше всеки ден туида, и това си личеше. Лойд внимаваше как се облича и гледаше винаги да носи чиста бяла риза, добре вързана вратовръзка и прилежно сгъната кърпичка в джобчето на сакото — някой от предците му трябва да е бил конте. Костюмът бе отлично изгладен, но беше започнал да овехтява; Лойд искаше нов, но не желаеше майка му да харчи от спестяванията си.

— Ще видим — каза тя и се обърна към Руби, усмихна й се топло и протегна ръка. — Аз съм Ет Лекуит — думите бяха произнесени с леката грация на някоя херцогиня, която извършва официално посещение.

— Приятно ми е. Руби Картър.

— Студентка ли си, Руби?

— Не, работя като прислужница в Чимбли, едно голямо имение — Руби изглеждаше малко притеснена от обяснението. — На пет мили от града, но обикновено мога да взема някой велосипед.

— Виж ти! — продължи Етел. — На твоите години и аз бях прислужница в едно имение в Уелс.

Руби беше смаяна.

— Вие сте била прислужница? А сега сте депутат!

— Май това се нарича демократична система на управление.

Лойд обясни:

— Руби и аз организирахме днешната среща.

Майка му се поинтересува:

— Как върви?

— Всички билети са продадени. Трябваше да се преместим в по-голяма зала.

— Казах ти, че ще стане.

Срещата беше идея на Етел. Руби Картър и мнозина други в Лейбъристката партия искаха да организират протестна демонстрация и да минат през града. Първоначално Лойд бе съгласен с тях:

— На фашизма трябва да се оказва публична съпротива при всяка възможност — бяха неговите думи.

Етел разсъди иначе:

— Ако маршируваме и крещим лозунги, ние сме същите като тях — обясни тя. — Да покажем, че сме различни. Нека организираме една спокойна и интелигентна среща, за да обсъдим въпроса какво представлява фашизмът в действителност. Лойд беше скептичен.

— Ще дойда да говоря, ако искате — предложи майка му.

И синът й направи предложение на партийната организация в Кембридж. Спорът беше разгорещен; Руби оглави опозицията срещу плана на Етел, но перспективата да имат за оратор депутат и известна феминистка предреши въпроса.

Лойд все още се колебаеше дали това е било правилното решение. Спомни си думите на Мод фон Улрих в Берлин: „Не бива да отговаряме на насилието с насилие.“ Такава беше и политиката на немските социалдемократи. Тази политика бе завършила с катастрофа и за семейството на Улрихови, и за Германия.

Минаха под иззиданите от жълта тухла романски сводове на гарата и забързаха по улицата — редица от спретнати къщички за средната класа, построени от същите жълти тухли. Етел хвана сина си под ръката.

— Е, как е малкият ми второкурсник? — попита го тя.

Той се усмихна при произнасянето на думата „малък“ — стърчеше над нея с четири инча и беше мускулест заради тренировките с университетския боксов отбор; можеше да я повдигне с една ръка. Разбираше, че тя не може да си намери място от гордост. Малко неща я бяха изпълвали с толкова радост, както постъпването му в този университет. Вероятно затова искаше да му купува костюми.

— Тук ми харесва, знаеш го — обясни той. — Ще ми харесва още повече, когато се изпълни с момчета от работническата класа.

— И с момичета — намеси се Руби.

Тръгнаха по „Хилс Роуд“, главната улица, която водеше към центъра на града. От построяването на железницата насетне Кембридж се беше разширил на юг към гарата, и покрай Хилс Роуд бяха издигнати нови църкви, за да обслужват новото предградие. Целта на пътя им беше един баптистки параклис — пасторът, човек с леви убеждения, го предостави, без да иска наем.

— Направихме сделка с фашистите — обясни Лойд. — Обявих, че ние няма да извършваме демонстрация, ако и те се въздържат.

— Изненадана съм, че са се съгласили — беше коментарът на Етел. — Фашистите обичат да маршируват.

— Не бяха въодушевени. Но аз съобщих на университетските власти и на полицията какво предлагам и фашистите нямаха избор, освен да се съобразят.

— Умно.

— Мамо, можеш ли да отгатнеш кой е ръководителят им тук? Виконт Абъроуен, или, както още го наричат, Бой Фицхърбърт, синът на бившия ти работодател граф Фицхърбърт!

Бой беше на двадесет и една — възрастта на Лойд — и учеше в „Тринити“, аристократичния колеж.

— Какво? Боже милостиви!

Изглеждаше по-изненадана, отколкото бе очаквал, и я загледа. Направо беше пребледняла.

— Изненадана ли си?

— Да!

Явно си връщаше самообладанието.

— Баща му е заместник-министър на външните работи.

Кабинетът представляваше доминирана от консерваторите коалиция.

— Фиц сигурно е в неловко положение.

— Мен ако питаш, повечето консерватори не са особено против фашизма. Не виждат нещо кой знае колко нередно в това да бъдат убивани комунисти и евреите да бъдат тормозени.

— Някои от тях може би, но като цяло преувеличаваш — и тя изгледа Лойд особено. — И ти отиде да говориш с Бой?

— Да — Лойд си каза, че това явно има някакво особено значение за Етел, само че не можеше да разбере защо. — Стори ми се съвършено безобразен тип. В стаята му в „Тринити“ имаше цяло кашонче уиски — дванадесет шишета!

— Вие сте се срещали веднъж — спомняш ли си?

— Не. Кога пък е било това?

— Ти беше деветгодишен. Заведох те в Уестминстър, скоро след като бях избрана. Срещнахме Фиц и Бой на стълбите.

И Лойд наистина смътно си спомни нещо. И тогава, и сега тази среща изглеждаше необяснимо важна на майка му:

— Това е бил той? Виж ти. Забавно.

Руби отново се намеси:

— Знам го. Цяла свиня е. Закача прислужничките.

Лойд бе шокиран, но майка му — не.

— Много е неприятно, но непрекъснато се случва.

Мрачното приемане на този факт от нейна страна го направи още по-отблъскващ в представите му.

Стигнаха параклиса и влязоха през задната вратичка. В ризницата чакаше Роберт фон Улрих; той изглеждаше изненадващо британски в кариран костюм в кафяво и зелено и раирана вратовръзка. Роберт стана и Етел го прегърна. Той я поздрави на безупречен английски:

— Моя скъпа Етел, каква прекрасна шапка.

Лойд представи майка си на момичетата от местната партийна организация — те приготвяха чая и бисквитите за след срещата. Понеже не един път бе чувал Етел да се оплаква от организаторите на политически събития, които явно считат, че на депутатите не им се налага да ходят до тоалетна, той се обърна към Руби:

— Руби, би ли показала на майка ми къде са помещенията за дамите, преди да сме започнали?

И двете жени излязоха.

Лойд седна до Роберт и го попита като близък човек:

— Как върви бизнесът?

Сега Роберт беше собственик на ресторант — любимо място на хомосексуалистите, от които Руби се беше оплаквала. Някак си бе разбрал, че Кембридж през тридесетте години е по вкуса на такива хора, точно както Берлин през двадесетте. Новото му заведение носеше името на старото — Бистро Робер.

— Бизнесът е добре — отвърна той. По лицето му премина сянка, кратък, но силен пристъп на истински страх. — Надявам се, че сега ще мога да запазя това, което съм изградил.

— Правим, каквото можем, за да се съпротивляваме на фашистите, и начинът са срещи като тази — продължи Лойд. — Разказът ти ще помогне много — ще отвори очите на хората.

Роберт щеше да говори за личния си опит от живота под властта на фашизма.

— Много хора твърдят, че това не може да стане тук, но не са прави.

Роберт мрачно кимна в съгласие:

— Фашизмът е лъжа, но тази лъжа е привлекателна.

Лойд все още съвсем живо си спомняше дните в Берлин преди три години:

— Често се чудя какво ли е станало със старото Бистро Робер — рече той.

— Един приятел ми писа — отговори му Роберт с натъжен глас. — Никой от старата клиентела вече не ходи там. Братята Маке са разпродали на търг вината от избата. Сега ги посещават предимно офицери от полицията и бюрократи.

Изглеждаше още по-печален, когато добави:

— Вече не застилат масите с покривки.

Изведнъж рязко смени темата на разговора:

— Искаш ли да отидеш на бала на „Тринити“?

Повечето от колежите организираха летни танцови забави, за да отбележат края на сесията. Баловете, заедно с увеселенията и пикниците, представляваха Майската седмица, която, противно на логиката, се падаше през юни. Балът на „Тринити“ бе прочут с разточителността си.

— Бих искал, но не мога да си го позволя — призна си Лойд. — Билетите са две гвинеи, нали?

— На мен ми дадоха един, но можеш да го вземеш ти. Няколкостотин пияни студенти танцуват под звуците на джаза — това е представата ми за преизподнята.

Лойд беше изкушен.

— Но нямам фрак.

Баловете на колежите изискваха бели фракове и вратовръзки.

— Вземи моя. Ще ти е широчък в кръста, но на височина сме еднакви.

— Става. Благодаря ти.

Руби изникна отново.

— Майка ти е чудесна! — изкоментира тя. — Нямах представа, че е била прислужница!

Роберт се съгласи с нея:

— Познавам Етел повече от двадесет години. Наистина е изключителна.

— Разбирам защо не си намерил госпожица Идеална — обърна се Руби към Лойд. — Търсиш някоя като нея, а такива няма много.

— За последното си права, няма спор — отговори й Лойд. — Няма друга като нея.

Руби изскимтя, сякаш я мъчеше болка.

Лойд я попита:

— Какво става?

— Зъбобол.

— Трябва да отидеш на зъболекар.

Тя го изгледа, все едно е произнесъл някаква глупост, и той се усети, че със заплатата си на прислужница тя не може да си позволи да плати на зъболекаря; почувства се много глупаво.

Отиде до вратата и надникна в главната зала. Подобно на много неконформистки църкви, и тази беше проста правоъгълна зала с бели стени. Денят бе топъл и прозорците бяха отворени. Местата бяха заети и публиката седеше в очакване.

Етел се появи отново и Лойд се обърна към нея:

— Ако сте съгласни, аз ще открия срещата. После Роберт ще разкаже личната си история, а майка ми ще тегли политическите поуки.

Съгласиха се.

— Руби, ще държиш ли фашистите под око? Кажи ми, ако нещо става.

Етел се намръщи.

— Това наистина ли е необходимо?

— Вероятно не трябва да разчитаме, че ще удържат на думата си.

Руби продължи:

— Събирането им е четвърт миля нагоре по улицата. Нямам нищо против да влизам и да излизам от църквата.

И тя излезе от задната врата; Лойд въведе останалите в църквата. Нямаше подиум, а в единия край на залата до аналоя бяха поставени маса и три стола. Етел и Роберт седнаха на местата си, а Лойд застана на аналоя. Чуха се кратки тихи аплодисменти.

Лойд започна.

— Фашизмът настъпва. И е опасно привлекателен. Дава лъжливи надежди на безработните. Изпълнен е с фалшив патриотизъм, тъй като фашистите носят имитация на военна униформа.

За ужас на Лойд, британското правителство бе готово да умиротворява фашистките режими. Кабинетът бе коалиция, доминирана от консерваторите, с неколцина либерали и някои министри-лейбъристи, които бяха скъсали с партията си. Няколко седмици след преизбирането на коалицията външният министър бе предложил голяма част от Абисиния да бъде отстъпена на воюващите с нея италианци и на фашисткия диктатор, който управляваше страната, Бенито Мусолини.

Още по-лошо бе, че Германия се превъоръжаваше и се държеше агресивно. Само преди няколко месеца Хитлер бе нарушил Версайския договор и бе вкарал войски в демилитаризираната рейнска област — Лойд наблюдаваше с ужас как нито една страна не желае да го спре.

Надеждата, че фашизмът е само някакво временно отклонение, бе изчезнала. Лойд беше убеден, че демократичните страни като Франция и Великобритания трябва да бъдат готови за война. По време на речта си днес обаче не го каза, понеже майка му и мнозинството от Лейбъристката партия бяха против превъоръжаването на Великобритания и се надяваха, че Обществото на народите ще успее да се справи с диктаторите. На всяка цена искаха да избягнат повторение на ужасната касапница на Голямата война. Лойд се отнасяше със симпатия към тази надежда, но се опасяваше, че не е реалистична.

Той се подготвяше за война. В училище бе посещавал кадетските курсове; когато дойде в Кембридж, се записа в Корпуса за подготовка на офицери — единственият студент от работнически произход и със сигурност единственият лейбърист, който го бе сторил.

Седна сред приглушени ръкопляскания. Говореше ясно и логично, но не можеше да докосва сърцата на хората като майка си — все още не.

На аналоя застана Роберт.

— Аз съм австриец — започна той. — По време на войната бях ранен, бях пленен от русите и изпратен във военнопленнически лагер в Сибир. След като болшевиките сключиха мир с Централните сили, охраната отвори портите и ни каза, че можем да си вървим. Прибирането ни вкъщи си беше наш проблем, а не техен. От Сибир до Австрия разстоянието е дълго — повече от три хиляди мили. Нямаше автобуси, та се придвижвах пеш.

Из залата се понесе изненадан смях и тук-там хората изръкопляскаха, оценявайки хумора. „Роберт вече успя да ги очарова“, каза си Лойд.

До него дойде Руби, видимо ядосана, и прошепна в ухото му:

— Фашистите току-що тръгнаха. Бой Фицхърбърт возеше Моузли до гарата и след колата тичаше тайфа от черните ризи. Подкрепяха го с викове.

Лойд се намръщи:

— Обещаха, че няма да има марш. Сигурно ще кажат, че тичането след колата не се брои за демонстрация.

— Бих искала да знам има ли някаква разлика?

— Насилие?

— Не.

— Дръж ги под око.

Руби се оттегли. Лойд бе раздразнен. Фашистите явно бяха нарушили духа, ако не и буквата на споразумението. Бяха се появили на улицата в униформите си — и нямаше контрадемонстрация. Социалистите бяха невидими вътре в църквата. Позицията им можеше да бъде разбрана само от плаката пред постройката: ИСТИНАТА ЗА ФАШИЗМА, написано с големи червени букви.

Роберт продължи:

— За мен е удоволствие да бъда тук, чест да говоря пред вас, и приятно изживяване да видя няколко от постоянните посетители на Бистро Робер сред публиката. Трябва да ви предупредя обаче, че историята, която ще разкажа, е изключително неприятна и направо страшна.

Започна как той и Йорг са били задържани след отказа си да продадат ресторанта в Берлин на някакъв нацист. Роберт описа Йорг като свой главен готвач и дългогодишен делови партньор, но не спомена нищо за връзката им, въпреки че по-ориентираните от публиката в църквата вероятно се досещаха.

Слушателите утихнаха, когато започна да описва събитията от концентрационния лагер. Лойд чу ужасени ахвания при частта с появата на изгладнелите кучета. Роберт описа мъчението, на което е бил подложен Йорг, и ниският му ясен глас се понесе из залата. Когато стигна до смъртта на приятеля си, няколко човека плачеха.

Самият Лойд отново изживя жестокостта и мъката на онези мигове и го обзе ярост към глупаци като Бой Фицхърбърт — тяхното захласване по маршовите песни и спретнатите униформи заплашваше да докара същите неща и в Англия.

Роберт седна и на аналоя застана Етел. Тъкмо започна да говори и отново се появи Руби, този път направо бясна:

— Казах ти, че няма да стане! — изсъска тя в ухото на Лойд. — Моузли си тръгна, но момчетата пеят „Владей, Британийо“ край гарата.

Това вече си беше нарушение на споразумението, ядосано си помисли Лойд. Бой бе нарушил обещанието си. Толкова за тежестта на думата на един английски джентълмен.

Етел обясняваше как фашизмът предлага фалшиви решения, като опростителски обвинява групи като евреите и комунистите за сложни проблеми като безработицата и престъпността. Безмилостно се подиграваше на идеята за триумф на волята и оприличаваше фюрера и дучето на побойници от някое квартално футболно игрище. Твърдяха, че се ползват от подкрепата на народа, и забраняваха опозицията.

Лойд разбираше, че при връщането си от гарата към центъра на града фашистите трябваше да минат покрай църквата. Започна да се заслушва в звуците, които се донасяха през отворените прозорци. Можеше да чуе колите и камионите по „Хилс Роуд“, непрестанно прекъсвани от някой велосипеден звънец или от детски вик. Стори му се, че дочува далечен вик, който неприятно му заприлича на шума, вдиган от буйни момчета, достатъчно млади, та да се гордеят с плътните си гласове. Напрегна се, за да чува по-добре, и различи още викове. Фашистите маршируваха.

Етел повиши гласа си, докато виковете отвън ставаха по-силни. Тя твърдеше, че всички трудещи се хора трябва да се обединят в профсъюзи и да подкрепят Лейбъристката партия, за да построят по-справедливо общество с демократични мерки, стъпка по стъпка, а не с насилствените промени, които бяха извършени в комунистическа Русия и нацистка Германия.

Руби влезе отново:

— Маршируват по „Хилс Роуд“ — произнесе тя с нисък, напрегнат глас. — Трябва да излезем и да ги пресрещнем!

— Не! — прошепна Лойд. — Партията взе колективно решение — Никаква демонстрация. Трябва да се придържаме към него. Трябва да бъдем дисциплинирано движение!

Знаеше, че споменаването на партийната дисциплина ще има тежест пред нея.

Фашистите бяха наблизо и пееха хрипливо. Лойд ги прецени като петдесет или шестдесет души. Сърбяха го ръцете да излезе и да се сбие с тях. Двама млади мъже в края на залата станаха и отидоха до прозорците, за да погледнат навън. Етел ги предупреди да внимават.

— Не реагирайте на хулиганството, като се държите хулигански — започна тя. — Това само ще даде повод на вестниците да напишат, че едната страна не се отличава от другата.

Чу се счупване на стъкло и през прозореца влетя камък. Една жена изпищя и няколко души скокнаха.

— Моля, останете по местата си — продължи Етел. — Очаквам до минута да се изнесат.

Тя продължи да говори със спокоен и уверен глас. Малко от хората я слушаха обаче. Всички гледаха назад, към вратата на църквата, и слушаха подсвиркванията и виковете на хулиганите навън. Лойд трябваше да си наложи да остане спокоен. Гледаше майка си със спокоен израз, залепен като маска на лицето му. Всяка частица в тялото му искаше да се втурне навън и да раздава крошета.

След минута публиката се поуспокои. Хората отново обърнаха внимание на Етел, макар че продължаваха да се въртят и да поглеждат през рамо. Руби промърмори:

— Приличаме на зайци, които треперят в дупката си, докато лисицата вие навън.

Тонът й бе презрителен и Лойд усети, че тя е права.

Но предвижданията на майка му излязоха верни, и нямаше повече хвърлени камъни. Звукът от пеенето отслабна.

— Защо фашистите искат насилие? — запита Етел реторично. — Хората на „Хилс Роуд“ може и да са обикновени хулигани но някой ги направлява, и тактиката им има своята цел. Има ли сбивания по улиците, могат да твърдят, че общественият ред е бил нарушен и че са необходими драстични мерки, за да се възстанови върховенството на закона. Тези извънредни мерки ще включват забраната на демократични политически партии като Лейбъристката, забраняване на дейността на профсъюзите, затваряне на хора без съдебен процес — на хора като нас, мирни мъже и жени, чието единствено престъпление е, че не сме съгласни с правителството. Това ви звучи фантастично, невероятно, никога не може да се случи? Е, същата тактика бе използвана и в Германия — и тя свърши работа.

