Проблемът за перцептивния семиозис вече беше засегнат в 2. Разбира се, този, който разглежда нещата в духа на Пърс, може да сметне за противно (и дори „империалистическо“) това понятие, защото, ако се приеме, че има семиозис в самата перцепция, става трудно да се разграничава между перцепция и означаване.^[4] Видяхме, че и за Хусерл да се възприеме нещо като червено и да се назове нещо като червено, би трябвало да бъде един и същи процес, но този процес би могъл да има различни фази. Между това, една котка да се възприеме като котка, да се назове като котка или да се посочи като указателен знак за всички котки, няма ли да има един скок, едно раздалечаване (най-малкото едно преминаване от terminus a quo към terminus ad quem)?

Можем ли да откъснем явлението на семиозиса от идеята за знак? Сигурно е, че когато се казва, че пушекът е знак за огъня, този пушек, който се вижда, още не е знак; дори ако се приеме подходът на стоиците, пушекът става знак на огъня не в момента, в който се забележи, а в момента, в който се реши, че изразява нещо друго, и за да се премине към този момент, трябва да се излезе от непосредствеността на перцепцията и да се изрази нашият опит с пропозиции, превръщайки го в антецедент на семиозисна инференция: (1) има пушек, (2) ако има пушек, (3) тогава има огън. Преминаването от (2) към (3) е материя на инференция, изразена с пропозиции; докато (1) е материя на перцепция.

Перцептивният семиозис обаче не се развива, когато нещо изразява нещо друго, а когато от нещо се стига чрез инференциален процес до произнасянето на перцептивно съждение за това същото нещо и не за друго.^[5]

Все пак нека предположим, че човек, който не знае почти никак английски език, но е свикнал да вижда английски заглавия, имена или фрази върху дискове, картички и разни кутии, получава един факс, в който — както често се случва — има разместени или объркани редове и нечетливи букви. Да допуснем (обозначавайки с X нечетливите букви), че човекът се опита да прочете „Xappy neX Xear“. Дори да не знае значението на думите, този човек си спомня, че е виждал изрази като happy, new и year и предполага, че факсът е трябвало да предаде именно тези изрази. Следователно той ще е направил инференции само по графичната форма на термините, по това, което е на листа (план на изразяването), а не по това, което думите са изразявали (за което ще трябва да отвори после речник).

Следователно, което и да било явление, за да може да се разбере като знак на нещо друго и от дадена гледна точка, трябва преди всичко да бъде сетивно възприето. Фактът, че перцепцията може да има успех именно защото сме ориентирани от хипотезата, че явлението може да бъде разбирано като знак (в противен случай не бихме обръщали внимание на известно поле от стимули), не премахва проблема за това как го възприемаме.^[6]

Когато феноменологичната традиция говори за „перцептивно значение“, тя разбира нещо, което по право предхожда създаването на значението като съдържание на един израз; и все пак (вж. Трактат по обща семиотика 3.3), ако аз съзра в мрака неясна форма на животно, успехът на перцепцията (на съждението: „Това е куче“) се осигурява от една когнитивна схема, нещо, което вече познавам за кучето и което може да бъде с пълно право смятано като част от съдържанието, което придавам обикновено на думата „куче“. В този случай аз ще съм направил инференция: построил съм хипотезата, че неясната форма, която съзирам в мрака, е проява^[7] (ит. occorenza) на типа куче.

В примера с факса буквите -ear препращат в инференциалния процес към това y, което позволяват да се предположи. Човекът в нашия пример притежава (чисто графично) познание поне за една английска дума, която може да завършва с тези букви, и предполага следователно, че -ear е (непълна) проява от лексикалния тип year. Ако пък знае добре английски, ще има право също да предположи, че липсващата буква може да бъде избрана измежду b, d, g, f, h, n, p, r, t, w (с всяка от които се получава смислена английска дума), но не и измежду буквите c, i, o, q, u. Но ако разпростре инференцията върху цялата синтагма „Xappy neX Xear“, ще види, че едно решение е по-вероятно от другите, защото допуска, че целият стринг е само проява (непълна в три точки) от типа happy new year (готова фраза, силно кодифицирано изразяване на пожелание).

