Даниел Кийс
Цветя за Алджърнън (11)

Работен отчет 11

1 Май — Защо досега на бях забелязал колко е красива Алис Киниън? Има меки гълъбовокафяви очи и пухкава кафява коса, която стига до трапчинката на шията й. Когато се усмихва, пълните й устни изглеждат така, сякаш се цупи.

Ходихме на кино и после на вечеря. Не видях кой знае колко от първия филм, защото прекалено осезателно чувствах близостта й. На два пъти голата й ръка докосна моята на облегалката и двата пъти страхът, че това ще я ядоса, ме накара да се отдръпна. Не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за меката й кожа, само на няколко сантиметра от мен. После два реда пред нас видях млад мъж, прегърнал момичето си и ми се прииска и аз да прегърна г-ца Киниън. Ужасно. Но ако го направя внимателно… Първо да сложа ръката си на облегалката на стола й… да я преместя… сантиметър по сантиметър… близо до раменете и врата й… сякаш случайно…

Не посмях.

Единствено, осмелих се да сложа лакътя си на облегалката на стола й, но докато го направя, трябваше да се отместя, за да избърша потта от лицето и врата си.

Веднъж кракът й случайно се допря до моя.

Беше толкова мъчително, толкова болезнено, че трябваше да се заставя да не мисля за нея. Първо гледахме някакъв филм за войната, но всичко, което успях да схвана, беше краят, когато войникът се връща отново в Европа, за да се ожени за жената, спасила живота му. Вторият филм ме заинтересува. Психологически филм за мъж и жена, които явно се обичаха, но всъщност взаимно се унищожаваха. По всичко личеше, че мъжът се готви да убие съпругата си, но в последния момент нещо, което тя изкрещява на сън, му припомня случка от детството му. Споменът, изплувал така внезапно показва, че омразата му всъщност е насочена към смахната гувернантка, която го е плашела със страховити приказки, и е разстроила личността му. Развълнуван от откритието, той крещи от радост и събужда жена си. Взема я в прегръдките си. Изводът е, че така всичките им проблеми са решени. Беше евтино и наивно скроено и трябва да съм показал раздразнението си, защото Алис поиска да разбере какво не е наред.

— Това е лъжа — обясних аз, когато излязохме във фоайето. — Нещата просто не стават така.

— Разбира се, че не — засмя се тя, — но това е свят на илюзии.

— А, не! Това не е отговор — настоях аз. — Дори и в света на илюзиите трябва да има правила. Отделните части трябва да бъдат последователни и логични. Филми като този, са лъжа. Нещата са пресилени, защото писателят, режисьорът или някой друг е търсел нещо и не го е постигнал. Не се е получило добре.

Тя ме погледна замислено. Излязохме на обления в ярки, заслепяващи светлини Таймс Скуеър.

— Бързо напредваш.

— Объркан съм. Вече и аз не зная какво зная.

— Остави това. — Гласът й прозвуча настоятелно. — Започваш да виждаш и разбираш нещата. — Тя направи неопределено движение с ръка, сякаш да обхване неона и блясъка, които ни обгръщаха, докато пресичахме Седмо авеню. — Започваш да виждаш под повърхността. Говореше за последователността на отделните неща, а това е наистина добро прозрение.

— О, хайде и ти сега! Нямам чувството, че придавам завършен вид на каквото и да е. Не разбирам нито себе си, нито миналото си. Дори не зная къде са родителите ми, нито как изглеждат. Знаеш ли, че когато си ги спомням в някой миг на просветление или насън, лицата им са замъглени? Искам да видя изражението им. Не мога да разбера какво става, ако не виждам лицата им…

— Чарли, успокой се! — Хората се извръщаха и ни гледаха. Тя плъзна длан по ръката ми и ме привлече към себе си, за да ме накара да замълча. — Имай търпение. Не забравяй, че за седмици ти постигаш това, за което на другите им е нужен цял един живот. Ти си като огромна гъба, която попива знание. Скоро ще започнеш да виждаш връзката между нещата и ще разбереш как различните светове на познание се съотнасят един към друг. Всички равнища, Чарли, изглеждат като стъпала на огромна стълба. И като се изкачваш все по-високо и по-високо, ти ще виждаш все повече и повече от света около себе си.

Когато влязохме в ресторанта на Четирийсет и първа улица и взехме подносите си, тя заговори възбудено:

— Обикновените хора виждат много малко. Не могат да променят кой знае какво или да надскочат себе си, но ти си гений, Чарли. Ще продължиш да се изкачваш все по-високо и по-високо и да виждаш все повече и повече. На всяко стъпало ще ти се разкриват светове, за чието съществуване дори не си и подозирал.

Хората на опашката я чуха и се извърнаха да ме видят. Трябваше да я бутна с лакът, за да я накарам да понижи гласа.

— Само се моля на Бога — прошепна тя, — да не ти се случи нещо лошо.

Настъпи дълга пауза. Не знаех какво да кажа. Избрахме вечеря, занесохме я на масата и започнахме мълчаливо да се храним. Тишината ме изнерви. Знаех какво означават страховете й и се опитах да се пошегувам:

— Защо трябва да ми се случи нещо лошо? Едва ли мога да бъда по-зле от преди. Дори и Алджърнън все още си е умен, нали? Докато той е добре и с мен всичко е наред.