Тя продължи за това как трябва да се оказва съпротива на фашизма в дискусионни групи, на срещи като тази, с писане на писма до вестниците, с използване на всяка възможност други хора да бъдат предупредени за опасността. Но дори и за Етел беше трудно да направи така, че тези неща да звучат смело и решително.

Лойд бе дълбоко засегнат от бележката на Руби за зайците. Чувстваше се страхливец. Бе толкова разстроен, че едва седеше на стола.

Постепенно атмосферата в залата се върна към нормалното. Лойд се обърна към Руби:

— Е, поне зайците са в безопасност.

— Засега да — контрира го тя. — Но лисицата ще се върне.

II

— Ако харесваш някое момче, можеш да му позволиш да те целуне по устата — заяви Линди Уестхамптън, приседнала на окъпаната в слънце ливада.

— А ако наистина го харесваш, може и да докосне гърдите ти — добави нейната сестра-близначка Лизи.

— Но нищо от кръста надолу.

— Не и преди годежа.

Дейзи бе заинтригувана. Очакваше английските момичета да са пълни със задръжки, но явно грешеше. Близначките на семейство Уестхамптън бяха просто пощурели на тема секс.

Дейзи бе изпълнена с въодушевление от гостуването си в Чимбли, имението на сър Бартоломю „Бинг“ Уестхамптън. Така се чувстваше приета от английското висше общество. Все още обаче не я бяха представили на краля.

Припомняше си за унижението в Яхтклуба на Бъфало; усещането за нещо срамно все стоеше като изгаряне на кожата и продължаваше да й причинява непоносима болка и след изчезването на пламъка. Колчем изпитваше тази болка, си помисляше как ще танцува с краля и си представяше всичките — Дот Реншоу, Нора Фаркарсън, Урсула Дюър — надвесени над снимката й в Бъфало Сентинел, четат целия репортаж, завиждат й и им се иска да могат да кажат, че винаги са били приятели с нея.

В началото нещата не бяха лесни. Дейзи бе дошла преди три месеца с майка си и с приятелката си Ева. Баща й им бе дал препоръчителни писма до хора, които не се оказаха каймакът на лондонското светско общество. Дейзи започна да съжалява за прекалено самоувереното си излизане от бала на Яхтклуба — ами ако не станеше нищо?

Тя обаче бе упорита и изобретателна; трябваше й малко, за да постигне целите си. Дори и на повече или по-малко публични събития като конни надбягвания и оперни представления тя се срещаше с високопоставени хора. Флиртуваше с мъжете и раздразваше любопитството на матроните със съобщенията си, че е богата и неомъжена. Много знатни английски семейства бяха разорени от Депресията и една американска наследница бе добре дошла, дори и да й липсваха хубост и чар. Харесваха акцента й, търпяха я да държи вилицата в дясната ръка и бяха развеселени от факта, че може да шофира — в Англия шофираха мъжете. Много английски момичета можеха да яздят не по-зле от нея, но малцина от тях изглеждаха толкова уверени на седлото. Някои от по-възрастните дами все още я гледаха с подозрение, но тя беше сигурна, че ще спечели и тях.

С Бинг Уестхамптън не беше трудно да се флиртува. Дребничък мъж с подкупваща усмивка, той имаше набито око за хубавите момичета; Дейзи инстинктивно усещаше, че не само погледът му ще е занесен, ако му се отдаде възможност за привечерно гушкане и притискане в градината. Дъщерите му явно приличаха на него.

Семейното увеселение на Уестхамптънови бе едно от няколкото събития в Кембриджшър, които съвпадаха с Майската седмица. Сред гостите бяха и граф Фицхърбърт, по-известен като Фиц, и жена му, Беа. Тя се водеше графиня Фицхърбърт, но предпочиташе руската си княжеска титла. По-големият им син, Бой, учеше в колежа „Тринити“.

Княгиня Беа бе една от първите дами на висшето общество, която изпитваше съмнения по отношение на Дейзи. Без да излъже явно, госпожица Пешкова оставяше у събеседниците си впечатлението, че баща й е бил руски благородник, загубил цялото си състояние по време на революцията, а не фабричен работник, едва избягал в Америка от полицията. Беа обаче не се хващаше.

— Не мога да си припомня фамилното име Пешков от Ленинград или Москва — бе казала тя, без да се преструва на озадачена; Дейзи се принуди да се усмихва, все едно нямаше значение какво може да си спомни знатната госпожа.

Имаше три момичета на възрастта на Дейзи и Ева — близначките на Уестхамптън и Мей Мъри, дъщеря на генерал. Баловете се точеха по цяла нощ и всички спяха до обяд, но следобедите бяха скучни. Петте госпожици мързелуваха в градината или се разхождаха из гората. Седнала в хамака, Дейзи попита:

— Какво можете да направите след годежа?

Линди започна:

— Можеш да потъркаш неговия атрибут.

— Докато не пусне струя — довърши сестра й.

Мей Мъри, не толкова открита като близначките, прокоментира:

— Отвратително!

Това само насърчи близначките:

— Можеш да го смучеш — каза Линди. — Това най-много им харесва.

— Стига! — протестира Мей. — Просто си измисляте всичко това. Те спряха — бяха я дразнили достатъчно.

— Скучно ми е — продължи Линди. — Какво ще правим?

Дейзи бе обзета от пристъп на пакостливост и предложи:

— Да слезем за вечеря в мъжки дрехи.

И веднага съжали за това. Подобно изпълнение можеше да разруши светската й кариера в самото й начало.

Немското чувство за приличие на Ева бе разтърсено:

— Дейзи, не си сериозна!

— Да — каза тя. — Глупава мисъл.

Близначките имаха деликатната руса коса на майка си, а не тъмните къдрици на бащата, но бяха наследили неговата размирническа жилка и идеята им хареса.

— Тази вечер всички ще са във фракове и ще можем да откраднем вечерните им сака — обясни Линди.

— Да! — допълни сестра й. — Ще го направим, докато пият чая. Дейзи осъзна, че е твърде късно да се оттегля.

Мей Мъри продължи:

— Не можем да отидем на бала в този вид!

Всички гости щяха да отидат на бала на „Тринити“ след вечерята.

— Ще се преоблечем преди излизане — каза Лизи.

Мей бе стеснително създание, вероятно наплашена от баща си, винаги следваше другите момичета. Ева остана в малцинство и планът се задейства.

Щом дойде времето за вечеря, една от прислужниците донесе два вечерни костюма в стаята на Дейзи и Ева. Момичето се казваше Руби. Вчера силно я мъчеше зъбобол, та Дейзи й даде пари за зъболекар и зъбът бе изваден. Сега очите й искряха от въодушевление и зъбоболът беше забравен.

— Заповядайте, дами! — започна тя. — Костюмът на сър Бартоломю е достатъчно малък, за да Ви стане, госпожице Пешкова, а дрехите на господин Андрю Фицхърбърт са за госпожица Ротман.

Дейзи свали роклята и облече ризата. Руби й помогна с непознатите за нея копчета за яка и за ръкавели. После се напъха в панталона на Бинг Уестхамптън — черен със сатенено райе. Подпъхна комбинезона си вътре и придърпа тирантите върху раменете си. Докато закопчаваше копчетата, се почувства малко дръзка.

Нито едно от момичетата не знаеше как да върже вратовръзка, тъй че резултатите бяха явно незадоволителни. Дейзи обаче измисли финалния щрих. С молива за вежди тя си нарисува мустаци.

— Чудесни са! — възкликна Ева. — Правят те още по-хубава!

И Дейзи нарисува бакенбарди на бузите й.

Петте момичета се срещнаха в спалнята на близначките. Дейзи влезе с мъжка олюляваща се походка, от което останалите се разхилиха истерично.

Мей изказа постоянното притеснение на Дейзи:

— Надявам се, че няма да се забъркаме в някоя неприятност заради това.

Линди възрази:

— И какво, ако се забъркаме?

Дейзи реши да забрави опасенията си и ги поведе надолу към салона.

Те дойдоха първи и стаята беше празна. Дейзи преправи гласа си на мъжки и проточено имитира чутия от нея разговор на Бой Фицхърбърт с иконома:

— Бъди добър човек и ми сипи едно уиски, Гримшоу — това шампанско има вкус на пикня.

Останалите направо изквичаха от смях.

В стаята влязоха Бинг и Фиц. В бялата си жилетка Бинг й приличаше на шарена стърчиопашка — дръзка черно-бяла птица. Фиц беше хубав мъж на средна възраст; тъмната му коса бе прошарена със сиво. От получените през войната рани леко накуцваше и единият му клепач се затваряше; тези доказателства на смелостта му в боя го правеха още по-впечатляващ.

Фиц съзря момичетата, погледна ги хубаво и произнесе:

— Боже милостиви!

Тонът му беше строго неодобрителен.

Дейзи изживя миг на абсолютна паника. Всичко ли беше развалила? Англичаните можеха да бъдат ужасно тесногръди — целият свят беше наясно с това. Щяха ли да я помолят да напусне дома? Това щеше да бъде направо ужасно. Дот Реншоу и Нора фаркарсън щяха да злорадстват, ако тя се върнеше опозорена. По-скоро би умряла.

Бинг избухна в смях.

— Това е превъзходно — започна той. — Виж, Гримшоу.

Старият иконом носеше бутилка шампанско в сребърна кофа за лед и ги изгледа сурово. Със смразяваща неискреност той се обърна:

— Изключително забавно, сър Бартоломю.

Бинг продължи да разглежда и петте със смес на удоволствие и похотливост. Дейзи осъзна — твърде късно — че обличането като другия пол може да внуши на някои мъже погрешната представа за наличие на разпуснатост в интимния живот и на желание за експерименти. Подобно внушение можеше да доведе до неприятности.

Гостите се събраха за вечеря, повечето от тях последваха примера на домакина и погледнаха на шегата на момичетата като на забавна клоунада — ала Дейзи можеше да каже, че не всички са еднакво очаровани. При вида им майка й побледня от ужас и бързо седна, сякаш краката бяха отказали да я държат. Княгиня Беа, четиридесетгодишна напъхана в корсета си жена, която някога може и да е била красива, критично сбърчи напудрената си вежда. Лейди Уестхамптън обаче бе весел човек; тя се отнасяше към живота с ведра усмивка, както гледаше и на вятърничавия си съпруг, засмя се сърдечно и поздрави Дейзи за мустаците й.

Момчетата дойдоха последни и също бяха във възторг. Лейтенант Джими Мъри, синът на генерала, не толкова строг като баща си, се засмя доволно. Бой и Анди, синовете на Фицхърбърт, влязоха заедно. Реакцията на Бой бе най-интересната. Той гледаше момичетата направо хипнотизирано. Опита се да го прикрие с веселост и се смееше като останалите мъже, но бе ясно, че е запленен от видяното по особен начин.

На вечерята близначките подхванаха шегата на Дейзи и заговориха като мъже, с плътни гласове и нисък тон; всички се смееха. Линди вдигна чашата си и попита:

— Как намираш кларета, Лиз?

Лизи й отвърна:

— Струва ми се нещо слабичък, момчето ми. Бинг май го кръщава, знаеш ли?

По време на вечерята Дейзи постоянно улавяше Бой да й хвърля погледи. Не приличаше на хубавия си баща, но изглеждаше добре и имаше сините очи на майка си. Започна да се чувства неловко, сякаш той е зяпнал гърдите й. За да развали цялата работа, тя започна:

— Вземаш ли си изпитите, Бой?

— Не, Бога ми — отговори той.

Баща му се намеси:

— Твърде е зает да лети със самолета си, за да учи сериозно.

Трябваше да е упрек, но прозвуча като гордост на бащата от по-големия син.

Бой се престори на засегнат:

— Злословие! — изрече той.

Ева беше озадачена:

— Защо си в университета, ако не искаш да учиш?

Линди й обясни:

— Някои от момчетата не си правят труда да вземат диплома, особено ако нямат академични наклонности.

Лизи допълни:

— И особено ако са богати и мързеливи!

— Аз уча! — протестира Бой. — Но нямам намерението да се явявам на изпитите. Не живея с надеждата да си вадя хляба като лекар или нещо подобно.

При смъртта на Фиц Бой щеше да наследи едно от най-големите богатства в Англия.

А щастливата му жена щеше да стане графиня Фицхърбърт.

Дейзи го попита:

— Чакай малко. Наистина ли имаш собствен самолет?

— Да. Хорнет Мот. Член съм на университетския Аероклуб. Използваме малко летище извън града.

— Това е чудесно! Трябва да ме вземеш!

Майката на Дейзи възрази:

— Не, скъпа!

Бой се обърна към нея:

— Няма ли да се уплашиш?

— Въобще не!

— Тогава те вземам.

Обърна се към Олга и й каза:

— Напълно безопасно е, госпожо Пешкова. Обещавам, че ще я върна цяла.

Дейзи беше във възторг.

Разговорът се прехвърли на любимата тема това лято — изисканият нов крал Едуард VIII и романът му с Уолис Симпсън, американка, която живееше отделно от втория си съпруг. Лондонските вестници не пишеха нищо по въпроса, а само печатаха името й в списъците с поканените на кралските приеми; Олга обаче получаваше американските вестници, а те спекулираха, че Уолис ще се разведе с господин Симпсън и ще се омъжи за краля.

— Абсолютно немислимо — сурово произнесе Фиц. — Кралят е глава на Английската църква. Не може дори и да се мисли да сключи брак с разведена жена.

Жените се оттеглиха и оставиха мъжете на портвайн и пури, а момичетата забързаха да се преоблекат. Дейзи реши да подчертае колко женствена е всъщност и си избра бална рокля от розова коприна на ситни цветенца и сако с бухнали къси ръкави в същия десен.

Ева носеше съвършено проста черна копринена рокля без ръкави. Миналата година отслабна, смени цвета на косата си и под вещите указания на Дейзи се научи да се облича семпло, като така изглеждаше добре. Ева бе станала като член на семейството, и Олга с удоволствие купуваше дрехи и за нея. Дейзи я възприемаше като сестрата, която никога не бе имала.

Още беше светло, когато се натовариха на колите и екипажите и изминаха петте мили до центъра на града.

С криволичещите улички и елегантните сгради на колежите Кембридж се стори на Дейзи най-странното място, което беше виждала. Стигнаха до „Тринити“ и тя се вторачи в статуята на основателя му, крал Хенри VIII. Минаха през тухлената порта от XVI век и Дейзи ахна от удоволствие при разкрилата се пред очите й гледка — голям четириъгълник с подстригана зелена ливада, пресечена от калдъръмени пътечки; в средата се извисяваше фонтан. От четирите страни старите сгради от златист камък бяха фонът, на който млади мъже във фракове танцуваха с модно облечени момичета, а безброй келнери във вечерни костюми разнасяха подносите с шампанско. Тя плясна с ръце от радост — точно такива неща обичаше.

Танцува с Бой, после с Джими Мъри, после с Бинг, който я държеше плътно до себе си, а дясната му ръка се смъкваше от кръста към ханша й. Тя реши да не протестира. Английският оркестър свиреше разводнена имитация на американския джаз, но бяха шумни, бързи и знаеха последните хитове.

Нощта падна и четириъгълникът бе осветен от факли. Дейзи спря за малко, за да провери какво прави Ева — приятелката й не бе самоуверена като нея и понякога имаше нужда да бъде представяна. Оказа се, че не е трябвало да се тревожи — госпожица Ротман си говореше с някакъв изненадващо хубав студент, облечен в твърде голям за фигурата му костюм. Ева го представи като Лойд Уилямс:

— Говорехме си за фашизма в Германия — обясни новият й познайник, като че ли Дейзи можеше да реши да се включи в дискусията.

— Извънредно тъпо от ваша страна — бе нейният коментар.

Лойд изглежда не я чу.

— Бях в Берлин преди три години, когато Хитлер дойде на власт. Не сме се срещали с Ева тогава, но излиза, че имаме общи познати.

Появи се Джими Мъри и покани Ева на танц. Лойд бе видимо разочарован от оттеглянето й, но прояви маниери и любезно покани Дейзи. Двамата се придвижиха по-близо до оркестъра.

— Приятелката ти Ева е много интересно момиче — започна той.

— Е, господин Уилямс, всяко момиче очаква да чуе това от партньора си по време на танц — бе нейният отговор. Щом го произнесе, тя съжали, че е прозвучала свадливо.

На него обаче му беше забавно. Усмихна се и каза:

— Бога ми, толкова си права. Упрекът си беше справедлив! Трябва да опитам да съм по-галантен.

Умението му да се смее на себе си веднага го направи по-привлекателен — издаваше увереност.

Той продължи разговора:

— И ти ли като Ева си в Чимбли?

— Да.

— Тогава ти трябва да си американката, която е дала на Руби Картър пари за зъболекаря.

— Откъде знаеш за това?

— Приятелка ми е.

Дейзи бе изненадана.

— Много студенти ли се сприятеляват е прислужничките?

— Боже мой, ама че надута забележка! Преди да стане депутат, майка ми е била прислужница!

Дейзи усети, че се изчервява. Превземките не й харесваха и тя често обвиняваше останалите в надутост, особено в Бъфало. Смяташе себе си неспособна на такова недостойно поведение.

— Май започнах лошо с теб, а? — попита го тя след края на танца.

— Всъщност не — обясни й той. — Смяташ, че да се говори за фашизма е тъпо, а приемаш в дома си избягало от Германия момиче и дори я каниш да пътува с теб до Англия. Мислиш, че прислужниците едва ли не нямат право да се сприятеляват с някой студент, но плащаш таксата за зъболекаря на Руби. Не очаквам да срещна тази вечер друго момиче, което да е поне наполовина интригуващо като теб.

— Приемам го като комплимент.

— А, ето го и фашисткият ти приятел Бой Фицхърбърт. Искаш ли да го разкарам?

Дейзи усети, че Лойд го привлича идеята за разправия с Бой.

— Със сигурност не! — отговори му тя и се обърна, за да се усмихне на Бой.

Той кимна отсечено на Лойд:

— Добър вечер, Уилямс.

— Добър вечер — отговори му Лойд. — Останах разочарован, когато твоите фашисти маршируваха по „Хилс Роуд“ миналата събота.

— А, да — съгласи се Бой. — Бяха нещо прекалено ентусиазирани.

— Това ме изненада, понеже ти даде дума, че няма да го правят.

Дейзи видя, че под маската на хладната си любезност Лойд е ядосан от цялата работа.

Бой отказа да я взема насериозно.

— Извинявай — безгрижно отговори той и се обърна към Дейзи.

— Ела да ти покажа библиотеката. Построена е от Кристофър Рен.

— С удоволствие! — съгласи се тя, махна за довиждане на Лойд и остави Бой да я хване под ръка. Лойд изглеждаше разочарован от тръгването й, което й хареса.

На западната страна на четириъгълника един пасаж водеше към двор с една-единствена елегантна сграда в противоположния му край. Дейзи бе възхитена от галериите на приземния етаж. Бой й обясни, че книгите са на горния етаж, понеже реката Кам от време на време се разливала.

— Да отидем да видим реката — предложи й той. — Нощем изглежда хубаво.

Тя бе двадесетгодишна и въпреки неопитността си бе наясно, че придружителят й не е наистина любител на съзерцаването на речни пейзажи посред нощ. След реакцията му на появата й в мъжки дрехи тя се чудеше дали наистина е възможно да предпочита момчета пред момичета. Каза си, че ще може да го разбере.

— Ти всъщност познаваш ли краля? — попита го тя, докато я превеждаше през втори двор.

— Да. Той е приятел на баща ми, не мой. Понякога посещава нашия дом. Мога да ти кажа, че сериозно е привързан към някои от политическите ми идеи.

— С удоволствие бих се запознала с него — знаеше, че звучи наивно, но това беше шансът й и тя нямаше да го пропусне.