Тогава бихме могли да кажем, че и в един толкова елементарен процес проявата изразява типа, към който препраща. Но какво става при перцепцията на непознати обекти (например в случая с птицечовката)? Процесът определено е по-авантюристичен, това препращане се договаря чрез процеси на проба и грешка, но връзката на взаимно препращане от тип към проява се установява, когато има завършено перцептивно съждение.^[8]

Ако (както се набляга в Еко, 1984, 1) базисната характеристика на семиозиса е инференцията, а еквивалентността, установена от даден код (а = б), е само склерозирала форма на семиозис, който се осъществява напълно само в субститутивните семи (т.е. в установените еквивалентности между израз и израз, както става в Морзовата азбука), ето че перцептивната инференция може да се разглежда като процес на първичен семиозис.^[9]

Естествено би могло да се реши, че въпросът е изцяло номиналистичен. Ако се установи, че семиозис има само когато се появяват институционализирани знакови функции, тогава да се говори за семиозис в случая с перцепцията би било чиста метафора — и в този случай би трябвало да се каже, че така нареченият първичен семиозис е само едно предварително състояние на семиозиса. Ако така могат да се избегнат ненужните дискусии, за мен няма да е трудно да говоря за перцептивен пред-семиозис.^[10] Но нещата не биха се променили чувствително, защото — както ще видим в следващата история — връзката между тази първична фаза и следващото развитие на разгърналия се в цялост семиозис не се оказва белязана от точки на прекъсване, а представлява по-скоро поредица от фази, в която предната предопределя следващата.

Бележки

[4] В Трактат по обща семиотика (1975: 247) бях заявил, че перцептивният семиозис е постулат на семиотиката. В онази книга и във фазата, до която беше стигнала тогава семиотичната дискусия, изглеждаше важно да се подчертае социалният и културният характер на системите от знаци. Усилието да се намери дефиниция на съдържанието в термини на интерпретанти, всички те обществено проявени чрез „обществения“ репертоар на енциклопедията, целеше да извади проблема за значението от мъртвата хватка на ментализма или поне на прибягването към един субект, който през онези години се идентифицираше (по рискован начин, според мен) с дълбините на подсъзнанието. Трактатът завършваше именно със забележката, че проблемът за субекта несъмнено е важен, но за момента трябва да се изключи от една семиотика като логика на културата. Винаги съм се чувствал неловко от това изключване и пооправих нещата чрез въведението към френското издание на онази част от Трактата, която е посветена на знаковата продукция: „Аз бих коригирал днес твърдението, че нашата способност да разпознаем даден обект като token или проява на един общ тип, е постулат на семиотиката. Ако има семиозис дори в перцептивните процеси, моята способност да възприемам листа хартия, на който пиша, като двойник на други листове хартия и да разпознавам произнесена дума като повторение на лексикален тип или да идентифицирам в човека Жан Дюпон, когото виждам днес, същия Жан Дюпон, когото съм познавал преди една година — това са процеси, в които семиозисът участва на елементарно равнище. И следователно възможността да се разпознае връзката между token и type не може да се дефинира като постулат, освен в рамките на настоящия дискурс върху знаковата продукция, в същия смисъл, в който, за да обясня как се използва даден навигационен инструмент, който служи за отчитане на географската ширина, трябва да приема като доказано, че земята се върти около слънцето — и този «постулат» става отново научна хипотеза, която трябва да бъде доказана или опровергана в рамките на един астрономически дискурс“ (La production des signes, Paris, Livre de Poche, 1992). Но работата е там, че и в Трактата акцентът беше поставен върху социалния живот на знаците, а не върху проблемите на гносеологията, в противен случай Трактатът нямаше да започне с глава, в която се говори за Логика на Културата (а не на природата). И все пак моето изключване на проблема за субекта не беше толкова радикално, колкото изглеждаше, и аз съм благодарен на Innis (1994, I), че изтъкна всички пунктове в Трактата, където (макар и само „постулирайки го“) аз подчертавам, че перцептивният семиозис е централен семиотичен проблем и че е необходимо да се помисли за една семиотична дефиниция на перцептите (например 3.3.3.). Не можех да остана безразличен към проблема, тъй като в моите предсемиотични трудове като Отворена творба бях силно вдъхновяван от феноменологията, от Хусерл до Мерло-Понти, и от психологията на перцепцията, от транзакционалистите до Пиаже. Но очевидно това „постулиране“, наместо дискутиране (което трябваше да бъде само ограничаване на моето поле на изследване в дадения момент), предполагаше и създаваше една основна неяснота: в действителност не се решаваше дали инференциалната дейност, която е нужна, за да се разбере нещо, е обект на психологията на перцепцията и на познанието и следователно второстепенен, а не централен въпрос за семиотиката, или пък напротив интелект и означаване са единединствен процес и следователно един-единствен обект на изследване, както изискваше феноменологичната традиция, с която се чувствах обвързан. Една от причините за тази неяснота беше обяснена в предните страници: Трактатът беше структуриран по такъв начин, че да постави на фокус преди всичко Динамичния обект като terminus ad quem на семиозиса (и затова започваше с теория на знаковите системи като вече социално установени системи). За да поставя на първо място проблема за перцептивния семиозис трябваше да разглеждам, както правя в тази книга, Динамичния обект като terminus a quo и следователно като това, което е преди семиозиса и от което се тръгва, за да се оформят перцептивни съждения. ↑