Тя въртеше ножа между пръстите си и дълбаеше кръгове в маслото. Движенията й ме хипнотизираха.

— При това — продължих аз, — когато професор Немур и д-р Строс спореха, Немур бе категоричен, че нищо лошо няма да се случи.

— Надявам се — каза тя. — Не можеш да си представиш колко се страхувах, че нещо може да не е наред. Донякъде се чувствам отговорна.

Забеляза, че не откъсвам очи от ножа и внимателно го постави до чинията.

— Ако не беше ти, никога нямаше да го направя.

Тя се разсмя и аз потръпнах. Тогава забелязах мекия кафяв цвят на очите й. Тя сведе поглед към покривката на масата и пламна.

— Благодаря ти, Чарли — каза тя и взе ръката ми.

За пръв път някой правеше така с мен и аз се почувствах окуражен. Наведох се напред, без да пускам ръката й и думите сами се изплъзнаха от устните ми:

— Много те харесвам.

Казах го и се изплаших, че ще избухне в смях, но тя кимна и се усмихна.

— И аз те харесвам, Чарли.

— Но аз не те харесвам просто така. Искам да кажа, че… О, по дяволите! Не зная какво искам да кажа. — Предполагах, че съм се изчервил и се чудех накъде да гледам и какво да правя с ръцете си. Изпуснах вилицата и когато се опитах да я взема, разлях чашата с вода по роклята й. Внезапно отново бях станал тромав и непохватен и когато се опитах да се извиня, открих, че езикът ми е прекалено надебелял.

— Всичко е наред, Чарли — опита се да ме успокои тя. — Това е само вода. Не бива да се разстройваш така.

В таксито на път за вкъщи дълго мълчахме. После тя остави чантата си и оправи възела на вратовръзката ми и кърпичката в джоба на сакото.

— Тази вечер много се разстрои, Чарли.

— Бях смешен.

— Аз те разстроих с моите приказки. Накарах те да се почувстваш неудобно.

— Не, не е това. Притеснен съм, защото не мога да изкажа онова, което чувствам.

— Тези усещания са нови за теб. Не всичко трябва да… бъде изказано.

Приближих се до нея и отново се опитах да взема ръката й, но тя се отдръпна.

— Не, Чарли. Не мисля, че е добре за теб. Аз те разстроих и това може да има отрицателни последици.

Тя ме отблъсна и аз се почувствах смешен и объркан едновременно. Ядосах се на самия себе си, отдръпнах се и вперих поглед през прозореца. Мразех я както никого не съм мразил досега. Мразех лекомислените й отговори и майчинските й грижи. Исках да я ударя по лицето, да я накарам да пълзи и после да я взема в прегръдките си и да я целуна.

— Чарли, съжалявам, че те разстроих.

— Няма значение.

— Но ти трябва да разбереш какво става.

— Всичко разбирам — казах аз, — но предпочитам да не говоря за това.

Когато таксито спря пред апартамента й на Седемдесет и седма улица, аз се почувствах неизказано нещастен.

— Виж — каза тя, — вината е моя. Не трябваше да излизам с теб.

— Да, и аз мисля така.

— Искам да кажа, че нямаме право да поставяме това на лично… емоционално равнище. Предстоят ти толкова неща. Нямам право да се намесвам в живота ти точно в този момент.

— Но това е мой проблем, нали?

— Така ли? Това вече не е твой личен проблем, Чарли. Сега ти имаш задължения — не само към професор Немур и д-р Строс, но и към онези милиони хора, които могат да последват съдбата ти.

Колкото повече говорехме, толкова по-зле се чувствах. Тя обясняваше моята обърканост, неумението ми да казвам и правя подходящите неща. В нейните очи аз бях непохватен тийнейджър и тя се опитваше да бъде тактична.

Застанахме пред вратата на апартамента й и тя ме погледна усмихната. За миг си помислих, че ще ме покани, но тя само прошепна:

— Лека нощ, Чарли. Благодаря ти за приятната вечер.

Исках да я целуна за лека нощ. И по-рано бях мислил за това. Нали жената очаква да я целунеш? В книгите, които бях чел, и във филмите, които бях гледал, мъжът е онзи, който взема инициативата в свои ръце. Снощи бях решил да я целуна. Но продължавах да мисля: ами ако ме отблъсне?

Приближих се към нея и протегнах ръце към раменете й, но тя ме изпревари и взе ръката ми в дланите си.

— По-добре да си пожелаем лека нощ по този начин, Чарли. Не можем да си позволим интимности. Все още не.

И преди да успея да възразя или да попитам какво иска да каже с това „все още“, тя влезе в апартамента.

— Лека нощ, Чарли, и още веднъж ти благодаря за чудесната… чудесната вечер. — Вратата хлопна.

Бях бесен. Мразех нея, себе си, целия свят, но докато се прибера вкъщи, осъзнах, че е права. Първо, не знаех дали ме харесва, или просто е мила с мен. Какво би могла да види в мен? Беше толкова объркано, защото никога преди не бях изпитвал нещо подобно. Не знаех как човек се учи да се държи с друг човек. Не знаех как един мъж се учи да се държи с една жена.