Минаха през една порта и излязоха на ливада, която се спускаше към хваната в каменно корито река.

— Това място се нарича Задните дворове. Повечето от по-старите колежи притежават нивите отсреща.

Той обхвана кръста й с ръка, докато приближаваха малко мостче. Дланта му потегли нагоре сякаш от само себе си, докато показалецът му не се намести от долната страна на гърдите й.

На другия край на мостчето пазеха двама униформени прислужници на колежа — явно с целта да отблъскват гратисчии. Единият от тях промърмори:

— Добър вечер, виконт Абъроуен.

Другият сподави усмивчицата си.

Бой им отвърна с едва доловимо кимване.

Дейзи се запита колко ли момичета е превел през този мост.

Разбираше, че Бой нарочно я развежда наоколо и наистина — той спря на едно неосветено място и положи ръце върху раменете й:

— Ти беше много привлекателна в онзи костюм на вечеря.

Гласът му бе станал гърлен от възбуда.

— Приятно ми е, че го намираш така.

Тя предусещаше идващата целувка и очакването я възбуди, но не беше съвсем готова. Опря разперената си длан на предницата на ризата му и го задържа на разстояние.

— Аз наистина искам да бъда представена в двора — каза тя. — Трудно ли е да се уреди?

— Въобще не е трудно — обясни той. — Поне за моето семейство не е. Нито ще е трудно за красиво момиче като теб.

И Бой страстно наведе главата си към нея.

Тя се отдръпна встрани.

— Ще направиш ли това за мен? Ще уредиш ли да бъда представена в кралския двор?

— Разбира се.

Тя го доближи и усети надигането в предната област на панталоните му. „Не“, реши тя, „той няма предпочитание към момчета“.

— Обещаваш? — поинтересува се Дейзи.

— Обещавам — задъхано й отговори той.

— Благодаря ти — и тя го остави да я целуне.

III

В един часа на обяд малката къща на улица „Уелингтън“ в Абъроуен, Южен Уелс, беше претъпкана. Дядото на Лойд седеше на кухненската маса с гордо изражение. От едната му страна седеше синът му Били Уилямс, миньор, избран за депутат от Абъроуен. От другата се намираше внукът му Лойд, студент в университета в Кембридж. Нямаше я само дъщеря му и тя депутат. Те представляваха династията Уилямс. Никой тук нямаше да произнесе тези думи — представата за династично наследяване нямаше нищо общо с властта на народа, а тези хора вярваха в Демокрацията като политическа система така, както папата вярва в Бог. И въпреки това Лойд смяташе, че Дядо си мисли това.

На масата седеше и старият приятел и помощник на чичо Били, Том Грифитс. За Лойд бе истинска чест да седи до такива хора. Дядо бе ветеран на профсъюза на миньорите; чичо Били е бил осъден от военен съд през 1919 г. заради разкриването на водената от Великобритания тайна война срещу болшевиките; Том се е сражавал заедно с Били на Сома. Това оставяше по-силно впечатление от един обяд в компанията на короновани особи.

Бабата на Лойд, Кара Уилямс, им поднесе говежда яхния с домашно приготвен хляб; след яденето седнаха да пият чай и да пушат. Както винаги при появата на Били бяха надошли приятели и съседи — неколцина от тях се бяха опрели на стените и пушеха лули и ръчно навити цигари. Малката кухничка се изпълни с миризмата на мъже и тютюн.

Били бе нисък и широкоплещест като повечето миньори, но за разлика от тях бе добре облечен — тъмносин костюм, чиста бяла риза и червена вратовръзка. Лойд забеляза, че често се обръщат към него на малко име, за да подчертаят, че е просто един от тях който има власт благодарение на гласовете им. Самия Лойд наричаха „момче“, за да е ясно, че някакъв студент не ги впечатлява кой знае колко. Но към Дядо обръщението беше „Господин Уилямс“ — него почитаха наистина.

През отворената задна врата Лойд можеше да види купчината отпадък от мината — неспирно растяща планина, която вече достигаше уличката зад къщата.

Лойд караше ваканцията като организатор на символична заплата в един лагер за безработни въглекопачи. Проектът беше да се ремонтира библиотеката на Миньорския институт. За Лойд физическият труд — чистенето, боядисването, сглобяването на рафтчета — бе освежаваща промяна от четенето на Шилер на немски и Молиер на френски. Наслаждаваше се на приказките на мъжете — от майка си бе наследил обичта към уелското чувство за хумор.

Всичко това беше чудесно, но не беше съпротива срещу фашизма. Потръпваше всеки път, щом си спомнеше как се бе спотаил в баптистката църква, докато Бой Фицхърбърт и останалите побойници пееха на улицата и хвърляха камъни по прозореца. Искаше му се да бе излязъл и да беше ударил някого. Макар да бе глупаво, щеше да се почувства по-добре. Мисълта за това го спохождаше всяка вечер преди сън.

Спохождаше го и образът на Дейзи Пешкова в розово копринено сако с бухнали ръкави.

Той я видя за втори път по време на Майската седмица. Беше отишъл на концерт в параклиса на колежа „Кингс“ — съседът му в общежитието на „Емануел“ свиреше на чело; сред публиката беше и Дейзи в компанията на Уестхамптънови. Носеше сламена шапка с подвита нагоре периферия и изглеждаше като вироглава ученичка. След концерта я намери и я заразпитва за Америка, където никога не бе ходил. Искаше да научи нещо за администрацията на президента Рузвелт и за това дали Великобритания не може да възприеме нещо от политиката му, но Дейзи говореше само за състезания по тенис, мачове по поло и яхтклубове. Независимо от това тя отново го заплени. Веселото й бърборене отново му хареса, понеже от време на време бе прекъсвано от неочаквани експлозии на саркастичен хумор.

Той се бе обърнал към нея така:

— Не искам да те отделям от приятелите ти — просто исках да разбера за Новия курс.

Тя му отвърна:

— О, ти наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

Когато се разделяха обаче, тя се обърна към него:

— Отидеш ли в Лондон, обади ми се — Мейфеър, телефон 2434.

Днес Лойд намина през дядовата си къща само за обяда на път към гарата. Имаше няколко дни отпуск от лагера и щеше да вземе влака за Лондон за кратка почивка. Смътно се надяваше да се натъкне на Дейзи, все едно Лондон бе малко градче като Абъроуен.

В лагера отговаряше за политическата просвета и обясни на дядо си, че е организирал серия лекции на професори с леви убеждения.

— Обяснявам им, че това е възможност да излязат от кулата от слонова кост и да се запознаят с работническата класа, и те не могат да ми откажат.

Бледосините очи на Дядо гледаха покрай дългия му остър нос:

— Дано нашите момчета ги научат едно-друго за истинския свят.

Лойд посочи сина на Том Грифитс, който ги слушаше през отворената задна врата. На шестнадесет години Лени вече имаше типичната за семейството им брада — чернотата й не изчезваше дори от свежо избръснатите му бузи.

— Лени поспори с един лектор-марксист.

— Добре, Лен — изкоментира Дядо. Марксизмът бе популярен в Южен Уелс — понякога на шега наричаха страната Малката Москва, но Дядо винаги е бил яростен антикомунист.

Лойд продължи:

— Обясни на Дядо какво му каза, Лени.

Господин Грифитс-младши се ухили:

— През 1872 година анархистът Михаил Бакунин е предупредил Карл Маркс, че комунистите на власт ще бъдат потисници точно като аристокрацията, която са заменили. След случилото се в Русия можеш ли да сложиш ръка на сърцето си и да кажеш, че Бакунин е бъркал?

Дядо изръкопляска. На кухненската му маса винаги се наслаждаваха на всеки добър аргумент в някой политически дебат.

Бабата на Лойд му наля чай. Кара Уилямс бе посивяла, сбръчкана и изкривена, подобно на всички жени на нейната възраст в Абъроуен. Тя запита Лойд:

— Ухажваш ли вече някоя госпожица, хубавецо?

Мъжете се захилиха и си смигнаха.

Лойд се изчерви:

— Имам много да уча, бабо.

Но ликът на Дейзи Пешкова изникна в ума му заедно с телефонния й номер: Мейфеър, 2434.

Баба му продължи:

— Коя е тогава тази Руби Картър?

Мъжете се засмяха и чичо Били каза:

— Хванаха те, момче!

Явно майка му бе приказвала.

— Руби отговаря за личния състав на партийната организация в Кембридж, това е всичко — възрази той.

Били изкоментира саркастично:

— Да, много убедително — и мъжете отново избухнаха в смях.

— Не би искала да излизам с Руби, Бабо — продължи Лойд. — Ще кажеш, че дрехите й са прекалено впити.

— Не звучи твърде подходящо — обобщи Кара. — Сега си университетски човек и трябва да гледаш по-нависоко.

„Надута, точно колкото Дейзи“, прецени Лойд.

— Всичко си й е наред на Руби Картър — възрази Лойд. — Но не я обичам.

— Трябва да се омъжиш за образована жена, учителка или обучена медицинска сестра.

Проблемът е, че Кара бе права. Лойд харесваше Руби, но никога не би я обикнал. Беше доста хубава и интелигентна, а и Лойд, подобно на всеки мъж, не би устоял пред някоя пищна фигура, но той си знаеше, че тя не е подходяща за него. Още по-зле, но Баба много точно бе посочила причината с изкривения си стар пръст — мирогледът на Руби бе ограничен, а хоризонтите й — тесни. Тя не бе вълнуваща като Дейзи.

— Стига женски приказки — намеси се дядо му. — Били, кажи ни новините от Испания.

— Нещата са зле — започна синът му.

Цяла Европа наблюдаваше Испания. Срещу избраното миналия февруари коалиционно ляво правителство бе извършен опит за преврат, подкрепен от фашисти и консерватори. Генералът-метежник Франко бе спечелил подкрепата и на католическата църква. Събитието разклати континента като земетръс. След Германия и Италия, щеше ли и Испания да бъде залята от фашизма?

— Както вероятно знаете, въстанието е било зле подготвено и почти се е провалило.

Били продължи.

— Но Хитлер и Мусолини са се притекли на помощ и са го спасили, като са прехвърлили с авиация хиляди от метежните военни части от Северна Африка.

Дени също се включи:

— Профсъюзите са спасили правителството!

— Вярно е — съгласи се Били. — Правителството е реагирало бавно, но профсъюзите са организирали работниците и са ги въоръжили с всичко, което са намерили в арсеналите на армията, на бойните кораби, в оръжейните магазини и въобще навсякъде.

Дядо рече:

— Поне някой оказва съпротива. Досега фашистите все постигаха своето. В Рейнската област и в Абисиния те просто влязоха и си взеха, каквото бяха поискали. Да благодарим на Господ за испанския народ, казвам аз. Те имаха смелостта да кажат „не“.

Мъжете около стените замърмориха одобрително.

Лойд отново си припомни съботния следобед в Кембридж. И той бе допуснал фашистите да постигнат своето. Направо кипеше от безсилен гняв.

— Могат ли да победят обаче? — продължи Дядо. — Май сега работата е в оръжието, нали?

— Ъхъ — потвърди Били. — Немците и италианците снабдяват бунтовниците с оръжие и амуниции, а им дават и изтребители, и пилоти. Никой обаче не помага на избраното испанско правителство.

— А защо не, по дяволите? — ядосано запита Лени.

Кара го изгледа, застанала до готварската печка. Тъмните й средиземноморски очи проблеснаха неодобрително и на Лойд му се стори, че видя красивото момиче, което е била едно време.

— Да не съм чула подобни думи в кухнята си — изсъска тя.

— Извинете, госпожо Уилямс.

— Мога да ти обясня истинската история — продължи Били, мъжете утихнаха и се заслушаха.

— Френският министър-председател Леон Блум — както знаете, социалист — е бил готов да помогне. Вече си има за съсед една фашистка държава — Германия — и най-малко му трябва фашистки режим на южната му граница. Изпращането на оръжие на испанското правителство би подразнило френската десница, а и социалистите-католици, но Блум можеше да преодолее нещо подобно особено ако имаше британска подкрепа и можеше да каже, че въоръжаването на правителството е международна инициатива.

— Какво тогава се е провалило? — запита Дядо.

— Нашето правителство го е уговорило да не го прави. Блум дойде в Лондон и външният ни министър Антъни Идън му заяви, че няма да го подкрепим.

Дядо беше ядосан.

— Защо му е нечия подкрепа? Как може един премиер-социалист да се оставя да го заплашва консервативното правителство на друга страна?

— Защото и във Франция има опасност от военен преврат — обясни Били. — Пресата там е крайнодясна, а собствените им фашисти са направо побеснели. Блум може да ги спре с британска подкрепа — но вероятно няма да успее без нея.

— Значи нашето консервативно правителство отново е търпимо към фашизма!

— Всички тези тори имат инвестиции в Испания — вино, текстил, въглища, стомана — и се боят, че лявото правителство ще ги национализира.

— Ами Америка? Те вярват в демокрацията, значи ще продадат оръжия на Испания?

— Така ти се струва, нали? Но там съществува добре финансирано католическо лоби, оглавявано от милионера Джоузеф Кенеди, което е против всякаква помощ за испанското правителство. Един президент-демократ не може без католическите гласове. Рузвелт няма да направи нещо, което да попречи на неговия Нов курс.

— Е, все можем да направим нещо — обади се Лени Грифитс и на лицето му се изписа юношеска дързост.

— И какво е то, момчето ми? — попита го Били.

— Можем да отидем в Испания и да се бием.

Баща му се намеси:

— Недей да говориш смахнати работи, Лени.

— Много хора из целия свят, дори и в Америка, заявяват, че ще отидат. Искат да образуват доброволчески отряди, които да се бият заедно с редовната армия.

Лойд се изправи:

— Вярно?

За пръв път чуваше за това.

— Откъде знаеш?

— Четох го в Дейли Хералд.

Лойд се почувства направо наелектризиран. Доброволци, които отиват в Испания, за да се бият с фашистите!

Том Грифитс се обърна към сина си:

— Няма да отидеш и толкоз.

Били се обърна към него:

— Спомняш ли си за момчетата, които излъгаха за възрастта си, за да се бият в Голямата война? Имаше ги с хиляди.

— И повечето от тях бяха напълно безполезни — каза Том. — Спомням си хлапето, което плачеше преди битката на Сома. Как се казваше, Били?

— Оуен Бевин. Той избяга, нали?

— Да. И стигна до наказателния взвод. Мръсниците го разстреляха за дезертьорство. Горкият дребосък, беше петнайсетгодишен.

— Аз съм на шестнадесет — възрази Лени.

— Да — съгласи се баща му. — Голяма разлика.

Намеси се и Дядо:

— Лойд ще изпусне влака за Лондон, който тръгва след десет минути.

Самият Лойд бе толкова изненадан от думите на Лени, че не бе погледнал към часовника. Той подскокна, целуна баба си и хвана малкия си куфар.

Лени тръгна с него:

— Ще те изпратя до гарата.

Лойд се сбогува и затича по хълма. Лени мълчеше и изглеждаше загрижен. Лойд пък се радваше, че не трябва да говори — в ума му бе пълен хаос.

Влакът стоеше на гарата. Лойд си купи билет трета класа за Лондон. Щеше да се качва, и Лени го попита:

— Лойд, кажи ми как си получаваш паспорта?

— Сериозно искаш да отидеш в Испания, нали?

— Хайде, човече, не се размотавай, искам да знам.

Свирката на локомотива изпищя. Лойд се качи, затвори вратата и смъкна прозореца.

— Отиваш в пощенската станция и искаш формуляр.

Лени унило произнесе:

— Отида ли в пощенската станция на Абъроуен да поискам формуляр, майка ми ще научи за това след около тридесет секунди.

— Тогава иди в Кардиф — предложи му Лойд и влакът потегли.

Седна на мястото си и извади от джоба Червено и черно на Стендал. Гледаше страницата и нищо от нея не му влизаше в главата. Можеше да мисли само за едно нещо — да отиде в Испания.

Знаеше, че трябва да го е страх, но изпитваше само въодушевление от перспективата да се бие — наистина да се бие, а не само да организира срещи срещу хора като тези, които бяха насъскали кучетата срещу Йорг. Несъмнено по-нататък щеше да има и страх. Докато беше в съблекалнята преди боксов мач, не се страхуваше. Щом излезеше на ринга и видеше човека, който иска да го просне в безсъзнание, мускулестите рамене, яките юмруци и злобното лице, устата му пресъхваше, сърцето му започваше направо да блъска и трябваше да потиска порива да се обърне и да избяга.

Притесняваше се главно за родителите си. Бърни бе много горд, че доведеният му син учи в Кембридж — беше разказал на половината Ийст Енд — и щеше да бъде смазан, ако Лойд напусне, преди да си е взел дипломата. Етел щеше да изпадне в ужас, че синът й може да бъде ранен или убит. И двамата щяха страшно да се притеснят.

Имаше и други проблеми. Как да стигне до Испания? В кой град да отиде? Как ще си плати за пътуването? Но само едно нещо наистина го накара да се спре.

Дейзи Пешкова.

Каза си да не става смешен. Срещали се бяха два пъти. Тя дори не беше много заинтересувана от него. И с основание, понеже не си подхождаха. Тя беше дъщеря на милионер, повърхностна светска особа, според която разговорите за политика бяха нещо тъпо. Само фактът, че харесваше мъже като Бой Фицхърбърт, означаваше, че не е подходяща за Лойд. И все пак не можеше да я извади от ума си; мисълта, че ще отиде в Испания и ще пропилее всяка възможност да я види отново, го изпълни със скръб.

Мейфеър, 2434.

Засрами се от колебанията си, особено като си припомни решителността на Лени. В продължение на години Лойд беше приказвал, че с фашизма трябва да се води бой. Възможността това да бъде сторено бе налице. Как можеше да не отиде?

Стигна до лондонската гара „Падингтън“, взе метрото до „Олдгейт“ и отиде до къщата на улица „Нътли“, където бе роден.

Отвори си със своя ключ. Мястото не се беше променило много от детството му; единствената промяна беше телефонът на малката масичка до закачалката за шапки. На цялата улица това бе единственият телефон и съседите го разглеждаха като публична собственост. До апарата имаше кутия, в която оставяха монетите за разговорите си.

Майка му беше в кухнята с шапка на главата, готова да отиде на някое събрание на Лейбъристката партия — къде другаде? — но тя постави чайника и му направи чай.

— Как са в Абъроуен? — запита тя.

— Чичо Били е там за уикенда. Всички съседи са в кухнята на дядо. Прилича на някой владетелски двор от Средните векове.

— Дядо ти и баба ти добре ли са?

— Дядо си е все същият. Баба изглежда поостаряла.

Той се спря за малко.

— Лени Грифитс иска да ходи в Испания и да се бие с фашистите.

Тя сви устни неодобрително.

— Наистина ли?

— И аз смятам да отида с него. Ти как мислиш?

Очаквал бе съпротива, но реакцията й го изненада.

— Да не си посмял, по дяволите — яростно каза тя. Явно не споделяше мнението на майка си за ругатните.

— Няма дори да говориш за това!

Тя тресна чайника на масата.

— Родила съм те в болка и страдание, отгледала съм те, обувала съм ти обувките и съм те пращала на училище, и не съм преживяла всичко това, за да пропилееш живота си в една проклета война!

Той бе смаян.

— Не смятам да пропилявам живота си — каза й той. — Но може и да го рискувам за каузата, в която ти си ме възпитала да вярвам.

За негово удивление тя заплака. Плачеше рядко — всъщност, Лойд не можеше да си спомни последния път, когато го е правила.

— Майко, недей — и обгърна разтрепераните й рамене с ръка. — Та това още не е станало.