[5] Вярно е, че усещанията могат да се разглеждат (според Емпиричната теория за зрението, за която ни говори Хелмхолц) като „знаци“ за обекти или за външни състояния, от които чрез (несъзнателна) инференция тръгваме, за да активираме даден интерпретативен процес (трябва да се научим да „четем“ тези знаци). И все пак, докато една дума или един образ или един симптом ни препращат към нещо, което не е там, докато възприемаме знака, то знаците на Хелмхолц ни препращат към нещо, което е там, към стимулното поле, от което извличаме или получаваме тези знаци-стимули, и в края на перцептивната инференция нещата, които са били там, правят разбираемо за нас онова, което вече е било там. ↑

[6] Това ще е разликата между модалност Алфа и модалност Бета, за която говоря в 6.15. ↑

[7] От тук нататък в курсив, когато думата се употребява в този смисъл. (Бел.ред.) ↑

[8] Бих могъл да кажа, че в този случай се осъществява онзи процес (описан от Pareyson 1954), чрез който художникът, тръгвайки от един все още безформен елемент, предложен му от материята, върху която работи, извлича от него нещо като подсказване, за да види онази форма, която после, когато творбата ще е завършена, ще осмисли цялото, но която в началото на процеса още не съществува и е само предизвестена от елемента. ↑

[9] Препращам към Ouellet (1992) във връзка с един от най-интересните опити за съчетаване на проблематиката на Хусерл с тази на семиотиката, преразглеждайки връзките между сетивно познание и пропозиционално познание, перцепция и значение и опозицията между семиотиката на природния свят и семиотиката на естествения език (в Greimas — Courtés 1979: 233–234). По проблемите на първичния семиозис вж. също Petitot 1995. ↑

[10] Още в 2.8.2. допуснах възможността да се признават за пред-семиозисни (и все пак в основата на семиозиса) такива органични явления като стеричното „разпознаване“. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Умберто Еко Кант и птицечовката (28)

Метаданни

Данни

Кант и птицечовката

Информация

История

Сваляне / Връзки

3.2. Перцепция и семиозис

Умберто Еко
Кант и птицечовката (28)