От книгите няма голяма полза.

Но следващия път ще я целуна за лека нощ.

 

 

3 Май — Едно от нещата, които ме объркват, е, че когато от миналото изплува някой спомен, никога не съм напълно сигурен дали наистина всичко се е случило точно по този начин, само така ми се е сторило на времето, или си фантазирам. Приличам на човек, прекарал целият си живот в просъница, но който се опитва да открие какъв е бил, преди да се събуди. Събитията изглеждат странно забавени и мъгляви.

Снощи сънувах кошмар и когато се събудих, си спомних нещо.

Първо кошмарът: Тичам по дълъг коридор, полузаслепен от облаци прах. Понякога бягам напред, после спирам, обръщам се и хуквам обратно, но се страхувам, защото крия нещо в джоба си. Не зная какво е то, нито пък откъде го имам, но зная, че те искат да ми го отнемат и това ме плаши.

Някаква стена се срутва и неочаквано се появява червенокосо момиче с протегнати към мен ръце. Лицето й е безизразна маска. Тя ме прегръща, целува ме и ме гали. И аз искам силно да я притисна до себе си, но се страхувам. Колкото повече тя ме милва, толкова повече се страхувам, защото зная, че в никакъв случай не бива да докосвам момиче. После, когато тялото й се притиска до моето, чувствам, че нещо странно и топло набъбва и тупти в мен. Но когато вдигам очи, виждам кървав нож в ръцете й.

Побягвам и се опитвам да изкрещя, но от гърлото ми не излиза звук и джобовете ми са празни. Търся в джобовете си, но не зная какво съм изгубил, нито пък защо съм го крил. Зная само, че вече го няма и по ръцете ми има кръв.

 

 

Събудих се с мисълта за Алис и бях обзет от същото чувство за паника, както по време на съня. От какво се страхувам? Нещо свързано с ножа.

Направих си чаша кафе и запалих цигара. Досега не бях сънувал подобно нещо и знаех, че то е свързано с вечерята ми с Алис. Бях започнал да мисля за нея по различен начин.

Свободните асоциации все още са трудни, защото е сложно да не контролираш посоката на мислите си… Просто да оставиш ума си отворен и възприемчив за всичко, което се промъкне в него… Идеи като мехурчета на вана с пяна… Жена се къпе във вана… Момиче… Норма се къпе… Аз гледам през ключалката… И когато излиза от ваната, за да се изсуши, виждам, че тялото й е различно от моето. Нещо липсва.

Бягам надолу по коридора… Някой ме преследва… Не е човек… Огромен кухненски нож… Изплашен съм и плача, но от устните ми не излиза звук, защото гърлото ми е прерязано и кървя…

— Мами, Чарли ме гледа през ключалката…

Защо е различна? Какво й се е случило?… Кръв… Кърви… Тъмно уютно местенце…

Три слепи мишлета… Три слепи мишлета…

Виж как тичат! Виж как тичат!

Тичат след жената на стопанина.

Тя отрязва опашките им с ножа за месо.

Нима е възможно това?

Три… слепи… мишлета?

Чарли, сам в кухнята рано сутринта. Всички спят, а той се забавлява с връвта си. Навежда се и едно от копчетата на ризата му изхвръква и закръжава по обърканите фигури на линолеума. Търкулва се към банята и той тръгва след него, но го изгубва от поглед. Къде е копчето? Влиза в банята, за да го намери. В банята има шкаф. Там стои кошът за дрехи. Той обича да вади всички дрехи и да ги разглежда. Нещата на баща му и на майка му… И дрехите на Норма. Иска му се да ги пробва и да се престори, че е Норма, но когато го направи веднъж, майка му го напляска. Тук, в коша за дрехи, той открива бельото на Норма със засъхнали петна кръв. Какво лошо е направила? Ужасен е. Всеки може да го е направил, но пак него ще обвинят…

 

 

Защо подобни спомени от детството остават толкова трайно в мен и защо ме плашат? Дали заради онова, което изпитвам към Алис?

Като си мисля сега, мога да разбера защо ме учеха да стоя настрана от жените. Сгреших, че показах чувствата си към Алис. Нямам право да мисля за никоя жена така. Още не.

Но дори когато пиша тези редове, вътре в мен нещо крещи, че има и друго. Аз съм личност. Преди да мина под ножа на хирурга, също бях някой. А сега трябва да обичам някого.

 

 

8 Май — Не мога да повярвам, дори и сега, когато вече зная какво става зад гърба на г-н Донър. Преди два дни за пръв път забелязах, че нещо не е наред в най-натоварения час. Джимпи беше на щанда и опаковаше торта за рождения ден на един от редовните ни клиенти. Тортата струваше 3.95 долара. Но когато Джимпи маркира продажбата, касовият апарат отчете само 2.95 долара. Исках да му кажа, че е сгрешил, но в огледалото зад щанда видях, че клиентът намигна и се усмихна. В отговор върху лицето на Джимпи също се появи усмивка. И когато клиентът взе рестото, видях голяма сребърна монета да проблясва в ръката на Джимпи, преди той да свие пръсти и с бързо движение да пусне половин долар в джоба си.