В кухнята влезе Бърни — масивен плешив мъж на средна възраст.

— Какво е това? — запита той. Изглеждаше малко стреснат.

Лойд започна:

— Извинявай, татко, разстроих я.

Отстъпи крачка назад и остави Бърни да прегърне Етел.

Тя проплака:

— Той отива в Испания! Ще го убият!

— Хайде да се успокоим и да го обсъдим като разумни хора — започна Бърни. Той беше разумен човек, облечен в разумен тъмен костюм и обут в многократно поправяни обуща с разумно дебели подметки. Несъмнено хората гласуваха за него по тази причина — той беше местен политик, представител за „Олдгейт“ в Лондонския градски съвет. Лойд не познаваше истинския си баща, но не можеше да си представи, че би могъл да го обича повече от Бърни. Бърни беше внимателен родител, утешаваше и даваше съвет, рядко нареждаше или наказваше. Отнасяше се с Лойд точно така, както и с дъщеря си Мили.

Та Бърни накара Етел да седне на масата, а Лойд й сипа чаша чай.

— Някога си мислех, че брат ми е мъртъв — започна Етел и сълзите й продължиха да текат. — Телеграмите идваха на „Уелингтън“, и горкият пощальон трябваше да ходи от къща на къща и да дава на мъжете и жените хартийките, с които им съобщаваха, че синовете и съпрузите им са мъртви. Как се казваше горкото момче? Герейнт, да? В нашата къща такава телеграма не пристигна. И каквато съм си лоша, благодарях на Бога, че други са загинали, а не Били!

— Ти не си лош човек — потупа я Бърни по рамото.

Сестрата на Лойд, Мили, се качи по стълбите. Беше на шестнадесет, но изглеждаше по-голяма, особено в тазвечерното си облекло — стилна черна рокля и малки златни обеци.

Две години бе работила в магазин за дамска мода в „Олдгейт“, но беше умна и амбициозна, и преди няколко дни си намери работа в луксозен универсален магазин в Уест Енд. Тя погледна Етел и я попита:

— Какво става, мамо?

Говореше с кокни акцент.

— Брат ти иска да отиде в Испания и да бъде убит! — изплака Етел.

Мили обвинително изгледа Лойд.

— Какви си й ги наприказвал?

Тя винаги бързаше да упрекне в нещо по-големия си брат, когото според нея обожаваха незаслужено.

Лойд й отвърна търпеливо:

— Лени Грифитс от Абъроуен ще отива да се сражава с фашистите, и аз казах на мама, че мисля да отида заедно с него.

— Въобще не ти вярвам — с отвращение произнесе Мили.

— Не смятам, че можеш да стигнеш дотам — вметна Бърни, както винаги практичен. — Страната се намира в състояние на гражданска война.

— Мога да отида с влак до Марсилия. Барселона не е далеч от френската граница.

— Осемдесет или деветдесет мили. Горе в Пиренеите е студено, а се минава оттам.

— Трябва да има кораби от Марсилия до Барселона. По море не е толкова далече.

— Така е.

— Бърни, спри! — извика Етел. — Все едно обсъждате най-късия път до площад „Пикадили“. Той казва, че ще ходи на война! Няма да го позволя.

— Знаеш, че е на двадесет и една — напомни й Бърни. — Не можем да го спрем.

— Знам на колко е години!

Бърни си погледна часовника.

— Трябва да ходим на събранието. Ти си главният оратор. А Лойд няма да тръгне за Испания тази вечер.

— Откъде знаеш? — запита го тя. — Можем да се приберем вкъщи и да намерим бележка, че е взел влака за Париж!

— Слушайте ме сега — продължи Бърни. — Лойд, ти обещаваш на майка си, че няма да заминаваш поне още един месец. Не е лошо като идея — трябва да си наясно къде отиваш, преди да си се втурнал натам. Нека тя поне временно се успокои. Тогава можем пак да говорим по въпроса.

Това си беше типичен компромис в стила на Бърни, пресметнат така, че всеки да отстъпи малко, без всъщност да отстъпва нещо; Лойд обаче не искаше да се обвързва така. От друга страна, не можеше просто да се качи на влака. Трябваше да провери при какви условия испанското правителство приема доброволци. В идеалния случай би трябвало да замине заедно с Лени и други хора. Щяха да му трябват визи, чужда валута, чифт ботуши…

— Добре — отрони той. — През следващия месец няма да заминавам.

— Обещаваш — обърна се към него майка му.

— Обещавам.

Етел се успокои. Минута по-късно напудри лицето си и изглеждаше по-добре. Изпи чая си.

Облече си палтото и двамата с Бърни излязоха.

— И аз излизам — обяви Мили.

— Къде? — попита я Лойд.

— Веселото място.

Ставаше дума за мюзикхол в Ийст Енд.

— Там пускат ли шестнадесетгодишни?

Тя го изгледа свирепо.

— Кой е шестнайсетгодишен? Не и аз. Както и да е, и Дейв ще ходи, а той е само на петнайсет.

Говореше за братовчед им Дейвид Уилямс, син на Чичо Били и леля Милдред.

— Добре, забавлявайте се.

Тя отиде до вратата и се върна.

— Само не се оставяй да те убият в Испания, глупако.

Обви го с ръце, прегърна го силно и си излезе, без да каже и дума повече.

Щом чу вратата да се затваря, Лойд отиде до телефона.

Спомняше си номера без никакво напрягане. Можеше да види как Дейзи се обръща при сбогуването им, как му се усмихва победоносно под сламената шапка и казва:

— Мейфеър, 2434.

Вдигна слушалката и набра номера.

Какво щеше да й каже?

— Каза ми да ти се обадя, та ето ме и мен — това щеше да е нелепо.

Истината?

— Хич не ти се възхищавам, но не мога да те изкарам от ума си.

Трябваше да я покани някъде, но къде? На събрание на Лейбъристката партия?

От другата страна вдигна мъж.

— Домът на господин Пешков. Добър вечер.

Почтителният тон говореше на Лойд, че говори с иконома.

Майката на Дейзи явно бе наела къща в Лондон с многобройна прислуга.

— На телефона е Лойд Уилямс…

Той искаше да добави нещо, което да обясни или оправдае позвъняването му, и каза първото, което му дойде на ума:

— … от колежа „Емануел“.

Това не значеше нищо, но се надяваше, че звучи впечатляващо!

— Мога ли да говоря с госпожица Дейзи Пешкова?

— Не, съжалявам, професор Уилямс — отговори икономът, който явно го беше взел за преподавател. — Всички отидоха на опера.

Разбира се, помисли си Лойд разочаровано. Нито един светски човек нямаше да си стои вкъщи по това време на денонощието, особено в събота.

— О, спомням си — излъга той. — Тя ми спомена, че ще ходи на опера, а аз забравих. Ковънт Гардън, нали?

Лойд затаи дъх.

Икономът обаче не беше подозрителен.

— Да, сър. Вълшебната флейта, доколкото си спомням.

— Благодаря Ви — и Лойд окачи слушалката.

Отиде до стаята си и се преоблече. В Уест Енд повечето хора носеха вечерно облекло, дори когато ходеха на кино. Но какво ще прави, когато стигне там? Не можеше да си позволи билет за операта, а и без това представлението скоро щеше да свърши.

Хвана метрото. Кралската опера бе не много уместно разположена до Ковънт Гардън, лондонския пазар за плодове и зеленчуци на едро. Двете учреждения не си пречеха, понеже имаха различно работно време — пазарът отваряше за търговците в три или четири часа сутринта, когато най-упоритите гуляйджии на Лондон започваха да се отправят към домовете си, и затваряше преди матинето.

Лойд подмина затворените сергии на пазара и погледна през стъклените врати на операта. Ярко осветеното фоайе бе празно; приглушено се дочуваше музиката на Моцарт. Той влезе вътре. С небрежните маниери на човек от висшите съсловия се обърна към прислужника:

— Кога пада завесата?

Ако носеше костюма от туид, вероятно щяха да му отговорят, че не е негова работа. Вечерното сако обаче бе униформата на авторитета и разсилният отвърна:

— След около пет минути, сър.

Лойд кимна рязко. Думите „Благодаря“ щяха да го издадат.

Излезе от сградата и се разходи из квартала. Моментът беше спокоен. В ресторантите хората поръчваха кафе; в кината наближаваше мелодраматичната кулминация на филмите. Скоро всичко щеше да се промени — улиците да се изпълнят с хора, които махат на такситата, отиват към нощните клубове, целуват се за довиждане по автобусните спирки и бързат за последния влак за предградията.

Върна се в операта и влезе вътре. Оркестърът не свиреше и публиката току-що бе започнала да излиза. Освободени от дългото затворничество по седалките на местата си, те говореха въодушевено, хвалеха певците, критикуваха костюмите и правеха планове за късна вечеря.

Видя Дейзи почти веднага.

Носеше рокля в лавандулов цвят и малка пелерина от норка в цвят шампанско върху голите рамене; изглеждаше възхитително. Появи се от залата начело на малка компания свои връстници. Лойд със съжаление засече Бой Фицхърбърт до нея и я видя да се смее весело на нещо, което той й нашепваше, докато слизаха надолу по застланите с червен килим стълби. Зад нея бе интересната й немска приятелка Ева Ротман, ескортирана от висок млад мъж във вечерна военна униформа — онова, което наричаха „комплект офицерска столова“.

Ева позна Лойд, усмихна му се и той й заговори на немски:

— Добър вечер, госпожице Ротман, надявам се, че представлението Ви е харесало.

— Беше прекрасно, благодаря Ви — отвърна му тя на същия език. — Не разбрах, че сте бил сред публиката.

Бой се обади добродушно:

— Хора, говорете на английски, моля ви.

Звучеше леко пиян. Изглеждаше добре по един разпуснат начин — като някой глезен хубавец или като прехранено породисто куче. Маниерите му бяха приятни и вероятно можеше да бъде страшно очарователен, когато го поиска.

Ева премина на английски:

— Виконт Абъроуен, това е господин Уилямс.

— Ние се познаваме — отговори й Бой. — Той учи в „Ема“.

Дейзи също се обади:

— Здравей, Лойд. Излизаме да се развеем.

Лойд беше чувал думата и преди. Тя значеше отиване до Ийст Енд, за да се посетят евтини кръчми и да се гледат развлечения за работническата класа като боеве с кучета.

Бой каза:

— Бас ловя, че Уилямс знае някои места.

Колебанието на Лойд продължи само частици от секундата. Искаше ли да изтърпи Бой, за да бъде с Дейзи? Разбира се.

— Вярно е — съгласи се той. — Искате ли да ви покажа?

— Чудесно!

Появи се възрастна жена и насочи показалеца си към Бой.

— Тези момичета трябва да се появят вкъщи в полунощ — произнесе тя с американски акцент. — И нито секунда по-късно, моля.

Лойд реши, че това е майката на Дейзи.

Отговори й високият мъж в униформа:

— Оставете това на армията, госпожо Пешкова. Ще си дойдем навреме.

Зад въпросната госпожа Пешкова изникна граф Фицхърбърт в компанията на дебела жена, която трябва да бе съпругата му. Лойд с удоволствие би го поразпитал за политиката на правителството му по отношение на Испания.

Навън ги чакаха две коли. Графът, жена му и майката на Дейзи се качиха на Ролс-Ройс Фантом III в черно и кремаво. Бой и неговите хора се натъпкаха в друго возило — тъмносиня лимузина Даймлер Е20, любимецът на кралското семейство. Бяха седем младежи, сред тях и Лойд. Ева явно вървеше заедно с войника, който се представи на Лойд като лейтенант Джими Мъри. Третото момиче бе сестра му Мей, а другият младеж — по-вталена и по-кротка версия на Бой — се оказа Анди Фицхърбърт.

Лойд описа на шофьора как да стигне до Веселото място.

Той забеляза как Джими Мъри дискретно плъзва ръката си около кръста на Ева. В отговор тя леко се доближи до него — явно се ухажваха. Лойд се чувстваше щастлив за нея. Тя не бе красавица, но беше интелигентна и очарователна. Харесваше я и се радваше, че си е намерила висок войник. Все пак се запита как ли биха реагирали останалите в тази част от висшето общество, ако Джими обяви, че ще се жени за немкиня, която е половин еврейка.

Установи, че останалите образуват още две двойки: Анди и Мей и (неприятно) Бой и Дейзи. Лойд беше без партньор. Понеже не искаше да ги зяпа, изучаваше полирания махагон около прозорците на колата.

Колата тръгна по „Лъдгейт Хил“ към катедралата „Св. Павел“.

— Тръгнете по „Чийпсайд“ — упъти Лойд шофьора.

Бой опъна дълга глътка от сребърно плоско шише, избърса уста и отбеляза:

— Пътят ти е познат, Уилямс.

— Живея тук — отговори му Лойд. — Роден съм в Ийст Енд.

— Превъзходно — бе реакцията на Бой, и Лойд не бе сигурен дали става дума за невнимателна проява на учтивост или за неприятен сарказъм.

Във Веселото място всички места бяха заети, но имаше много пространство за правостоящи; отделно, публиката непрекъснато се движеше нагоре-надолу, хората поздравяваха приятели или отиваха в бара. Всички бяха издокарани — жените в ярки рокли, мъжете в най-добрите си костюми. Беше топло, задимено и силно миришеше на разлята бира. Лойд намери място за хората си някъде в дъното на салона. Дрехите им ги показваха като хора от Уест Енд, но не бяха единствените такива — мюзикхоловете бяха популярни сред хора от всички класи.

На сцената изпълнител на средна възраст в червена рокля и с руса перука на главата изпълняваше етюд на тема „двусмислица“.

— Казах му — не те пускам в канала си.

Публиката ревна от смях.

— А той ми вика — виждам го оттука, любов моя. Аз му викам — не си пъхай носа вътре.

Явно изобразяваше негодувание.

— И той ми вика — изглежда, че му трябва хубавичко почистване. А ми кажи сега, това какво е!

Лойд видя как Дейзи се усмихва широко. Наведе се и прошепна в ухото й:

— Разбра ли, че това е мъж?

— Не!

— Гледай му ръцете.

— Боже мой! — каза Дейзи. — Та тя е мъж!

Край тях мина Дейвид, братовчедът на Лойд; той видя Лойд и се върна.

— За какво сте се нагласили? — запита той с кокни акцент. Носеше стегната на възел кърпа около врата и платнен каскет.

— Здрасти, Дейв, как я караш?

— Отивам в Испания с теб и Лени Грифитс — отговори Дейв.

— Не, не отиваш — възрази Лойд. — Ти си на петнадесет.

— В Голямата война са се били момчета на моята възраст.

— Само дето са били безполезни — питай баща си. Но остави това — кой разправя, че съм бил заминавал?

— Сестра ти Мили — рече Дейв и си отиде.

Бой попита:

— Уилямс, какво обикновено пият хората тук?

Лойд си рече, че на сина на граф Фицхърбърт не му трябва повече алкохол, но обясни:

— Мъжете — пинта от най-добрия битер; момичетата — порт и лимон.

— Порт и лимон?

— Разреден с лимонада портвайн.

— Направо ужасно — и Бой изчезна.

Комедиантът достигна кулминацията на представлението.

— Казвам му: глупако, това не е каналът, дето ти трябва! — Той или тя бе засипан от аплодисменти.

Пред Лойд се появи Мили.

— Здрасти — поздрави го тя и погледна Дейзи. — Коя е твоята приятелка?

Лойд бе радостен, че Мили изглежда толкова добре в изисканата си черна рокля, с огърлица от изкуствени перли и дискретен грим. Обърна се и каза:

— Госпожице Пешкова, позволете ми да Ви представя сестра си, госпожица Лекуит. Мили, това е Дейзи.

Стиснаха си ръцете. Дейзи започна:

— Много ми е приятно да се запозная със сестрата на Лойд.

— Природена сестра, за да сме точни — обясни Мили.

Лойд продължи:

— Баща ми е бил убит по време на Голямата война. Никога не съм го виждал. Майка ми се е омъжила отново, докато още съм бил бебе.

— Забавлявайте се — каза Мили и се обърна. Докато си тръгваше, прошепна на Лойд:

— Сега разбирам защо Руби Картър няма шанс.

Лойд простена наум. Майка му явно бе обяснила на цялото семейство, че той ухажва Руби.

Дейзи запита:

— Коя е Руби Картър?

— Тя е прислужница в Чимбли. Ти й беше дала пари да отиде на зъболекар.

— Спомням си. Значи смятат, че имате романтична връзка?

— Да, във въображението на майка ми.

Дейзи се засмя на объркването му:

— Значи няма да се ожениш за прислужница.

— Няма да се оженя за Руби.

— Може би тя ти подхожда отлично.

Лойд я изгледа право в очите:

— Човек не винаги се влюбва в най-подходящите хора, нали?

Тя обърна поглед към сцената. Представлението наближаваше края си и цялата трупа подхвана популярна песен. Публиката въодушевено се присъедини. Правостоящите посетители в края на залата се хванаха за ръце и започнаха да се полюляват в такт с мелодията, и хората на Бой направиха същото.

Когато завесата падна, него все още го нямаше.

— Ще го потърся — каза Лойд. — Май се досещам къде може да бъде.

Веселото място имаше дамска тоалетна, но мъжката представляваше един заден двор със септична яма и няколко приспособени петролни варела. Лойд намери състудента си да повръща в един от тях.

Даде му кърпичка да си забърше устата, хвана го за ръката и го преведе през опустяващия театър право до Даймлера. Останалите ги чакаха. Всички влязоха вътре и Бой веднага заспа.

Щом се завърнаха в Уест Енд, Анди Фицхърбърт каза на шофьора най-напред да спре при къщата на Мъри, разположена на една скромна улица до площад „Трафалгар“. Той излезе от колата с Мей и каза:

— Продължавайте. Ще изпратя Мей до тях и после ще се прибера пеш.

Лойд си рече, че Анди планира романтично пожелаване на лека нощ на прага на Мей.

Продължиха до Мейфеър. Колата доближаваше площад „Грувнър“, където живееха Ева и Дейзи, и Джими се обърна към шофьора:

— Спрете на ъгъла, моля.

После тихо каза на Лойд:

— Уилямс, нали не би имал нищо против да отведеш госпожица Пешкова до вратата? Аз ще дойда с госпожица Ротман след половин минута.

— Разбира се.

Явно Джими искаше да целуне Ева за лека нощ в колата. Бой нямаше да разбере нищо — той хъркаше. Шофьорът щеше да се направи на невидял в очакване на бакшиша.

Лойд излезе от колата и подаде ръка на Дейзи. Когато тя стисна дланта му, разтърси го тръпка като от лек електрически удар. Хвана я за ръката и двамата бавно се понесоха по улицата. Точно в средата между две лампи, там, където светлината бе най-слаба, Дейзи спря.

— Нека им дадем време.

— Толкова се радвам, че Ева има приятел — каза Лойд.

— И аз.

Той пое дъх.

— Не мога да кажа същото за теб и за Бой Фицхърбърт.

— Той ме представи в кралския двор! — започна Дейзи. — Аз танцувах с краля в един нощен клуб — всички американски вестници писаха за това.

— И ти излизаш с него заради това? — запита я невярващо той.

— Не само заради това. Той харесва това, което харесвам аз — забавления, състезателни коне и хубави дрехи. Толкова е забавен! Даже си има собствен самолет.

— Но това не означава нищо — каза Лойд. — Зарежи го. Стани моя приятелка.

Дейзи изглеждаше поласкана, но се засмя.

— Ти си луд — отговори му тя. — Но те харесвам.

— Аз съм сериозен — отчаяно продължи той. — Не мога да спра да мисля за теб, нищо че си жена, за която въобще не трябва да се женя.

Тя отново се разсмя:

— Говориш абсолютни грубости! Въобще не знам защо говоря с теб. Предполагам, че си мил под недодяланите си маниери.

— Не съм недодялан — такъв съм само с теб.

— Вярвам ти. Но няма да се омъжа за социалист без пукната пара.

Лойд разкри сърцето си, само за да бъде отхвърлен по един очарователен начин. Чувстваше се нещастен. Погледна към Даймлера.

— Чудя се колко ли време ще се бавят — безутешно произнесе той.

Дейзи го прекъсна:

— Но все пак може и да целуна един социалист, за да видя какво е.

За момент той не реагира — предполагаше, че тя просто си приказва. Но едно момиче никога нямаше просто да приказва за такива неща. Това беше покана. За малко най-глупаво да я пропусне.

Приближи я и постави ръцете си около тънкия й кръст. Тя вдигна лице нагоре и красотата й му спря дъха. Наведе глава и внимателно я целуна по устата. И двамата не затвориха очи. Лойд надникна в синия й поглед, приближи устните си към нейните и го обзе изключително силно желание. Тя леко отвори уста и той докосна разтворените й устни с върха на езика. Миг по-късно усети как нейният език му отвръща. Тя не спираше да го гледа. Той се усещаше в рая, и му се искаше завинаги да остане така. Тя притисна тялото си към неговото. Той се възбуди и се притесни, че Дейзи ще го усети, та се отдръпна — но тя отново се хвърли напред; той я погледна в очите и разбра, че тя иска да го усети твърд и опрян до нежното й тяло. Това го разгорещи непоносимо много. Той се почувства така, сякаш всеки миг природата щеше да свърши своето; мина му през ума, че Дейзи може и да иска това.

Тогава чу вратата на Даймлера да се отваря и Джими Мъри да говори донякъде неестествено високо, като че предупреждава някого. Лойд прекъсна прегръдката си с Дейзи.

— Е — прошепна тя изненадано, — това беше неочаквано удоволствие.

— Повече от удоволствие — дрезгаво й отговори той.

До тях изникнаха Джими и Ева и всички тръгнаха към вратата на дома на госпожа Пешкова. Сградата беше величествена, със стъпала към покрития вход. Лойд се запита дали мястото няма да осигури прикритие за още една целувка, но докато изкачваха стълбите, вратата бе отворена от мъж във вечерен костюм — вероятно икономът, с когото Лойд бе говорил по-рано. Колко се радваше, че се обади!

Двете момичета пожелаха лека нощ с престорена скромност — не личеше, че само преди секунди и двете са били вкопчени в страстна прегръдка; вратата хлопна и тях ги нямаше.

Лойд и Джими заслизаха по стълбите.

— Ще си вървя пеша оттук — обясни Джими. — Да кажа ли на шофьора да те откара в Ийст Енд? Сигурно си на три или четири мили от къщи. Бой няма да обърне внимание — мен ако питаш, ще спи до закуска.

— Много учтиво от твоя страна, Мъри, и аз го оценявам; ако щеш, вярвай, но искам да ходя пеш. Имам да помисля за някои работи.

— Както желаеш. Лека нощ.

— Лека нощ — пожела му Лойд; умът му беше объркан, а ерекцията му бавно отшумяваше. Той се обърна на изток и потегли към дома.

IV

Светският сезон на Лондон приключи в средата на август, а Бой Фицхърбърт все още не бе предложил женитба на Дейзи Пешкова.

Тя бе засегната и озадачена. Всички знаеха, че те излизат заедно. Виждаха се почти всеки ден. Граф Фицхърбърт говореше на Дейзи, сякаш му е дъщеря, и дори подозрителната княгиня Беа поомекна. Бой я целуваше при всяка възможност, но не продумаше нищо за бъдещето.

Лондонският сезон — дълга върволица разкошни обеди и вечери, бляскави увеселения и балове, традиционни спортни събития и пикници с шампанско — изведнъж секна. Много от новите приятели на Дейзи внезапно напуснаха града. Повечето се пренесоха в домовете в провинцията; доколкото разбираше, там те щяха да си уплътняват времето в преследване на лисици, дебнене на елени и отстрелване на птици.

Дейзи и Олга останаха за сватбата на Ева Ротман. За разлика от Бой, Джими Мъри бързаше да се ожени за жената, която обича. Церемонията бе проведена в енорийската църква на родителите му в Челси.

Дейзи усещаше, че е свършила нещо много значително с Ева. Бе научила приятелката си как да подбира дрехи, които да й отиват — спретнати, без украси, само в един, но наситен цвят, който да се съчетава добре с тъмната й коса и кафявите й очи. Ева стана самоуверена, разбра как да използва естествената си сърдечност и интелект, за да очарова мъжете и жените. И ето — Джими се влюби в нея. Не беше филмова звезда, но бе висок и привлекателен по един грубоват начин. Идваше от военно семейство със скромно състояние, та Ева щеше да живее без притеснения, макар и не богато.

Британците имаха предразсъдъци като всички останали; в началото генерал Мъри и госпожа Мъри не бяха във възторг от възможността синът им да се ожени за емигрирала от Германия полуеврейка. Ева бързо ги спечели, но много от приятелите им продължаваха да дават прикрит израз на скептицизма си. На сватбата Дейзи чу, че Ева била „екзотична“, Джими бил „смел“, а семейство Мъри били „с широки разбирания“ — все начини да се опише в прилични фрази един неподходящ брак.

Джими писа официално до доктор Ротман в Берлин и получи съгласието му да поиска ръката на Ева; немските власти обаче отказаха да разрешат на старите Ротманови да отидат на сватбата. Ева й бе споделила през сълзи:

— Толкова мразят евреите, та човек си мисли, че с удоволствие биха ги прогонили от страната!

Фиц, бащата на Бой, дочу тези думи и по-късно говори с Дейзи по въпроса:

— Помоли приятелката си Ева да не приказва много за евреите, ако може да го избегне — обърнал се бе той с тона на човек, който дава приятелско предупреждение. — Знаеш, че бракът с полуеврейка няма да помогне на кариерата на Джими в армията.

Дейзи не предаде на Ева тази противна препоръка.

Щастливите младоженци заминаха за Ница да карат медения си месец. С чувство за вина Дейзи осъзна, че е облекчена да се раздели с Ева. Бой и съмишлениците му толкова мразеха евреите, че Ева ставаше проблем. А приятелството между Бой и Джими вече беше свършило — Бой бе отказал да му бъде кум.

След сватбата Дейзи и Олга бяха поканени от Фицхърбъртови на лов в имението им в Уелс. Дейзи се обнадежди. Ева я нямаше, тъй че нищо не можеше да попречи на Бой да й предложи. Графът и княгинята със сигурност смятаха, че е на път да го направи. Може би планираха да го стори този уикенд.

Една петъчна сутрин Дейзи и Олга отидоха на гарата „Падингтън“ и взеха влака на запад. Пресякоха сърцето на Англия — богата хълмиста земеделска страна, украсена със селца, всяко с каменната му камбанария, извисяваща се посред горичка вековни дървета. Пътуваха в купе първа класа; Олга попита Дейзи какво според нея може да направи Бой.

— Трябва да е наясно, че го харесвам — отговори й дъщеря й. — Достатъчно пъти съм му позволила да ме целуне.

— Да си показала интерес към някой друг? — проницателно попита майка й.

Дейзи потисна изпълнения с вина спомен от краткия миг на безумство с Лойд Уилямс. Бой нямаше как да знае за това; още повече, тя не беше виждала Лойд отново, нито пък отговори на трите му писма.

— Не — отговори тя.

— Значи е било заради Ева — заключи Олга. — А нея вече я няма.

Влакът мина през дълъг тунел под устието на Севърн; щом излязоха отново на повърхността, вече бяха в Уелс. По хълмовете пасяха мърляви овце; на дъното на всяка долина се мъдреше малко миньорско градче. Над купчина грозни индустриални постройки се издигаше кулата с елеватора на мината.

Ролс-Ройсът в кремаво и черно на граф Фицхърбърт ги чакаше на гарата в Абъроуен. Дейзи си рече, че градчето е ужасно, с малки сиви каменни къщички в редици по стръмните хълмове. Караха миля и нещо извън града до имението в Тай Гуин.

Дейзи ахна от удоволствие, докато минаваха през портата. Тай Гуин бе огромен и елегантен, с дълги редици високи прозорци на съвършената си класическа фасада. Беше разположен сред изкусно поддържани градини — цветя, храсти и дървета, които явно бяха гордостта на графа. „Колко хубаво е да си господарката на този дом“, помисли си тя. Британската аристокрация може и да не управляваше повече света, но бе развила изкуството да се живее; Дейзи искаше да стане част от тези хора.

Тай Гуин означаваше „Бялата къща“, но постройката всъщност бе сива; Дейзи разбра причината, когато докосна камъка с ръка и по пръстите й полепна въглищен прах.

Дадоха й стая с името апартамент Гардения.

Същата вечер тя и Бой седяха на терасата преди ядене и гледаха как слънцето залязва над виолетовия връх на планината; той пушеше пура, а Дейзи посръбваше шампанско. За малко бяха сами, но той не пророни нищо за брак.

По време на уикенда притеснението й нарасна. Бой имаше много повече възможности да говори с нея насаме — тя ги осигури. В събота мъжете отидоха на лов, но Дейзи излезе да ги посрещне към края на следобеда; тя и Бой се върнаха заедно през гората. В неделя сутринта Фицхърбъртови и повечето от гостите им отидоха до англиканската църква в градчето. След службата Бой заведе Дейзи в кръчмата Двете корони; както си беше с кашмирената дреха в цвят лавандула, набитите, широкоплещести миньори с каскети на главите я зяпаха, все едно кавалерът й беше вкарал вътре леопард на каишка.

Тя му каза, че двете с майка й скоро ще трябва да се връщат в Бъфало, но Бой не схвана намека.

Можеше ли просто да я харесва, но не чак толкова, че да се ожени за нея?

В неделя на обяд вече беше отчаяна. Утре тя и майка й щяха да се връщат в Лондон. Ако дотогава Бой не й предложеше, родителите му щяха да решат, че няма сериозни намерения, и нямаше да има повече покани в Тай Гуин.

Вероятността смразяваше Дейзи. Беше си наумила да се омъжи за Бой. Искаше да бъде виконтеса на Абъроуен и графиня Фицхърбърт. Винаги е била богата, но жадуваше за уважението и почтителността, които вървяха заедно с положението в обществото. Желаеше да се обръщат към нея с „Ваша светлост“. Желаеше и диамантената тиара на княгиня Беа. Искаше в приятелския й кръг да има кралски особи.

Знаеше, че Бой я харесва; желанието му личеше при целувките.

— Трябва му нещо, което да го пришпори — прошепна Олга на Дейзи, докато пиеха следобедното си кафе заедно с останалите жени в залата за закуска.

— Какво?

— При мъжете винаги действа едно нещо.

Дейзи повдигна вежди:

— Секс?

Тя и майка й си говореха за повечето неща, но обикновено подминаваха тази тема.

— Бременността би свършила работа — обясни Олга. — Но тя се появява, само когато ти не я искаш.

— Тогава?

— Дай му да погледне обетованата земя, но не го пускай там.

Дейзи поклати глава.

— Не съм сигурна, но мисля, че може вече да е посетил обетованата земя с някой друг.

— С кого?

— Не знам — някоя прислужница, актриса, вдовица… Просто предполагам, но не прилича на някой, който е девствен.

— Права си, не прилича. Това значи, че трябва да му предложиш нещо, което не може да получи от другите. Нещо, за което би направил всичко.

Дейзи за кратко се запита откъде ли майка й би могла да почерпи тази мъдрост, след като е прекарала целия си живот в един нещастен брак. Може би е поразсъждавала доста по въпроса как съпругът й Лев й е бил отмъкнат от любовницата Марга. И все пак, Дейзи не можеше да предложи на Бой нещо, което да не му предложи и друго момиче. Или?

Жените приключваха с кафето и се отправяха към спалните си за следобедната дрямка. Мъжете все още бяха в трапезарията, пушеха пури, но и те щяха да потеглят в същата посока до четвърт час. Дейзи се изправи.

Олга я попита:

— Какво ще правиш?

— Не съм сигурна. Ще измисля нещо.

Излезе от стаята. Бе решила, че ще отиде в стаята на Бой, но не искаше да го казва, за да не чуе възражения от страна на майка си. Щеше да го чака, когато отидеше за следобедния сън. Прислугата също имаше почивка по това време на деня, тъй че едва ли някой би дошъл в стаята.

Тогава щеше да бъде с Бой на негов терен. Но какво щеше да каже или да направи? Не знаеше. Налагаше се да импровизира.

Отиде до апартамента Гардення, изми си зъбите, постави одеколон „Жан Нате“ на врата си и тихо измина коридора до стаята на Бой.

Никой не я видя да влиза.

Спалнята му бе просторна, с изглед към обвитите в мъгла планини. Явно е била негова в продължение на много време. Имаше тапицирани с кожа кресла, картини на самолети и състезателни коне по стената, зареден с ароматни пури хумидор от кедрово дърво, масичка с гарафи с уиски и коняк и поднос с кристални чаши.

Тя дръпна едно чекмедже и видя хартия за писма, шише мастило, писалки и моливи. Хартията беше синя, с герба на графовете Фицхърбърт. Щеше ли някой ден да стане и неин герб?

Питаше се какво ли ще каже Бой, когато я открие вътре. Дали ще е доволен, ще я вземе в ръцете си и ще я целуне? Или ще се ядоса, че се е натрапила, и ще я обвини, че си пъха носа навсякъде? Трябваше да рискува.

Отиде в гардеробната. Имаше малък умивалник с огледало над него. Принадлежностите му за бръснене бяха на мраморния плот. Дейзи си каза, че трябва да се научи да бръсне съпруга си. Би било много интимно.

Отвори вратите на гардероба и огледа дрехите му — официално сутрешно облекло, костюми от туид, дрехи за езда, поръбено с кожа пилотско яке и два вечерни костюма.

Това й даде идеята.

Тя си припомни колко възбуден бе Бой в дома на Бинг Уестхамптън през юни, когато съзря нея и останалите момичета, предрешени като мъже. Именно в онази вечер той я целуна за първи път. Тя не бе сигурна защо той се разпали толкова — като цяло подобни неща бяха необясними. Лизи Уестхамптън бе разказала, че някои мъже харесват жените да ги пляскат отзад — как можеш да обясниш това?

Може би трябваше да облече дрехите му.

Нещо, за което би направил всичко, каза майка й. Това ли беше?

Загледа се в редичката костюми по закачалките, в купчинката сгънати бели ризи, в лъснатите кожени обуща с дървените им обтегачи. Щеше ли да свърши работа? Имаше ли тя време?

Имаше ли какво да губи?

Можеше да вземе нужните й дрехи, да ги занесе в апартамента Гардения, да се преоблече там и да изтича обратно с надеждата да не я види…

Не. Нямаше време за това. Пурата му не беше толкова дълга. Трябваше да се преоблече тук, и то бързо — или въобще да не го прави.

Тя взе решение.

Свали роклята си.

Сега се намираше в опасност. Досега можеше почти смислено да обясни присъствието си тук, като заяви, че се е загубила из безкрайните коридори на Тай Гуин и е объркала стаята. Но нито едно момиче не би запазило репутацията си, ако бъде открито по бельо в стаята на някой мъж.

Взе първата риза от купчината. Неприятно се изненада, че яката трябваше да бъде закрепена със специално копче. В едно чекмедже намери дузина колосани яки и кутия копчета, постави едно на ризата и я нахлузи през главата си.

По коридора се чуха мъжки стъпки — тя замръзна, а сърцето й забумтя като голям барабан, но стъпките отминаха.

Реши да облече официални сутрешни дрехи. Раираните панталони нямаха тиранти, но тя намери в друго чекмедже. Разбра как да ги постави и обу панталона. Можеше да побере още някого като нея.

Напъха обутия си в дамски чорап крак в чифт блестящи черни обуща и ги завърза.

Закопча ризата и си сложи сребърна вратовръзка. Възелът не се получи, но това нямаше значение, а и тя не знаеше как се прави, тъй че я заряза както се беше получила.

Облече сивобежова двуредна жилетка и черен фрак, после се огледа в огледалото в цял ръст на вратата на гардероба.

Дрехите висяха като чувал, но все пак изглеждаше симпатична.

Вече имаше време, постави златни копчета на маншетите на ризата и бяла кърпичка в горния джоб на сакото.

Нещо липсваше. Гледаше се в огледалото и разбра какво още й трябва.

Шапка.

Отвори друг шкаф и видя редичка от кутии за шапки на един висок рафт. Намери сив цилиндър и го наложи на главата си. Спомни си мустаците.

Нямаше молив за вежди. Върна се в спалнята и се наведе към камината. Все още беше лято и не палеха огън. Взе малко сажди с върха на пръста си, върна се при огледалото и внимателно очерта мустак над горната си устна.

Беше готова.

Седна в едно от кожените кресла и го зачака.

Инстинктът й говореше, че постъпва правилно, но от рационална гледна точка изглеждаше странно. Възбудата обаче не подлежеше на обяснение. Самата тя се бе овлажнила отвътре в самолета му. Не можеха да флиртуват, докато той бе съсредоточен върху управлението на малкия самолет, но това бе достатъчно — реенето из въздуха толкова я възбуди, че вероятно би го оставила да направи всичко, което той поиска.

Ала момчетата можеха да се окажат непредвидими; тя се боеше, че той може да се ядоса. В такъв случай хубавото му лице щеше да се изкриви в отблъскваща гримаса, щеше да затропа бързо с крак, а можеше да стане и доста жесток. Веднъж един куц келнер му обърка поръчката, а той му каза:

— Я докуцай обратно до бара и ми донеси уискито, което си поръчах — това, че си сакат, не те прави глух, нали?

Горкият човек направо поаленя от срам.

Чудеше се какво ли би й казал Бой, ако се разгневи, че тя е в стаята му.

След пет минути той дойде.

Дочу стъпката му отвън и разбра, че го познава вече достатъчно добре, за да разпознава походката му.

Вратата се отвори и той влезе, без да я забелязва.

Тя си преправи гласа и изрече дълбоко:

— Здрасти, старче, как си?

Той се стресна:

— Божичко!

После отново погледна:

— Дейзи?

Тя се изправи.

— Именно — поде с обикновения си глас. Домакинът й все още я гледаше изненадано. Тя свали шапката, направи лек поклон и продължи:

— На Вашите услуги.

После отново постави шапката на главата си под ъгъл.

Измина едно дълго мигновение, той се съвзе от шока и се усмихна.

Слава Богу, помисли си тя.

— Този цилиндър ти отива — продължи той.

— Сложих си го, за да ти се харесам.

— Наистина много мило от твоя страна, трябва да призная.

Тя подканящо извърна лицето си към него. Харесваше й да го целува. В действителност й харесваше да се целува с повечето мъже. Тайничко се притесняваше от това колко й харесва да го прави. В пансиона, където не виждаха момчета със седмици, дори й беше харесвало да се целува с момичета.

Тя наклони главата му и допря устните му до своите. Шапката падна и двамата се разкискаха. Той бързо влезе с езика си в устата й. Тя се отпусна и се остави на удоволствието. Той бе въодушевен от всички чувствени удоволствия, а тя бе възбудена от готовността му.

Напомни си, че има цел. Нещата се развиваха чудесно, но тя искаше предложение. Щеше ли той да се задоволи само с целувка? Искаше й се той да желае още. Често, когато имаха малко повече време, той милваше гърдите й.