— Чарли — чух гласа на една жена зад мен, — има ли още от онези еклери с крем?

— Ще отида да видя.

Зарадвах се, че можех да се измъкна, защото исках да обмисля онова, което бях видял. Явно Джимпи не направи грешка. Умишлено маркира по-ниска цена. Между него и клиента очевидно имаше споразумение.

Облегнах се с омекнали крака на стената, без да зная какво да правя. Джимпи работеше за г-н Донър от петнайсет години. Донър винаги се отнасяше с работниците си като с близки приятели или роднини и често канеше семейството на Джимпи на обяд. Когато му се налагаше да излезе, поверяваше магазина на Джимпи и бях чул да говорят, че му е дал пари, за да плати лечението на жена си в болница.

Невероятно беше някой да краде от такъв човек. Трябва да има друго обяснение. Джимпи наистина сгреши, като маркира сумата, и монетата от половин долар беше бакшиш. Или може би г-н Донър прави специална отстъпка на този клиент, който често купува торти с крем. Всичко друго, но не мога да повярвам, че Джимпи краде. Джимпи винаги беше толкова добър с мен.

Вече дори и не се опитвах да разбера какво става. Изнесох подноса с еклери и се опитвах да не гледам към касата, докато подреждах сладките, кифлите и тортите.

Но после влезе онази дребна женица с червените коси, която винаги ме пощипваше по бузата и се шегуваше, че ще ми намери приятелка. Спомних си, че тя идва най-често, когато Донър е излязъл на обяд, и зад касата е Джимпи. После той ме пращаше да нося поръчки до дома й.

Неволно пресметнах, че покупката й струва 4.53 долара. Извърнах се, за да не виждам какво ще маркира Джимпи на касата. Исках да разбера истината, но се страхувах от онова, което бих могъл да науча.

— Два долара и четирийсет и пет, г-жо Уилър — каза той.

Касовият звънец. Отброяването на рестото. Затръшването на чекмеджето.

— Благодаря ви, г-жо Уилър.

Извърнах се съвсем на време, за да видя ръката му да се плъзга в джоба и чух тихия звън на монетите.

Колко ли пъти съм бил посредник между тях и той ме е използвал да разнасям пакетите й на по-ниска цена, а после са делели разликата? Нима през всичките тези години ме е използвал като параван?

Не можех да откъсна очи от него. А той шумно трополеше зад щанда, облян в пот, която се стичаше под хартиеното му кепе. Изглеждаше оживен и в добро настроение, но щом вдигна очи и улови погледа ми, се намръщи и извърна глава.

Искаше ми се да го ударя. Искаше ми се да отида зад тезгяха и да му размажа лицето. Не си спомням, преди да съм мразил някого, но тази сутрин мразех Джимпи от дъното на душата си.

Сега, когато пиша за всичко това в тишината на моята стая, не ми е по-леко. Всеки път, като си спомня как Джимпи краде от г-н Донър, ми се иска да размажа нещо. За щастие, не мисля, че съм способен на насилие. Не мисля, че някога в живота си съм удрял някого.

Но все още не мога да реша какво да правя. Да кажа на Донър, че довереният му работник го е обирал през всичките тези години? Джимпи ще отрече и аз никога няма да мога да го докажа. И каква полза от това за самия г-н Донър? Не зная какво да правя.

 

 

9 Май — Не мога да спя. Непрекъснато мисля за случилото се. Дължа прекалено много на г-н Донър, за да стоя отстрани и да гледам как го ограбват. Ако мълча, вината ми ще бъда голяма колкото и тази на Джимпи. Но пък моя работа ли е да го информирам? Това, което най-много ме безпокои, е, че когато ме е изпращал да разнасям поръчки, той ме е използвал, за да краде от Донър. Когато не знаех нищо, бях извън играта. Не мога да изпитвам вина. Но сега вече знам и мълчанието ми ме прави виновен колкото него самия.

Все пак, Джимпи е съдружник. Има три деца. Какво ще прави ако Донър го изхвърли. Едва ли ще си намери друга работа, особено с тоя сакат крак.

Това моя грижа ли е?

Кое е правилното? Смешно е, че интелигентността не ми помага да реша проблем като този.

 

 

10 Май — Попитах професор Немур и той е категоричен, че аз съм само невинен свидетел и нямам повод да се забърквам в една такава неприятна ситуация. Фактът, че съм бил използван като посредник, изглежда изобщо не го безпокои. Щом по онова време не съм разбирал какво става, значи няма нищо. Вината ми е не по-голяма от тази на ножа, използван при убийство или на автомобила в някоя катастрофа.

— Но аз не съм неодушевен предмет — възразих аз. — Аз съм личност.

За миг той се обърка, но после се разсмя:

— Разбира се, Чарли. Но аз не говоря за сега. Имам предвид времето преди операцията.

Надут тъпак! Искаше ми се и него да ударя.

— Бях личност и преди операцията. В случай че сте забравил…

— Да, разбира се, Чарли. Не ме разбирай погрешно. Все пак беше различно…

После си спомни, че трябва да прегледа някакви картони в лабораторията.

Д-р Строс не говори много по време на психотерапевтичните ни сеанси, но днес, когато поставих въпроса, каза, че съм морално задължен да кажа на г-н Донър. Но колкото повече мислех, толкова по-сложно ставаше всичко. Имах нужда от помощ, а единственият, за когото се сетих, беше Алис. Накрая, в десет и трийсет, вече не можех да издържа повече. Три пъти започвах да набирам номера и спирах по средата, но на четвъртия път се заставих да почакам, докато чуя гласа й.

Отначало не й се искаше да се срещнем, но аз настоях да се видим в ресторанта, където бяхме вечеряли заедно.

— Уважавам те. Ти винаги си ми давала добри съвети. — Тя пак се колебаеше, но аз настоях. — Трябва да ми помогнеш. И ти отчасти си отговорна. Сама го каза. Най-малкото, защото ако не беше ти, аз изобщо нямаше да започна всичко това. Сега не можеш да ме зарежеш просто така.

Трябва да е почувствала нервността ми. Съгласи се да се срещнем. Оставих слушалката и останах загледан в телефона. Защо беше толкова важно да зная какво мисли тя, как чувства нещата? Вече повече от година в Центъра за възрастни единственото, което имаше значение за мен, беше да й се харесам. Нали първоначално заради това се съгласих на операцията?

Крачех нагоре-надолу пред ресторанта, докато един полицай не започна да ме оглежда подозрително. Тогава влязох и си поръчах кафе. За щастие, масата, на която седяхме онази вечер, беше свободна.

Тя ме видя и ми махна с ръка, но преди да дойде, си взе чаша кафе. Усмихна се. Знаех, че е заради масата. Глупав, романтичен жест.

— Зная, че е късно — извиних се аз, — но кълна се, едва не полудях. Трябва да говоря с теб.

Тя отпиваше от кафето си и мълчаливо слушаше, докато аз разказвах как съм открил измамите на Джимпи, собствената си реакция и противоречивите съвети, които получих в лабораторията. Когато свърших, тя се облегна назад и поклати глава.

— Чарли, учудваш ме. В някои отношения си толкова зрял, а когато трябва да вземеш някакво решение, все още се държиш като дете. Не мога да реша вместо теб, Чарли. Не можеш да откриеш отговора в книгите, нито пък да го разрешиш, като го стовариш на други хора. Не и ако не искаш цял живот да останеш дете. Трябва да намериш отговора вътре в себе си, да почувстваш кое е правилно. Чарли, трябва да се научиш да си вярваш.

Отначало се ядосах на укорите й, но после изведнъж всичко доби смисъл.

— Искаш да кажеш, че трябва да реша?

Тя кимна.

Гледаше ме напрегнато и внимателно.

— Нещо става с теб, Чарли. Само да можеше да видиш лицето си.

— Дяволски права си, нещо става! Пред очите ми се стелеше димна завеса и с едно подухване, ти я разпръсна. Толкова е просто. Да се доверя на себе си. Това досега не ми беше идвало наум.

— Чарли, великолепен си!

Взех ръката й и я задържах.

— Не, ти си чудесна. Ти докосваш очите ми и аз проглеждам.

Тя пламна и издърпа ръката си.

— Последният път, когато бяхме тук — продължих аз, — ти казах, че те харесвам. Трябваше да бъда по-уверен и да ти кажа, че те обичам.

— Недей, Чарли. Още не.

— Още не? — изкрещях аз. — Така каза и последния път. Защо не още?

— Ш-ш-ш… Почакай малко, Чарли. Завърши образованието си. Виж докъде ще стигнеш. Променяш се прекалено бързо.

— Каква е връзката между двете неща? Чувствата ми към теб няма да се променят, защото ставам по-интелигентен. Ще те обичам все по-силно.

— Но ти се променяш и емоционално. В известен смисъл, аз съм първата жена, чието присъствие ти реално осъзнаваш — по този особен начин. Досега бях твоя учителка — някой към който се обръщаше за помощ и съвет. Естествено е да мислиш, че си влюбен в мен. Виж други жени. Дай си повече време.

— Искаш да кажеш, че незрелите момчета винаги се влюбват в учителките си и че емоционално аз съм още момче.

— Изопачаваш думите ми. Не, не мисля за теб като за момче.

— Емоционално изостанал тогава.

— Не.

— А какво?

— Чарли, не ме насилвай. Не зная. Ти вече си извън интелектуалния ми обсег. След няколко месеца, или дори седмици, ще бъдеш различен човек. Когато напълно съзрееш интелектуално, може би ще бъде невъзможно да общуваме. Когато съзрееш емоционално, навярно дори няма да ме искаш. Аз също трябва да помисля за себе си, Чарли. Нека да почакаме и ще видим. Нека имаме търпение.

Имаше право, но аз не исках да слушам.

— Миналата вечер… — задавих се аз. — Не можеш да си представиш с какво нетърпение очаквах тази среща. Едва не откачих. Чудех се как да се държа, какво да кажа, исках да ти направя много добро впечатление и бях ужасен, че мога да кажа нещо, което да те раздразни.

— Не ме раздразни. Поласкана бях.

— Тогава, кога ще те видя отново?