Много зависеше от количеството изпито с обяда вино. Вместимостта му беше голяма, но след една точка губеше желанието.

Тя се премести и се допря до него. Той положи ръка на гърдите й, но заради отпуснатата вълнена жилетка не можеше да ги докосне — бяха малки. Изръмжа недоволно.

Тогава ръката му потегли към стомаха й, под пояса на широкия панталон.

Досега не му беше позволявала да я докосва там.

Носеше копринена фуста и плътни памучни долни гащи, и той едва ли можеше да усети много, но ръката му отиде на чатала й и натисна през платовете. Тя усети прилив на удоволствие.

Отдръпна се от него.

Задъхан, той я попита:

— Много далеч ли отидох?

— Заключи вратата — каза му тя.

— О, Боже мой — той отиде до вратата, завъртя ключа и се върна. Прегърнаха се отново и той поднови спряната си работа. Тя докосна панталона му отпред, намери втвърдения му пенис под плата и го хвана здраво. Бой простена от удоволствие.

Тя отново се отдръпна.

По лицето му премина гняв. Тя бе посетена от неприятен спомен. Някога, когато накара едно момче на име Тео Кофман да свали ръката си от гърдите й, той се вбеси и я нарече злобарка. Не го беше виждала оттогава, но обидата му я караше да се чувства необяснимо засрамена. За един миг тя се уплаши, че Бой ще я обвини в нещо подобно.

Тогава лицето му омекна и той започна:

— Знаеш, че ужасно те харесвам.

Моментът й настъпи. Плувам или потъвам, каза си тя.

— Не бива да правим това — произнесе го с не особено преиграно съжаление.

— Защо?

— Дори не сме сгодени.

Думата направо провисна във въздуха. Произнасянето на нещо такова от момиче означаваше предложение. Тя загледа лицето му, уплашена, че той ще се стресне, ще се обърне, ще замърмори извинения и ще я помоли да си излезе.

Бой не каза нищо.

— Искам да те направя щастлив — продължи тя. — Но…

— Обичам те, Дейзи — отговори й той.

Това не бе достатъчно. Тя се усмихна и продължи:

— Наистина ли?

— Много.

Тя не изрече нищо, но го погледна с очакване.

Най-накрая той я попита:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— О, да — отвърна му тя и го целуна пак. Докато устните й бяха допрени до неговите, тя разкопча панталона му, проникна под бельото, намери органа му и го извади. Кожата беше мека като коприна и гореща. Погали я и си спомни разговора с близначките на Уестхамптънови.

— Можеш да потъркаш неговия атрибут — бе казала Линди, а Лизи беше добавила — Докато не пусне струя.

Дейзи бе запленена и възбудена от мисълта да накара един мъж да направи това. Стисна малко по-здраво.

После си припомни следващата забележка на Линди:

— Можеш да го смучеш. Това най-много им харесва.

Тя отдели устните си от неговите и прошепна в ухото му:

— Ще направя всичко за съпруга си.

После застана на колене.

V

Стана сватбата на годината. Дейзи и Бой бяха венчани в църквата „Св. Маргарита“ в Уестминстър на 3 октомври 1936 година. За съжаление на Дейзи не стана в Уестминстърското абатство, но й обясниха, че то е запазено само за кралското семейство.

Сватбената рокля бе дело на Коко Шанел. Модата от ерата на Депресията се опираше на простите линии и минималните излишества. Дългата до пода сатенена рокля с веревна кройка имаше хубави бухнали ръкави и къс шлейф — можеше да го носи едно шаферче.

Баща й — Лев Пешков — прекоси океана за церемонията. За приличието майка й Олга се съгласи да седи до него в църквата и да се преструва, че са щастлива двойка. Кошмарът на Дейзи бе появата на Марга и Грег, незаконния син на Лев; това обаче не стана.

Близначките Уестхамптън и Мей Мъри й бяха шаферки, а Ева Мъри — кума. Бой се мусеше, задето Ева е половин еврейка — отначало въобще не искаше да я кани — но Дейзи настоя.

Тя стоеше в старата църква, със съзнанието за смайващата си красота, и радостно се отдаде телом и духом на Бой Фицхърбърт.

Подписа се в регистъра „Дейзи Фицхърбърт, виконтеса на Абъроуен“. Упражняваше подписа в продължение на седмици и после грижливо накъсваше хартията на микроскопични парченца. Сега вече имаше право. Името беше нейно.

Като излязоха от църквата, Фиц любезно пое ръката на Олга, но княгиня Беа остави един ярд разстояние между себе си и Лев.

Княгинята не бе приятен човек. Държеше се достатъчно благосклонно с майката на Дейзи, а и Олга не забелязваше силната нотка на снизходителност в тона й, тъй че отношенията им бяха приятелски. Но Беа не харесваше Лев.

Дейзи вече осъзна, че баща й няма лустрото на маниерите. Той ходеше, говореше, ядеше, пиеше, пушеше, смееше се и въобще се държеше като гангстер, и не обръщаше внимание на хорските реакции. Правеше каквото си поиска, понеже бе американски милионер, точно както Фиц правеше същото, понеже бе английски граф. Дейзи винаги бе знаела това, но го усети още по-силно при вида на баща си в компанията на всичките англичани от висшата класа на сватбената закуска в голямата бална зала на хотела „Дорчестър“.

Ала това вече нямаше значение. Тя беше лейди Абъроуен, и никой не можеше да й го отнеме.

И все пак упоритата враждебност на Беа по отношение на Лев дразнеше — подобно на едва доловима лоша миризма или далечен шум — и оставяше дъщеря му с усещането за недоволство. Беа седеше до Лев на главната маса, но се извърна малко настрана. Когато той я заговореше, тя отвръщаше кратко, без да го поглежда в очите. Той се правеше, че не забелязва, усмихваше се и пиеше шампанско; Дейзи, седнала от другата му страна, разбираше, че не е пропуснал демонстрациите. Баща й беше груб, но не глупав.

Тостовете свършиха, мъжете запалиха тютюна; Лев, като баща на булката, плащаше сметката, погледна масата и започна:

— Е, Фиц, надявам се, че ви хареса. Вината бяха ли на твоето ниво?

— Прекрасни, благодаря.

— Струва ми се, че беше екстра, мама му стара.

Беа изцъка отчетливо. В нейно присъствие мъжете не биваше да произнасят „мама му стара“.

Лев се обърна към нея. Усмихваше се, но Дейзи разпозна опасната искрица в погледа му.

— Какво, княгиньо, да не Ви обидих?

Тя не искаше да отговаря, но господин Пешков я гледаше очаквателно и не отмести поглед. Най-накрая тя произнесе:

— Бих предпочела да не чувам вулгарни думи.

Събеседникът й извади пура от кутията си. Не я запали веднага, а я помириса и я повъртя между пръстите си.

— Искам да ви разкажа нещо — започна той и огледа масата, за да е сигурно, че всички слушат — Фиц, Олга, Бой, Дейзи и Беа.

— Когато бях малък, обвиниха баща ми, че е пасъл добитъка си на чужда земя. Дребна работа, ще си речете, нищо, че е бил виновен. Само че го арестуваха, и управителят на имението издигна ешафод на северната ливада. После дойдоха войниците, хванаха ме заедно с брат ми и майка ми и ни замъкнаха там. На ешафода бе баща ми с клуп на врата. Тогава пристигна земевладелецът.

Дейзи не бе чувала това. Погледна към майка си — Олга изглеждаше също толкова изненадана.

Малката групичка на масата се беше умълчала.

— Накараха ни да гледаме, докато бесеха баща ми — обясни Лев. Обърна се към Беа.

— И знаете ли? Странно, но и сестрата на земевладелеца беше там.

Захапа пурата, овлажни края й и отново я извади.

Дейзи видя как Беа побледнява. За нея ли ставаше дума?

— Сестрата беше около деветнадесетгодишна и беше княгиня — продължи Лев и гледаше пурата си.

Дейзи дочу как Беа нададе слаб вик и разбра, че разказът е за нея.

— Стоеше там и гледаше как го бесят, студена като лед — обясни баща й.

После погледна Беа директно и завърши:

— Ето какво наричам вулгарно.

Възцари се дълъг миг на тишина.

Лев отново захапа пурата си и попита:

— Някой да има огънче?

VI

Лойд Уилямс седеше на кухненската маса в дома на майка си в Олдгейт и напрегнато изучаваше една карта.

Денят бе събота, 4 октомври 1936 година, и днес щеше да има безредици.

Старият римски Лондон, построен върху хълм край реката Темза, се намираше под днешния финансов център — Сити. На Запад от хълма бяха домовете на богатите и театрите, магазините и катедралите, които обслужваха потребностите им. Къщата на Етел беше на изток от хълма, близо до доковете и бедните квартали. В продължение на векове тук бяха пристигали вълни от преселници, готови да се пречупят от работа, за да могат един ден внуците им да се преместят от Ийст Енд в Уест Енд.

Картата, която Лойд изучаваше толкова внимателно, бе част от специалното издание на Дейли Уъркър, вестника на Комунистическата партия. Тя показваше маршрута на днешния поход на Британския фашистки съюз. Планираха да се съберат край Тауър, на границата между Сити и Ийст Енд, и да потеглят на изток — право в еврейския квартал Степни.

Освен ако Лойд и хора като него не ги спрат.

Според вестника във Великобритания имаше триста и тридесет хиляди евреи, като половината от тях живееха в Ийст Енд. Повечето бяха бежанци от Русия, Полша и Германия, където са живеели в страха, че всеки ден полицията, армията или казаците могат да нахлуят в града, да започнат да обират семействата, да пребиват старците, да насилват младите жени и да изправят до стената бащите и братята им, за да ги разстрелят.

В бедните квартали на Лондон тези евреи бяха открили място където имаха правото да живеят точно толкова, колкото и всеки друг. Как ли щяха да се почувстват, ако погледнеха през прозореца и видеха по улиците им да марширува сбирщина униформени негодници, зарекли се да ги унищожат? Лойд си казваше, че това просто не бива да се допуска.

Според Дейли Уъркър фашистите можеха да тръгнат от Тауър само по два пътя. Единият минаваше през Гардинърс Корнър, кръстовище на пет улици, известно като Портата към Ийст Енд; другият — по улицата на Кралския монетен двор и тясната улица „Кейбъл“. Имаше още десетина маршрута, по които сам човек можеше да върви по страничните улички, но не и колона в поход. Улицата „Св. Георги“ водеше до католическия квартал Уопинг, а не към еврейския Степни, и нямаше да свърши работа на фашистите.

Дейли Уъркър призоваваше улица „Кейбъл“ и Гардинърс Корнър да бъдат преградени от жива стена, която да спре похода.

Вестникът често приканваше към неща, които не ставаха: стачки, революции или — последно — съюз на всички леви партии, за да бъде създаден Народен фронт. Живата стена можеше да е поредната фантазия. Хиляди хора щяха да са необходими, за да бъде Ийст Енд защитен ефикасно. Лойд не знаеше дали ще дойдат достатъчно.

Със сигурност знаеше, че ще има неприятности.

На масата с него бяха родителите му — Бърни и Етел; сестра му Мили и шестнадесетгодишният Лени Грифитс от Абъроуен в неделния си костюм. Лени беше част от малка групичка уелски миньори, дошли до Лондон, за да участват в контрадемонстрацията.

Бърни вдигна поглед от вестника си и заговори на Лени:

— Според фашистите билетите за влака на всички вас, уелсците, били платени от големите евреи.

Лени преглътна пърженото яйце, което бе напъхал в устата си:

— Не познавам никакви големи евреи. Ако не броиш госпожица Леви Суитшоп — тя е доста едричка. Както и да е, до Лондон дойдох в дъното на една вагонетка в компанията на шестдесет уелски агнета, всичките за пазара на месо в Смитфийлд.

Миили изкоментира:

— Това обяснява миризмата.

Етел я скастри:

— Мили! Много си груба!

Лени ползваше спалнята на Лойд и сподели с него, че след демонстрацията не смята да се връща в Абъроуен. Той и Дейв Уилямс отиваха в Испания, за да се запишат в Интернационалните бригади, организирани, за да се сражават с фашисткото въстание.

— Взе ли си паспорт? — бе го попитал Лойд. Да получиш паспорт не беше трудно, но желаещият трябваше да покаже препоръка от духовно лице, лекар, адвокат или друг човек с положение в обществото — един младеж не можеше дълго време да опази това в тайна.

— Няма нужда — обяснил му беше Лени. — Отиваме на гара „Виктория“ и си вземаме билет за отиване и връщане за уикенда до Париж. Можеш да го направиш и без паспорт.

Лойд имаше някаква смътна представа. Явно беше вратичка, направена за удобство на заможната средна класа. Сега от нея се възползваха антифашистите.

— Колко е билетът?

— Три лири и петнайсет шилинга.

Лойд бе вдигнал вежди. Сумата бе повече от това, което би могъл да има един безработен миньор.

Лени обаче добави:

— Но Независимата лейбъристка партия плаща моя билет, а комунистите — билета на Дейв.

Сигурно бяха излъгали за възрастта си.

— Какво правите, щом се окажете в Париж? — бе го запитал Лойд.

— Ще бъдем посрещнати от френските комунисти на „Гар дю нор“. — Лени произнесе думите като гейр дъ норд. Не знаеше и думица френски. — Оттам ще ни съпроводят до испанската граница.

Лойд отложи собственото си заминаване. Обясняваше, че иска да смекчи притесненията на родителите си, но истината бе, че не искаше да се откаже от Дейзи. Все още си мечтаеше как тя отхвърля Бой. Безнадеждна история — тя дори не отговаряше на писмата му — но не можеше да се откаже.

Междувременно Великобритания, Франция и САЩ сключиха с Германия и Италия споразумение за ненамеса в Испания, тоест — нито една от изброените държави не биваше да доставя оръжие на която и да е от страните във войната. Това ядосваше Лойд — нали все пак демокрациите трябва да подкрепят избраното правителство? По-лошото бе, че Германия и Италия нарушаваха споразумението непрекъснато — както майката на Лойд и чичо Били посочваха на многото посветени на Испания митинги в страната тази есен. Граф Фицхърбърт, отговорният министър в кабинета, решително защитаваше политиката му и заяви, че испанското правителство не бива да бъде въоръжавано, тъй като има опасност то да стане комунистическо.

Но, както Етел бе обяснила в една унищожителна реч, това бе самоизпълняващо се предсказание. Единствената желаеща да подкрепи правителството на Испания държава беше Съветският съюз; естествено е испанците да гравитират към единствената страна в света, която им помага.

Истината обаче бе, че според консерваторите Испания е избрала опасно ляво правителство. Хора като Фицхърбърт нямаше да скърбят, ако то бъде съборено по насилствен начин и заменено от екстремисти от дясното крило. Лойд направо кипеше от безсилен гняв.

Тогава се появи и шансът да се бори с фашизма у дома.

— Смехотворно е — обобщи седмица по-рано Бърни, след като обявиха похода. — Столичната полиция трябва да ги застави да променят маршрута. Разбира се, те имат правото да проведат шествие; но не и в Степни.

Полицията обаче бе заявила, че не може да се меси в една напълно законна демонстрация.

Бърни, Етел и кметовете на осем от общините на Лондон образуваха делегация и помолиха вътрешния министър сър Джой Саймън да забрани манифестацията или поне да я отклони; и той заяви, че няма право да действа.

Въпросът какво да се прави по-нататък раздели Лейбъристката партия, еврейската община и семейство Уилямс.

Еврейският народен съвет против фашизма и антисемитизма, основан преди три месеца от Бърни и други хора, беше отправил призив за масова контрадемонстрация, която да не допусне фашистите по еврейските улици. Лозунгът им бе испанската фраза No pasaran — „Няма да минат“; бойният възглас на антифашистките бранители на Мадрид. Съветът бе малка организация с грандиозно име — помещаваше се в две стаи на горния етаж на сграда на улица „Търговска“, а собствеността му се свеждаше до циклостил Гещетнер и две стари пишещи машини. Подкрепата за тях в Ийст Енд обаче беше огромна — за четиридесет и осем часа бяха събрали невероятните сто хиляди подписа под петицията за забрана на демонстрацията. Правителството не направи нищо.

Само една голяма политическа партия подкрепи контрамитинга — комунистите. И периферната Независима лейбъристка партия, в която членуваше Лени, подкрепи протеста. Останалите партии бяха против него.

Етел отбеляза:

— Виждам Джуиш Кроникъл съветва читателите си да не излизат на улицата днес.

Според Лойд точно това бе проблемът. Много хора смятаха, че е най-добре да се пазят от неприятности. Именно това обаче щеше да даде простор на фашистите.

Бърни бе евреин, но не ортодоксален, и се обърна към Етел:

— Как можеш да ми цитираш Джуиш Кроникъл? Според тях евреите трябва да действат не срещу фашизма, а срещу антисемитизма. Какъв е смисълът от това от политическа гледна точка?

— Чух, че Съветът на еврейските депутати във Великобритания е на позицията на Кроникъл — продължи Етел. — Явно вчера е имало съобщение из всички синагоги.

— Тия тъй наречени депутати са новобогаташи от Голдърс Геийн — презрително й отговори Бърни. — Никога не са били обиждани на улицата от фашистки хулигани.

— Ти си член на Лейбъристката партия — обвинително го подяна Етел. — Политиката ни е да не се сблъскваме с фашистите из улиците. Къде е солидарността ти?

Бърни не й остана длъжен:

— А солидарността ми с моите еврейски сънародници?

— Ти си евреин само тогава, когато това ти изнася. И никога не са те обиждали на улицата.

— Все едно, Лейбъристката партия извърши политическа грешка.

— Не забравяй — ако дадеш на фашистите възможност да провокират насилие, пресата ще обвини левицата, независимо кей наистина го е започнал.

Лени се намеси изведнъж:

— Ако момчетата на Моузли започнат боя, ще си получат това което им се полага.

Етел въздъхна:

— Я си помисли, Лени — кой в тази държава е най-добре въоръжен — ти, Лойд и Лейбъристката партия или консерваторите с армията и полицията на тяхна страна?

— О — отвърна той. Явно не бе мислил по въпроса.

Лойд ядосано заговори на майка си:

— Как можеш да говориш така? Беше в Берлин преди три години и видя как стояха нещата. Немската левица опита да се справи с фашизма по мирен начин и виж какво ги сполетя.

Бърни го подкрепи:

— Немските социалдемократи не създадоха Народен фронт с комунистите. Това позволи да се разправят с тях поотделно. Заедно може и да бяха победили.

Бърни се ядоса, когато местното подразделение на Лейбъристката партия отхвърли предложението на комунистите да направят коалиция срещу похода.

Етел продължи:

— Съюзяването с комунистите е опасно.

Тя и Бърни водеха спор по проблема. Той разделяше и партията. Според Лойд Бърни бе прав, а Етел — не.

— Трябва да използваме всяка възможност, за да победим фашизма — изрече той, ала после дипломатично добави — но мама е права, за нас ще е най-добре, ако днешният ден мине без насилие.

— Най-добре ще е, ако всички вие си стоите вкъщи и се съпротивлявате на фашистите с нормалните средства на демократичната политика — настоя майка му.

— Ти опита да постигнеш равно заплащане за жените посредством нормалните средства на демократичната политика — спря я Лойд. — И се провали.

Едва през миналия април жените-депутати от Лейбъристката партия бяха внесли законопроект, според който жените на държавна работа трябваше да получават еднакво заплащане с мъжете, които вършеха същата работа. Камарата на общините, доминирана от мъже, го отхвърли.

— Човек не се отказва от демокрацията при всяко загубено гласуване — твърдо му отвърна Етел.