— Не мога да ти позволя да се увличаш…

— Вече съм увлечен! — Изкрещях аз, но видях, че хората се обръщат към нас и сниших глас. Целият треперех от гняв. — Аз съм личност. Мъж. И не мога да живея само с книги, касети и електронни лабиринти. Казваш „виж други жени“. Как бих могъл, когато не познавам други жени? Нещо вътре в мен ме изгаря и ме кара да мисля единствено за теб. Чета и виждам лицето ти върху страницата. Не в мъгла като лицата от миналото ми, а истинско и живо. Докосвам страницата и лицето ти изчезва, а на мен ми се иска да разкъсам книгата и да я захвърля.

— Моля те, Чарли…

— Искам отново да те видя.

— Утре в лабораторията.

— Знаеш, че нямам това предвид. Извън лабораторията. Извън университета. Насаме.

Усетих, че се колебае дали да се съгласи. Настойчивостта ми я изненада. И аз бях изненадан от себе си. Знаех само, че не мога да се овладея и щях да настоявам. И въпреки това, когато я молех, гърлото ми се беше свило от страх. Дланите ми бяха овлажнели. От какво се плашех? От отказа или от съгласието й? Ако в този момент до ушите ми не достигна отговорът й, сигурно щях да припадна.

— Добре, Чарли. Извън лабораторията и университета, но не насаме. Не мисля, че трябва да оставаме сами.

— Където кажеш — въздъхнах аз. — Бих искал само да бъда с теб и да не мисля за тестове… статистики… Въпроси… отговори…

Тя се намръщи за момент.

— Добре. Дават безплатни пролетни концерти в Сентръл Парк. Следващата седмица можеш да ме заведеш на някой концерт.

На вратата се извърна бързо и ме целуна.

— Лека нощ, Чарли. Радвам се, че ми се обади.

Затвори вратата, а аз останах пред сградата, вперил поглед в прозореца на апартамента й, докато светлината изгасна.

Вече няма никакво съмнение. Влюбен съм.

 

 

11 Май — След толкова мисли и тревоги разбрах, че Алис е права. Трябваше да се доверя на интуицията си. В пекарната наблюдавах Джимпи внимателно. На три пъти днес го видях да взема по-малко пари от клиентите и да слага в джоба си своя дял от разликата. Правеше го само с някои редовни клиенти и ми се струваше, че тези хора са толкова виновни, колкото и той самият. Без съгласието им, това нямаше да стане. Защо да превръщам Джимпи в изкупителна жертва?

Предпочетох да направя компромис. Навярно това не беше най-доброто решение, но при тези обстоятелства ми се струваше най-подходящо. Ще кажа на Джимпи, каквото вече знаех, и ще го предупредя да спре.

Видях че излиза сам от умивалнята, но когато се приближих към него, той отмести поглед встрани.

— Имам нещо важно да ти кажа — започнах аз. — Моля те за съвет за един приятел, който има проблем. Открил е, че един от колегите му мами шефа им и не знае как да постъпи. Не му харесва идеята да разкрие всичко и да създаде проблеми на онова момче, но и не може да стои и да гледа как мамят шефа им, който е бил добър и към двамата.

Погледът на Джимпи изведнъж стана непроницаем.

— И какво възнамерява да прави този тоя приятел?

— Там е проблемът. Нищо не иска да прави. Мисли, че ако кражбите спрат, няма да има нужда да прави каквото и да било. Ще забрави за тях.

— По-добре приятелят ти да си гледа свойта работа — каза Джимпи и се отпусна върху куция си крак. — Трябва да си държи очите затворени за тия неща и да знае кой му е приятел. Шефът си е шеф, но работниците трябва да се държат един за друг.

— Приятелят ми не мисли така.

— Това не е негова работа.

— Той има чувството, че като знае, носи известна отговорност. Затова е решил, че ако нещата спрат до тук, той няма какво повече да каже. В противен случай ще разкрие всичко. Исках да те попитам за мнението ти. Мислиш ли, че при тези обстоятелства кражбите ще спрат?

Щеше да се задуши от гняв. Виждах, че му се иска да ме удари, но само сви юмруци.

— Кажи на приятеля си, че оня, другият, май няма избор.

— Чудесно — казах аз. — Приятелят ми ще бъде много щастлив.

Джимпи се накани да тръгне, но после спря и ме изгледа.

— Приятелят ти… дали не се интересува от малък процент? Това ли е проблемът?

— Не, само иска да се сложи край на цялата тази история.

Изгледа ме продължително.

— Мога да ти кажа, че ще съжаляваш, дето си вреш носа, където не ти е работа. Винаги съм те защитавал. Май не съм бил с всичкия си. — И закуца нататък.

Сигурно трябваше да разкажа на Донър как стоят нещата и да го оставя да уволни Джимпи. Не зная. Постъпих така, както намерих за добре, но искам да добавя още нещо. Всичко приключи, всичко свърши. Но колко ли хора се възползват от такива като Джимпи?

 

 

15 Май — Следването ми върви добре. Сега университетската библиотека е мой втори дом. Трябваше да ми дадат отделна стая, защото само за секунда мога да попия печатната страница и докато прелиствам книгите, около мен неизбежно се трупат любопитни студенти.

В настоящия момент интересите ми са насочени най-вече към етимологията на древните езици, новите разработки в областта на висшата вариационна математика и хиндуистката история. Удивен съм от съответствието между несвързани на пръв поглед неща. Придвижих се към друго равнище и сега различните дисциплини ми се струват близки една на друга, сякаш произлизат от един и същ източник.

Странно, но споровете на студентите за история, политика или религия, които чувам около себе си, когато съм в ресторанта на колежа, ми се струват съвсем детински.

Дискусиите върху идеи на това елементарно равнище вече не ми доставят никакво удоволствие. Хората не понасят когато им покажеш, че не могат да се докоснат до комплексността на проблема. Те не виждат съществуващото под леките вълни на повърхността. На по-високо ниво е още по-лошо и аз се отказах да обсъждам тези неща и с професорите в „Бийкмън“.

В ресторанта на колежа Бърт ме представи на един професор по икономика, известен с разработките си върху икономическите фактори и ефекта им върху лихвените проценти. Отдавна исках да споделя с икономист някои от идеите, които ми хрумнаха, докато четях. Тревожат ме моралните аспекти на военната блокада в мирно време. Попитах го какво мисли за предложената от някои сенатори тактиката на „черните списъци“ и повторното въвеждане на контрол върху контрабандата, прилаган през Първата и Втората световна война срещу някои по-малки страни, които в настоящия момент са наши противници.

Той слушаше мълчаливо, впил поглед в празното пространство и аз предположих, че събира мислите си, за да ми отговори, но малко по-късно прочисти гърлото си и поклати глава. Това, обясни той и в гласа му прозвучаха нотки на извинение, било извън сферата на компетентността му. Интересите му били съсредоточени върху лихвените проценти и не се е замислял особено върху проблемите на военната икономика. Предложи ми да се свържа с д-р Уеси, който преди време написал дисертация върху военните търговски споразумения през Втората световна война. Навярно той би могъл да ми помогне.

Преди да успея да кажа каквото и да е, хвана ръката ми и я разтърси. Щастлив бил да се срещнем, но трябвало да подреди бележките си за една лекция и си тръгна.

Същото се случи и когато се опитах да обсъдя Чосър със специалист по американска литература, когато попитах един ориенталист за жителите на Тробриандските острови и поисках да разговарям за проблемите на безработицата, следствие автоматизацията със социален психолог, специалист по оценката на общественото мнение относно поведенческите проблеми на юношите. Винаги намираха извинения, за да се измъкнат, изплашени да не издадат ограничеността на познанията си.

Колко различни изглеждат сега. И колко глупав съм бил да мисля, че професорите са интелектуални титани. Те са хора. И се страхуват останалите да не разберат това. И Алис е човек. Жена, не богиня. Утре вечер ще я заведа на концерт.

 

 

17 Май — Почти е светло, а аз не мога да заспя. Трябва да разбера какво стана с мен на концерта снощи.

Вечерта започна добре. „Мал“ в Сентръл Парк рано се изпълни с хора и двамата с Алис трябваше да внимаваме къде стъпваме, докато се промъквахме между двойките, излегнали се на тревата. Накрая избрахме потънало в тъмнина усамотено дърво далеч от пътеката, където единствено приглушеният женски смях и огънчетата на запалените цигари напомняха за присъствието на другите.

— Тук е добре — каза тя. — Не е нужно да бъдем непременно пред оркестъра.

— Какво свирят сега? — попитах аз.

— „La Mer“ на Дебюси. Харесва ли ти?

Настаних се до нея.

— Не разбирам много от такава музика. Трябва да помисля.

— Не мисли — прошепна тя. — Почувствай я. Остави я да те залее като море и не се опитвай да я разбереш. — Тя отново се излегна на тревата и извърна лице по посока на музиката.

Нямаше как да разбера какво очаква от мен. Много различно беше от логичната методология при решаването на отделни проблеми и систематичното овладяване на познания. Продължавах да си повтарям, че потните ми длани, тежестта в гърдите и желанието да я прегърна са само биохимични реакции. Дори проследих схемата стимул-реакция, причина за нервността и вълнението ми. Чувствах се объркан и несигурен. Трябва ли да я прегърна, или не? Очаква ли тя от мен да го направя? Дали няма да се разсърди? Бих казал, че продължавах да се държа като тийнейджър и това ме ядосваше.

— Виж — задавено рекох аз, — защо не се настаниш по-удобно? Облегни се на рамото ми.

Тя ме остави да я прегърна, но не ме погледна. Изглеждаше прекалено погълната от музиката, за да осъзнае онова, което правех. Дали наистина искаше да я държа така, или просто ме търпеше? Плъзнах ръката си надолу към кръста й и почувствах, че потръпна, но остана все така отправила поглед по посока на оркестъра. Преструваше се, че е завладяна от музиката, за да не бъде нужно да ми отговаря. Не искаше да знае какво става. Докато гледаше настрана и слушаше, можеше да се преструва, че не осъзнава и не е съгласна с близостта ми, с ръцете ми, които я обгръщаха. Искаше от мен да правя любов с тялото й, докато умът й оставаше зает с по-висши неща. Протегнах ръка и рязко извих главата й към мен.

— Защо не ме погледнеш? Преструваш се, че не съществувам ли?

— Не, Чарли — прошепна тя. — Преструвам се, че аз не съществувам.