Лойд обаче осъзнаваше проблема — такива разделения можеха фатално да отслабят антифашистките сили, както се бе случило в Германия. Днешното изпитание щеше да е тежко. Политическите партии можеха да опитват да водят обществото, но хората щяха да решат кого да следват. Щяха ли да си останат по домовете, както настояваха плахата Лейбъристка партия и Джуиш Кроникъл? Или щяха да излязат с хиляди на улицата и да кажат „Не“ на Фашизма? В края на деня щеше да разбере.

На задната врата се почука и влезе съседът им, Шон Долан, облечен в костюма си за църква.

— Идвам с вас след литургията — обясни той на Бърни. — Къде ще се събираме?

— Гардинърс Корнър, преди два часа — отвърна му стопанинът. — Надяваме се да имаме достатъчно хора, за да спрат фашистите там.

— Всички докери в Ийст Енд ще са с вас — въодушевено му обясни Шон.

Мили го попита:

— Защо? Фашистите не ви мразят, нали?

— Много си млада, за да помниш, момичето ми, но евреите винаги са ни подкрепяли — обясни й Шон. — При стачката на докерите през 1912 година, когато бях само на девет, баща ми не можеше да ни изхранва, и госпожа Айзъкс, жената на хлебаря от Ню Роуд, взе мен и брат ми. Господ да благослови голямото й сърце. Тогава стотици деца на докери бяха гледани от еврейски семейства. Същото беше и през 1926 година. Няма да позволим на проклетите фашисти да дойдат на улиците ни — простете езика ми, госпожо Лекуит.

Лойд се окуражи. В Ийст Енд имаше хиляди докери — ако излезеха всичките, това щеше да увеличи редовете им с много. Отвън се дочу звукът на високоговорител:

— Не допускайте Моузли в Степни — произнесе мъжки глас. — Съберете се на Гардинърс Корнър в два часа.

Лойд изпи чая си и стана. Днес задачата му бе да е шпионин, да следи разположението на фашистите и да съобщава на Еврейския народен съвет на Бърни. Джобовете му бяха пълни с кафеникави пенита за уличните телефони.

— По-добре да тръгвам — каза той. — Вероятно фашистите вече се събират.

Майка му стана и го изпрати до вратата.

— Не се забърквай в побоища — посъветва го тя. — Спомни си какво стана в Берлин.

— Ще внимавам — обеща Лойд.

Тя опита да звучи шеговито:

— Твоята богата американка няма да те хареса без зъби.

— Тя и без това не ме харесва.

— Не ми се вярва. Кое момиче би могло да ти устои?

— Ще внимавам, мамо — повтори Лойд. — Наистина.

— Май трябва да се радвам, че не си в оная пуста Испания.

— Поне не днес — той я целуна и излезе.

Беше ясно есенно утро, а слънцето топлеше повече от нормалното за сезона. Посред улица „Нътли“ неколцина мъже бяха издигнали временна платформа; един от тях говореше по мегафон:

— Хора от Ийст Енд, не трябва да стоим спокойно, докато сбирщина маршируващи антисемити ни обиждат!

Лойд разпозна мъжа — местният представител на Националното движение на безработните. Заради Депресията хиляди еврейски шивачи бяха останали без работа. Всеки ден се разписваха в трудовата борса на улица „Сетъл“.

Още преди Лойд да е изминал и десет ярда, Бърни го застигна и му подаде книжна кесия стъклени детски топчета за игра.

— Бил съм на много демонстрации — каза той. — Ако конната полиция навлезе в тълпата, хвърли ги под копитата на конете.

Лойд се усмихна. Вторият му баща беше почти непрекъснато миротворец, ала не беше мекушав.

И все пак Лойд се колебаеше за топчетата. Никога не бе имал вземане-даване с коне, но му се виждаха търпеливи и безвредни добичета, та не му харесваше идеята да ги събаря на земята.

Бърни отгатна мисълта му и обясни:

— По-добре някой кон да падне, отколкото момчето ми да бъде стъпкано.

Лойд пъхна кесията в джоба си и си рече, че това не го задължава да хвърля топчетата.

Със задоволство видя как много хора вече са наизлезли по улиците. Имаше и други окуражаващи знаци. Накъдето и да погледнеше, по стените бе издраскано с тебешир „Няма да минат“ на английски и испански. Комунистите бяха навсякъде и раздаваха листовки. Червени знамена висяха от много прозорци. Няколко мъже с медали от Голямата война носеха плаката на Асоциацията на еврейските ветерани от армията. Фашистите не обичаха да им се напомня колко много евреи се бяха сражавали за Британия. Петима евреи си бяха сложили кръста „Виктория“, най-високият медал за храброст на страната.

Лойд започна да смята, че все пак ще има достатъчно хора, за да спрат похода.

Гардинърс Корнър представляваше широко кръстовище на пет улици, наречено по шотландския магазин за конфекция на „Гардинър и Компания“ в сградата с характерната часовникова кула на единия от ъглите. Щом пристигна, Лойд разбра, че предстоят неприятности. Имаше няколко пункта за спешна помощ и стотици доброволци от „Сейнт Джон амбюлънс“ в униформите им. На всяка от страничните улици имаше паркирани линейки. Лойд се надяваше да няма бой; „но по-добре да рискуваме с насилието“, рече си той, „отколкото да оставим фашистите да преминат безпрепятствено“.

Тръгна по заобиколен път и излезе при Тауър от северозапад, за да не разберат, че е от Ийст Енд. Минути преди да пристигне, можеше да чуе духовите оркестри.

Тауър беше крайречен замък, символ на властта и тежката й ръка в продължение на осемстотин години. Ограждаше го дълга стена от избелял стар камък; изглеждаше, сякаш цветът е бил отмит от вековете лондонски дъжд. Край стените, откъм брега, се намираше паркът — градините на Тауър; фашистите се събираха в него. Лойд прецени, че вече са няколко хиляди; колоната се простираше далеко на запад във финансовия център. Непрекъснато подхващаха мотива:

— Едно-две-три, от чифутите се отърви!

Развяваха британски знамена. Лойд се питаше защо ли хората, които искат да унищожат всичко хубаво в страната си, винаги първи размахват знамето.

Изглеждаха по военному, с широки кожени колани и черни ризи, докато се строяваха в правилни колони по тревата. Офицерите носеха спретната униформа — черна куртка с военна кройка, сиви панталони за езда, ботуши, черно кепе с лъскав връх и лента в червено и бяло на ръката. Неколцина униформени мотоциклетисти демонстративно бръмчаха с машините си нагоре-надолу и предаваха съобщения с фашистки поздрав. Пристигаха още и още хора за похода — някои в бронирани камионетки със замрежени прозорци.

Това не беше политическа партия. Беше армия.

„Целта на показността“ — досети се Лойд — „е да им придаде лъжлив авторитет.“ Искаха да изглеждат така, като че имат правото да прекратяват митинги и да опразват сгради, да нахлуват в домовете и канторите и да задържат хора, да ги замъкват по затвори и лагери и да ги бият, разпитват и изтезават, както го вършеха щурмоваците в Германия при толкова харесвания от Моузли и собственика на Дейли Мейл, лорд Ротърмиър, нацистки режим.

Щяха да сплашат хората от Ийст Енд — техните родители и предци бяха избягали от репресии и погроми в Ирландия, Полша и Русия.

Щяха ли същите тези хора от Ийст Енд да излязат на улиците и да се бият с хората на Моузли? Ако не — ако днешният поход продължеше по план — на какво ли биха се осмелили фашистите утре?

Той мина по края на парка, като се преструваше на един от около стотината зяпачи. Страничните улици се разклоняваха от центъра като спиците на колело. В една от тях забеляза да приближава познат автомобил Ролс-Ройс в черно и кремаво. Шофьорът отвори задната врата. За потрес и изненада на Лойд, от нея излезе Дейзи Пешкова.

Нямаше съмнение защо е тук. Носеше красиво скроена дамска версия на униформата, с дълга сива пола вместо панталон; русите й къдрици се подаваха изпод черното кепе. Колкото и да не харесваше униформата, Лойд я намираше неустоимо привлекателна.

Спря и я зяпна. Не биваше да се изненадва. Дейзи му бе заявила, че харесва Бой Фицхърбърт, и политическите убеждения на последния очевидно нямаха значение в случая. Но щом я видя явно да подкрепя фашистите в атаката им срещу лондончаните от еврейски произход, си припомни колко напълно чужда бе тя на всичко важно в живота му.

Просто трябваше да се обърне, но не можеше. Тя крачеше забързано по паважа, а той застана пред нея.

— Какво правиш тук, по дяволите? — рязко изстреля той.

Тя бе хладна.

— Бих могла да Ви задам същия въпрос, господин Уилямс. Не мисля, че възнамерявате да тръгнете с нас.

— Не разбираш ли какви са тези хора? Те прекъсват мирни политически събрания, заплашват журналисти, хвърлят в затвора политическите си противници. Ти си американка — как можеш да си против демокрацията?

— Демокрацията не е непременно най-подходящата политическа система за всяка страна по всяко време.

Лойд предположи, че му цитира пропагандата на Моузли. Той й отвърна:

— Но тези хора измъчват и убиват всеки, който не е съгласен с тях!

Сети се за Йорг.

— Виждал съм го лично в Берлин. За малко бях в един от лагерите им. Накараха ме да гледам как настървени кучета разкъсват до смърт гол човек. Твоите фашистки приятели вършат това.

Тя не се даваше:

— Кой по-точно е бил убит от фашистите в Англия напоследък?

— Британските фашисти все още нямат власт — но твоят Моузли е поклонник на Хитлер. Имат ли шанс, ще действат точно като нацистите.

— Искаш да кажеш, че ще премахнат безработицата и ще дадат на хората гордост и надежда.

Тя го привличаше толкова силно, че сърцето го заболя, когато я чу да говори подобни безсмислици.

— Знаеш какво са направили нацистите на семейството на твоята приятелка Ева.

— Ева се омъжи, знаеш ли? — отговори му Дейзи с преднамерено веселия тон на човек, който опитва да смени темата за разговора на масата с нещо по-приемливо. — За оня сладур Джими Мъри. Та сега тя е английска съпруга.

— А родителите й?

Дейзи избегна погледа му:

— Не ги познавам.

— Но знаеш какво са им сторили нацистите — Ева бе разказала Всичко на Лойд по време на бала на „Тринити“. — Баща й не може повече да практикува медицина — работи като помощник-фармацевт в някаква аптека. Не може да посещава паркове или обществени библиотеки. Името на неговия баща е било изчукано от паметника на загиналите във войните в родното му село!

Лойд усети, че е повишил тона; запита я с по-спокоен глас:

— Как изобщо можеш да стоиш заедно с хора, които вършат такива неща?

Тя изглеждаше притеснена, но не отговори на въпроса му, а каза:

— Вече закъснявам. Извини ме.

— Действията ти не подлежат на извинение.

Намеси се шофьорът:

— Добре, синко, достатъчно.

Човекът бе пълен, на средна възраст и очевидно не се натоварваше твърде много; Лойд въобще не бе уплашен, но не искаше да започва сбиване.

— Тръгвам си — спокойно произнесе той. — Но не ми викай „синко“.

Шофьорът го хвана за ръката.

— По-добре да махнеш ръката си от моята — каза му Лойд — или ще те съборя, преди да съм си тръгнал.

Изгледа шофьора в лицето.

Човекът се поколеба. Лойд се стегна, готов за ответен удар; търсеше предупреждаващи знаци, както правеше на боксовия ринг. Опиташе ли шофьорът да го удари, щеше да е удар с извъртане като за нокаут, който може да бъде лесно избегнат.

Мъжът обаче усети готовността на Лойд или пък напипа добре развитите мускули в ръката, която държеше; той се отдръпна и каза:

— Няма нужда от заплахи.

Дейзи отмина.

Лойд я изгледа как бърза към редиците на фашистите в съвършено прилегналата си униформа. С дълбока безсилна въздишка той се обърна и тръгна в другата посока.

Опита да се концентрира върху настоящата си работа. Бе постъпил изключително глупаво, като заплашваше шофьора. Ако бе станало сбиване, вероятно биха го арестували и щеше да прекара деня в някоя килия. Как щеше да помогне за побеждаването на фашизма по този начин?

Часът бе дванадесет и половина. Тръгна си от Тауър Хил, намери уличен телефон, обади се в Еврейския народен съвет и поговори с Бърни. След като му съобщи какво е видял, баща му го помоли да прецени колко полиция има по улиците между Тауър и Гардинърс Корнър.

Лойд пресече до източната страна на парка и погледна из страничните улици. Видяното го смая.

Беше очаквал да има стотина или малко повече полицаи. Те обаче бяха с хиляди.

Стояха в редички на паважа, чакаха в десетки паркирани автобуси и седяха на огромни коне в изненадващо прави редици. За минувачите бе оставен само тесен проход. Полицията беше повече от фашистите.

От вътрешността на един от автобусите униформен полицай вдигна ръка за поздрав с хитлеристкия жест.

Лойд бе ужасен. Ако всички тези полицаи бяха заедно с фашистите, как биха могли хората от контрадемонстрацията да им се опрат?

Това бе по-лошо и от фашисткия поход — фашистки поход с полицейска подкрепа. Какво послание изпращаше той на евреите от Ийст Енд?

На улица „Менсъл“ срещна един познат полицай, Хенри Кларк.

— Здрасти, Ноби — поздрави го той. По някаква причина всички полицаи с фамилията Кларк ги наричаха „Ноби“. — Едно ченге току-що ме поздрави с хитлеристкия поздрав.

— Тия не са оттука — тихо му обясни Ноби, все едно правеше някакво признание. — Не живеят с евреите като мен. Обяснявам им, че евреите са като всички останали, повечето нормални законопослушни хора, и неколцина злодеи и смутители. Само дето не ми вярват.

— И все пак… хитлеристки поздрав?

— Може да е било на шега.

Лойд обаче не смяташе така.

Остави Ноби и продължи нататък. Видя как полицията образува кордони по местата, където страничните улици доближават Гардинърс Корнър.

Влезе в една кръчма с телефон — предния ден бе установил положението на всички улични телефони — и съобщи на Бърни, че в квартала има поне пет хиляди полицаи.

— Не можем да се опънем на толкова много фантета — мрачно заключи той.

— Не бъди толкова уверен — пресече го Бърни. — Погледни Гардинърс Корнър.

Лойд успя да се промъкне покрай полицейския кордон и се присъедини към контрадемонстрацията. Едва по средата на улицата след Гардинърс схвана истинския брой на тълпата.

Това бе най-голямото събиране на хора, което бе виждал някога.

Кръстовището беше задръстено, но това бе просто началото. Многолюдието се разпростираше на изток по улица „Уайтчапъл Хай“ докъдето стига окото. Улица „Търговска“, на югоизток, също бе претъпкана. Улица „Леман“ с полицейския си участък бе непроходима.

Тук трябва да има сто хиляди човека, помисли си Лойд. Прищя му се да хвърли шапката си във въздуха и да се радва. Всички хора от Ийст Енд бяха излезли, за да отблъснат фашистите. Сега вече нямаше съмнение за настроенията им.

Насред кръстовището стоеше трамвай, изоставен от ватмана и пътниците.

Нищо не можеше да премине през това множество — установи Лойд с растящ оптимизъм.

Видя как съседът му Шон Долан се качва на стълба на една улична лампа и закрепва червено знаме на върха му. Духовият оркестър на Еврейската младежка бригада свиреше — вероятно без знанието на улегналите консервативни организатори на клуба. Над тях прелетя полицейски аеростат, Лойд прецени, че може би е някакъв вид автожиро.

Край витрините на „Гардинър и Компания“ налетя на сестра си Мили и приятелката й Наоми Ейвъри. Не искаше сестра му да се набърква в каквато и да е груба работа — мисълта за това смразяваше сърцето му.

— Татко знае ли, че си тук? — запита я той с неодобрителен тон.

Тя безгрижно му отвърна:

— Не говори глупости.

Изненадващо беше да я види тук изобщо.

— Обикновено не си особено заинтересувана от политиката — отбеляза той. — Мислех, че повече те занимава печеленето на пари.

— Така е — отговори му тя. — Но случаят е специален.

Лойд си представи колко ще се притесни Бърни, ако Мили бъде наранена.

— Мисля, че трябва да си отидеш вкъщи.

— Защо?

Лойд се огледа наоколо. Тълпата бе в добро настроение и мирна. Полицаите бяха на известно разстояние, а фашистите ги нямаше никакви. Ясно бе, че днес няма да има поход. Хората на Моузли не можеха да си проправят път през сто хиляди човека, решили да ги спрат, а би било лудост полицията да опита да направи това. Може би Мили беше общо взето в безопасност.

Тъкмо докато това минаваше през главата му, всичко се промени.

Пронизително изсвистяха няколко свирки. Лойд погледна по посока на звука и видя конната полиция застрашително построена за атака. Конете удряха земята с копита и пръхтяха от безпокойство. Полицаите бяха с дълги палки, оформени като мечове.

Изглеждаха готови за нападение — но това просто не можеше да бъде истина.

В следващия миг препуснаха напред.

Хората нададоха ядосани викове и ужасени писъци. Всички се заблъскаха, за да се отстранят от пътя на огромните животни. Тълпата отвори пътека, но хората в края й паднаха под чаткащите копита. Полицията удряше наляво и надясно с дългите си палки. Лойд не можеше да устои и го изблъскваха назад, без той да може да направи нищо.

Беше направо бесен — какво си мислеха полицаите, че правят? Нима бяха достатъчно глупави да си въобразяват, че могат да отворят път за марша на Моузли? Наистина ли си представяха, че две или три хиляди фашисти, които скандират обидни лозунги, могат да преминат през тълпа от сто хиляди свои потенциални жертви и да не предизвикат бунт? Дали полицията бе командвана от глупави хора, или просто беше излязла от контрол? Той не беше сигурен кое от двете е по-лошото.

Полицаите отстъпиха, обуздаха конете си и смениха строя — образуваха накъсана линия; отново се чу свирка, те пришпориха конете си и ги поведоха във втора безогледна атака.

Мили вече се уплаши. Тя беше само на шестнадесет и перченето й изчезна. Изпищя от страх, когато тълпата я притисна към витрината на „Гардинър и Компания“. Дървените манекени в евтини костюми и зимни палта съзерцаваха обзетото от ужас множество и войнствените ездачи. Лойд оглуша от вика на хилядите ужасени и протестиращи гласове. Застана пред Мили, наблегна срещу натиска с цялата си сила, за да я защити, но напразно. Въпреки усилието му го притиснаха към нея. Четиридесет или петдесет пищящи хора бяха с притиснати към витрината гърбове, а натискът се усилваше.

Лойд разбра, изпълнен с гняв, че полицията е решила да проправи път през тълпите независимо от цената.

Миг по-късно се разнесе ужасяващият звук на строшено стъкло. Витрината поддаде. Лойд падна върху Мили, а Наоми — върху него. Десетки хора нададоха викове на болка и паника.

Той с мъка се изправи на крака. По някакво чудо не бе ранен. Паникьосано се огледа за сестра си. Беше много трудно да различиш хората от шивашките манекени. Тогава забеляза Мили паднала сред натрошените стъкла. Хвана я за ръце и я изправи краката й. Тя плачеше.

— Гърбът ми! — извика тя.

Лойд я завъртя. Палтото й бе нарязано на ивици, а тя цялата бе залята с кръв. Направо му призля. Постави ръка върху раменете й.

— Зад ъгъла има линейка. Можеш ли да ходиш?

Бяха изминали едва няколко ярда, когато отново се чуха полицейските свирки. Лойд се стресна, че двамата с Мили отново ще бъдат изблъскани във витрината на магазина. Тогава си припомни какво му беше дал Бърни. Извади кесията с топчета от джоба си.

Конната полиция препусна.

Лойд замахна с ръка и хвърли книжната торбичка над главите на тълпата, за да падне тя пред конете. Явно не беше единственият снаряжен по подобен начин човек — неколцина други също хвърлиха топчета. Конете се приближиха и се разнесе звукът на гърмящи фишеци. Един от полицейските коне се хлъзна на топчетата и падна. Другите спряха и се задърпаха назад при гърма на фойерверките. Пристъпът на полицията дегенерира в хаос. Наоми Ейвъри някак си се бе оказала в челото на тълпата, и той я видя как пуква кесия с пипер под носа на един кон; животното се обърна рязко и яростно затръска глава.

Натискът отслабна и Лойд преведе Мили покрай ъгъла. Не спираше да я боли, но бе спряла да плаче.

Хората чакаха на опашка при доброволците от „Сейнт Джон“ — разплакано момиче, явно с премазана ръка; няколко млади мъже с разкървавени глави и лица; жена на средна възраст, седнала на тротоара и обхванала с ръце подутото си коляно. Докато Лойд и Мили се приближаваха, Шон Долан си тръгваше с бинтована глава и се върна право в тълпата.

Сестрата прегледа гърба на Мили.

— Това е лошо — заключи тя. — Трябва да отидете в Лондонската болница. Ще ви откараме с линейка.

Жената погледна Лойд:

— Искате ли да дойдете с нея?

Той искаше, но пък чакаха обажданията и отчетите му и се поколеба.

Мили реши дилемата му с типичната си раздразнителност.

— Да не си посмял да идваш — каза му тя. — Не можеш да направиш нищо за мен, а и имаш важна работа за вършене тук.

Права беше. Той й помогна да се качи в паркираната линейка:

— Сигурна ли си…?

— Да, сигурна съм. Гледай ти самият да не свършиш в болница.

Реши, че я оставя в добри ръце. Целуна я по бузата и се върна в мелето.

Полицаите бяха сменили тактиката. Хората бяха отблъснали кавалерийската атака, но полицията все още искаше да отвори път през тълпите. Лойд си пробиваше път напред, а те атакуваха с палките пешком. Невъоръжените демонстранти се отдръпваха от тях като вдигнати от вятъра листа, после изникваха отново отпред, в друга част на редицата.

Полицията започна да арестува хора — може би се надяваха да отслабят решимостта на множеството, като отстранят водачите. В Ийст Енд арестът не беше юридическа формалност. Малцина се връщаха оттам без насинено око или липсващи зъби. Особено лоша беше репутацията на участъка на улица „Леман“.

Лойд се озова зад гласовита млада жена, която носеше червено знаме. В нея позна Олив Бишоп, съседка от „Нътли“. Един полицай я удари по главата с палката си и извика:

— Еврейска курва!

Тя не беше еврейка, със сигурност не и уличница; всъщност, момичето свиреше на пиано в църквата „Голгота“. Само че бе забравила учението на Христа да подлага и другата страна, та издраска полицая по лицето и начерта успоредни червени линии на кожата му. Още двама полицаи я хванаха за ръцете, докато издраният отново я удари по главата.

Гледката на тримата силни мъже, които нападат едно момиче, вбеси Лойд. Той пристъпи напред и с цялата си натрупана ярост удари нападателя й с десен къс. Крошето се стовари върху слепоочието на полицая. Зашеметеният мъж се препъна и падна.

Към тях се насочиха още полицаи — те размахваха напосоки палките си и удряха по ръце, крака, глави. Четирима души хванаха Олив, като всеки я държеше за ръка или крак. Тя пищеше и се въртеше отчаяно, но не можеше да се изплъзне.

Хората наоколо обаче не стояха безучастно. Те нападнаха полицаите, които отнасяха момичето, и опитаха да ги отстранят от нея. Полицаите се обърнаха срещу нападателите си и ги обиждаха на еврейски копелета, въпреки че не всичките бяха евреи; един даже беше чернокож сомалийски моряк.

Полицията остави Олив на паважа и се зае да се брани. Госпожица Бишоп се шмугна през тълпата и изчезна. Полицаите се оттеглиха, като удряха наред.

С усещане за триумф Лойд забеляза, че стратегията на полицията не работи. Въпреки бруталността си, атаките изобщо не успяха да отворят път през множеството. Започна втори пристъп с палки, но ядосаните тълпи се втурнаха напред да го посрещнат вече настроени за битка.

Лойд реши, че е време за следващия отчет. Проправи си път обратно през блъсканицата и намери телефонна кабинка.

— Не мисля, че ще успеят, тате — въодушевено му съобщи той. — Опитват се да си пробият път през нас, но не им се получава. Твърде много сме.

— Пренасочваме хората към улица „Кейбъл“ — отговори му Бърни. — Полицията може би се готви да промени направлението на удара си и мисли, че там ще има повече възможности. Затова изпращаме подкрепления. Отиди натам, виж какво става и ми кажи.

— Добре — каза Лойд и окачи слушалката. Чак после се усети, че не е казал на баща си, че Мили е в болница. Може би беше по-добре да не го безпокои точно в момента.

Стигането до улица „Кейбъл“ нямаше да е лесно. От Гардинърс Корнър улица „Леман“ стигаше право на юг до близкия край на „Кейбъл“; по-малко от половин миля, но задръстена от вчепкани в бой демонстранти и полицаи. Лойд трябваше да върви по по-заобиколен път. Проби си път през тълпата на изток до „Търговска“. Оттам придвижването по-нататък не беше много по-лесно. Нямаше полиция и нямаше сбивания, но тълпата беше почти толкова нагъсто. Бе изнервящо, но Лойд изпитваше утеха от това, че полицията няма да може да си пробие път през толкова хора.

Питаше се какво ли прави Дейзи Пешкова. Вероятно седеше в колата, чакаше маршът да започне и нетърпеливо потропваше с подметката на скъпата си обувка по подовата настилка на Ролс-Ройса. Мисълта, че допринася за провала на целите й, го изпълни със странно гадничко чувство на задоволство.

С упоритост и леко безмилостно отношение към хората на пътя си, Лойд си проправяше път през тълпата. Железопътната линия покрай северната страна на „Кейбъл“ се изпречи на пътя му, и трябваше да повърви малко, преди да стигне една странична улица, която минаваше по тунел под линията. Мина под релсите и излезе на улица „Кейбъл“.

Тук тълпата не бе толкова нагъсто, но улицата беше тясна и минаването продължаваше да е трудно. Това беше добре — за полицията ще бъде още по-трудно да си проправи път. И тогава Лойд забеляза, че има още едно препятствие. Посред улицата бе паркиран камион и обърнат върху едната си страна. От двата му края барикадата беше продължена по цялата ширина на улицата със стари маси и столове, дървени греди и всякакви високо натрупани боклуци.

Барикада! Тя подсети Лойд за Френската революция. Това тук обаче не беше революция. Хората от Ийст Енд не искаха да събарят британското правителство. Напротив, те бяха силно привързани към изборите, общинските съвети и камарите на парламента. Толкова обичаха системата си на управление, че бяха решени да я защитят срещу фашизма, дори ако тя няма да защитава себе си.

Промъкна се под бариерата и тръгна към барикадата, за да види какво става. Качи се на някаква стена, за да има по-добра видимост. Гледката си я биваше. На далечния край полицията опитваше да развали препятствието, отместваше счупените мебели и извличаше настрана старите матраци. Само че работата им хич не вървеше леко. По тях се сипеше дъжд от всевъзможни предмети — някои долитаха иззад барикадата, други от горните етажи на претъпканите къщи от двете страни на улицата — камъни, стъклени бутилки от мляко, строшени саксии и тухли — Лойд видя, че последните излизаха от двора на един майстор-строител. Неколцина млади смелчаци стояха на върха на барикадата и замахваха с тояги към полицаите; от време на време, когато блюстителите на закона опитваха да смъкнат някого от тях долу и да се поразкършат с него, започваше битка. Лойд с изненада разпозна две от фигурите на барикадата като братовчед си Дейв Уилямс и Лени Грифитс от Абъроуен. Двамата, застанали един до друг, отбиваха полицаите с лопати.

Минутите се точеха и Лойд установи, че полицията побеждава. Те действаха съгласувано, измъкваха парчета от барикадата и ги отнасяха настрани. От другата страна няколко души запълваха опразнените от полицията места в барикадата, но бяха по-слабо организирани и нямаха неизтощим запас от материали. На Лойд се стори, че полицията сякаш скоро ще надделее. Смогнеха ли да разчистят „Кейбъл“, щяха да оставят фашистите да маршируват оттук, покрай наредените един след друг еврейски магазини.

После погледна зад себе си и разбра, че този, който стои зад защитата на улица „Кейбъл“, мисли в перспектива. Докато полицията разрушаваше барикадата, на няколкостотин ярда по-нататък на улицата издигаха друга.

Лойд слезе и въодушевено започна да помага за построяването на втората стена. Докери с кирки в ръце разкъртваха паветата, домакините мъкнеха кофите за смет от дворовете си, бакалите носеха празни щайги и кутии. Лойд помогна за пренасянето на една градинска пейка, а после събори таблото за обяви пред една общинска сграда. Този път строителите на барикадата си взеха поука и свършиха работата по-добре — използваха материала пестеливо и направиха съоръжението здраво.

Лойд отново погледна зад гърба си и видя как още по на изток растеше трета барикада.

Хората започнаха да се оттеглят от първата и да се прегрупират зад втората. Само след няколко минути полицията най-накрая отвори пролука в първата барикада и премина през нея. Първите полицаи се впуснаха след неколцината останали младежи; Лойд видя как гонят Дейв и Лени по някаква алея. Къщите и от двете страни на улицата бързо се затваряха; вратите се тряскаха, а прозорците се захлопваха.

Тогава Лойд видя, че полицията не знае какво да прави оттук насетне. Бяха преодолели барикадата, за да се натъкнат на следваща, по-здрава. Явно нямаха сили да започнат да разграждат втората. Въртяха се посред улицата, приказваха си безцелно и ядосано гледаха на местните хора, които ги наблюдаваха от прозорците на горните етажи.

Бе твърде рано да се обявява победа, но въпреки това Лойд не можеше да потисне радостта си от успеха. Като че ли антифашистите щяха да спечелят.

Той остана на мястото си още четвърт час, но полицаите не вършеха нищо, тъй че Лойд си тръгна, намери телефонна будка и се обади.

Бърни бе предпазлив:

— Не знаем какво става — обясни той. — Май че навсякъде има затишие, но трябва да разберем какво готвят фашистите. Можеш ли да се върнеш при Тауър?

Лойд със сигурност не можеше да си пробие път през полицията, но може би имаше и друг път.

— Мога да опитам по „Св. Георги“ — неуверено произнесе той.

— Опитай да направиш всичко. Искам да знам следващия им ход.

Лойд потегли на юг през някакъв лабиринт от улички. Надяваше се да е прав за улицата „Св. Георги“. Тя бе вън от зоната на сблъсъка, но тълпите може и да бяха стигнали до нея.

Както се беше надявал, нямаше много хора, въпреки че чуваше отлично контрадемонстрацията, виковете и полицейските свирки. Няколко жени си говореха навън, а групичка малки момиченца скачаха на въже на платното. Лойд тръгна на запад и леко се затича. При всеки завой очакваше да види тълпи от демонстранти или полицаи. Натъкна се на няколко човека, които се бяха откъснали от сблъсъците — двама мъже с бинтовани глави, жена с разкъсано палто, окичен с медали ветеран от войната с превързана ръка — но никакви множества. Претича целия път до края на улицата при Тауър. Можа да влезе необезпокояван в градините на замъка.

Фашистите още бяха тук.

„Само по себе си това беше постижение“, мина през ума му. Вече беше три и половина — участниците в похода бяха престояли тук часове в очакване, без да се движат. Видя, че войнственият им дух се е изпарил. Вече не пееха и не скандираха, а стояха тихи и отпуснати; строени в редици, но вече не толкова правилни; знамената им бяха клюмнали, оркестрите мълчаха. Вече изглеждаха победени.

Ала няколко минути по-късно настъпи промяна. От една от преките се появи открита кола и мина покрай фашистките редици. Надигнаха се приветствия. Редиците се стегнаха, офицерите отдаваха чест, хората стояха мирно. На задната седалка на колата седеше водачът им, сър Осуалд Моузли, хубав мустакат мъж; носеше пълна униформа с кепе. С изправен гръб, той поздравяваше непрекъснато, докато возилото му преминаваше бавно, като на монарх, който инспектира войските си.

Присъствието му даде сила на неговите хора и разтревожи Лойд. Вероятно това значеше, че ще потеглят според плановете си — иначе защо ли ще е тук? Колата мина покрай строя по пряката до финансовия квартал. Лойд чакаше. Половин час по-късно Моузли се върна — този път пеша — и отново поздравяваше и отговаряше на приветствията.

Щом стигна до началото на строя, той се обърна и влезе в една от страничните улици заедно с един от офицерите си.

Лойд ги последва.

Моузли се приближи до групичка възрастни господа, скупчени на тротоара. Лойд с изненада разпозна сър Филип Гейм, комисаря на полицията, накипрен с папийонка и мека шапка. Двамата подеха оживен разговор. Със сигурност сър Филип съобщаваше на сър Осуалд, че множеството на контрадемонстрацията е твърде голямо, за да бъде разпръснато. Какъв съвет щеше да даде на фашистите в този случай? Лойд силно искаше да се доближи достатъчно, за да подслуша, но реши да не рискува със задържане и остана на дискретно разстояние.

Полицейският комисар говори повече. Фашисткият лидер няколко пъти кимна рязко и зададе няколко въпроса. После двамата си стиснаха ръцете и Моузли си тръгна.

Върна се в парка и свика офицерите си на съвещание. Сред тях Лойд разпозна Бой Фицхъбърт; носеше униформа като на Моузли. На Бой не му стоеше толкова добре — стегнатата военна дреха не се съчетаваше с отпуснатото му тяло и с ленивата чувственост на осанката му.

Явно Моузли раздаваше заповеди. Останалите отдадоха чест и се оттеглиха, за да изпълнят нареденото. Какво им беше казал да направят? Единственото разумно нещо за тях беше да се откажат и да се разотиват. Ако бяха разумни обаче, нямаше да станат фашисти.

Чуха се свирки, изкрещени бяха заповеди, оркестрите подеха свирнята си и хората застанаха мирно. Щяха да тръгват — Лойд го разбра. Полицията трябва да им е предписала път. Но откъде?

Тогава потеглиха — и то в обратната посока. Вместо да вървят на изток, насочиха се на запад, в Ситито — безлюдно в неделя следобед.

Лойд не можеше да го повярва.

— Отказаха се! — произнесе той на висок глас. Един застанал до него мъж се съгласи:

— На това прилича, нали?

В продължение на пет минути наблюдаваше как колоните бавно потеглят. Когато вече нямаше никакво съмнение какво става, той изтича до една телефонна кабина и се обади на Бърни.

— Тръгват!

— Къде, в Ийст Енд?

— Не, в обратната посока! Отиват на запад, в Ситито! Победихме!

— Боже милостиви! — Бърни говореше на хората около себе си. — Ей, слушайте! Фашистите се оттеглят на запад. Отказаха се!

Лойд дочу как в стаята избухнаха диви викове.

Миг по-късно Бърни продължи:

Гледай какво правят и ни се обади, когато всички си тръгнат от парка на Тауър.

— Разбрано — и Лойд окачи слушалката.

Обиколи парка в повишено настроение. С всяка минута ставаше все по-ясно, че фашистите са победени. Оркестрите им дънеха и хората маршируваха в такт, но в стъпката им нямаше живец и повече не скандираха, че ще се отърват от чифутите. Чифутите се бяха отървали от тях.

Пресичаше края на Задната улица и отново видя Дейзи.

Беше се насочила към Ролс-Ройса в черно и кремаво и трябваше да мине покрай Лойд. Той не можа да устои на изкушението да позлорадства:

— Хората от Ийст Енд отхвърлиха теб и отвратителните ти идеи.

Тя спря и го изгледа, хладна както винаги:

— Бяхме спрени от банда негодяи — беше нейният презрителен коментар.

— И все пак марширувате в обратната посока.

— Една битка не решава изхода от войната.

„Може и да е вярно“, помисли си Лойд, „но битката си беше доста голяма“.

— Не си ли отиваш вкъщи с приятеля ти?

— Предпочитам колата — отговори тя. — А и той не ми е приятел.

Сърцето на Лойд подскокна от надежда.

Тогава тя довърши изречението си:

— Съпруг ми е.

Лойд я зяпна. Никога не бе вярвал, че е толкова глупава. Загуби дар слово.

— Вярно е — продължи тя, щом видя недоверието по лицето му. — Не чете ли за годежа ни във вестниците?

— Не чета светските страници.

Тя му показа лявата си ръка с диамантения годежен пръстен и златната венчална халка.

— Оженихме се вчера. Отложихме медения месец, за да участваме в днешния поход. Утре летим за Довил със самолета на Бой.

Тя измина няколкото крачки до колата и шофьорът отвори вратата.

— Вкъщи, моля — каза му тя.

— Да, милейди.

Лойд така се ядоса, че искаше да удари някого.

Дейзи погледна през рамо:

— Довиждане, господин Уилямс.

Той успя да овладее гласа си:

— Довиждане, госпожице Пешкова.

— А, не — поправи го тя. — Вече съм виконтеса на Абъроуен.

Явно й беше приятно да го произнесе; Лойд можеше да усети. Беше титулувана особа и за нея това беше всичко.

Госпожа виконтесата влезе в колата и шофьорът затвори вратата.

Лойд се обърна. Срам го беше да си го признае, но в очите му се появиха сълзи.

— Дявол да го вземе — произнесе той на висок глас.

Подсмръкна и преглътна сълзите си. Изправи рамене и потегли на изток със забързана крачка. Днешният триумф бе вгорчен. Наясно беше, че е било глупаво да мисли за Дейзи — очевидно тя не го вземаше насериозно — но въпреки това сърцето му се късаше, че тя се похабява заради Бой Фицхърбърт.

Опита се да я изкара от ума си.

Полицаите се качваха на автобусите си и се оттегляха. Лойд не бе изненадан от бруталността им — винаги бе живял в Ийст Енд, един груб квартал — но антисемитизмът им го шокира. Наричаха всяка жена „еврейска курва“, а всеки мъж — „еврейско копеле“. В Германия полицията подкрепяше нацистите и действаше заедно с кафявите ризи. Щяха ли да направят същото и тук? Едва ли!

Тълпата на Гардинърс Корнър бе започнала да празнува. Оркестърът на Еврейската младежка бригада свиреше джаз, за да могат хората да танцуват, а бутилките с уиски и джин започнаха да минават от ръка на ръка. Лойд реши да отиде до Лондонската болница и да провери как е Мили. После прецени, че вероятно трябва да иде до Еврейския народен съвет и да съобщи на Бърни, че Мили е пострадала.

Преди да стигне докъдето и да е, се натъкна на Лени Грнфитс.

— Прогонихме тия мръсници! — възторжено каза той.

— Да, така е — Лойд се ухили.

Лени понижи глас.

— Бихме фашистите тук, ще ги бием и в Испания.

— Кога тръгвате?

— Утре. Дейв и аз се качваме на влака за Париж сутринта.

Лойд постави ръката си на рамото му:

— И аз идвам с вас.

Към следващата част или към съдържанието

Кен Фолет Зимата на света (4)

Метаданни

Данни

Зимата на света

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава1936 година

I

II

III

IV

V

VI

Кен Фолет
Зимата на света (4)

Трета глава
1936 година