Докоснах раменете й. Тя се вцепени и потръпна, но аз я притеглих към себе си. И тогава то се случи. Започна като глухо бръмчене в ушите ми… електрически трион… някъде далече. После студът. Ръцете и краката ми изтръпнаха, пръстите ми се сковаха. Изведнъж ме обзе усещането, че някой ме наблюдава.

Внезапно превключване във възприятията. От някаква точка в тъмнината зад дървото видях нас двамата, легнали, преплетени тела.

Вдигнах глава и съзрях едно момче на петнайсет или шестнайсет, приклекнало наблизо.

— Ей! — изкрещях аз. Когато се изправи, видях, че е разголен. Панталоните му бяха разкопчани.

— Какво става? — изстена Алис.

Скочих, но той изчезна в тъмнината.

— Видя ли го?

— Не — каза тя и нервно приглади полата си. — Никого не видях.

— Стоеше точно там! Гледаше ни. Толкова близо беше, че можеше да ни докосне.

— Чарли, къде отиваш?

— Не може да е избягал надалече.

— Остави го, Чарли. Няма значение.

Но за мен имаше. Втурнах се в тъмнината. Препъвах се в двойките, които ме гледаха стреснато, но не можех да разбера накъде е тръгнал.

Колкото повече мислех за него, толкова повече се засилваше чувството на гадене, което усещах, преди да припадна. Изгубен и сам в голямата пустота. Но после се овладях и успях да намеря Алис.

— Откри ли го?

— Не, но беше там. Видях го.

Погледът й стана особен.

— Добре ли си?

— Ще се оправя… само минута… това отвратително бръмчене в ушите ми.

— Може би е по-добре да си тръгваме?

През целия път към апартамента й не можах да се отърся от мисълта, че той стоеше притаен там, в тъмнината, и аз си представях онова, което виждаше — нас двамата, легнали и сплели тела.

— Искаш ли да влезеш? Мога да направя кафе.

Исках, но нещо ме възпираше.

— По-добре не. Тази вечер имам много работа.

— Чарли, може би аз казах или направих нещо, което не трябваше?

— Не, разбира се. Просто това дете, което ни гледаше ме разстрои.

Стоеше близо до мен и чакаше да я целуна. Обвих ръце около нея, но то отново се случи. Трябваше да си тръгна веднага, защото иначе щях да припадна.

— Чарли, не изглеждаш добре.

— Ти видя ли го, Алис? Истината…

Тя поклати глава.

— Не, прекалено тъмно беше. Но съм сигурна…

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя.

Тръгнах си, преди да ме е спряла. Трябваше да се махна от това място, преди светът да се е сринал.

Сега, като премислям всичко, съм убеден, че е халюцинация. Д-р Строс е на мнение, че емоционално все още съм в онази незряла възраст, когато близостта на жена или мисълта за секс отключва безпокойство, паника, дори халюцинации. Той мисли, че бързото ми интелектуално развитие е създало у мен измамното усещане, че ще мога да водя нормален емоционален живот. Но трябва да призная, че страховете и задръжките, провокирани от тези интимни ситуации разкриват, че емоционално аз все още съм незрял — сексуално изостанал. Предполагам, той е на мнение, че още не съм готов за връзка с жена като Алис Киниън. Още не.

 

 

20 Май — Уволниха ме от пекарната. Зная, че е глупаво да отдавам такова голямо значение на миналото, но в самото място, в потъмнелите от топлината на пещта бели тухлени стени, имаше нещо… Беше мой дом.

Какво направих, че толкова ме намразиха?

Не мога да виня Донър. Той трябва да помисли за бизнеса си, за останалите работници. И все пак, чувствах го по-близък и от баща.

Повика ме в кабинета си, разчисти отчетите и сметките от единствения стол до бюрото и без да ме погледне, каза:

— Исках да говоря с теб. Едва ли ще намерим по-подходящо време.

Сега изглежда глупаво, но аз седях там, вперил очи в него — дребен, топчест, с оръфани, комично увиснали над горната му устна светлокафяви мустаци. Сякаш двамата — Старият Чарли и този, новият, седяхме на стола, изплашени от онова, което Старият г-н Донър щеше да каже.

— Чарли, твоят чичо Херман беше мой добър приятел. Удържах обещанието си към него да те оставя на тая работа в добри и лоши времена, така че да не бъдеш без пукната пара в джоба си и да има къде да сложиш главата си, че да не те приберат в онзи приют.

— Пекарната е мой дом…

— И аз се отнасях към теб като към собствения си син, който даде живота си за тая страна. И когато Херман умря, на колко години беше? Седемнайсет? Приличаше повече на шестгодишно дете — аз се заклех пред себе си… Аз казах, Артър Донър, докато имаш тая пекарна и тоя бизнес в ръцете си, ти ще се грижиш за Чарли. Той ще има място, където да работи, легло, в което да спи и залък хляб. Когато те изискаха от онова място „Уорън“, аз им казах, че ще работиш за мене и аз ще се грижа за тебе. Ти не прекара дори и една вечер в онова място. Дадох ти стая и се грижех за тебе. Кажи ми сега, отстъпих ли от обещанието си?

Кимнах, но от начина, по който сгъваше и разгъваше сметките си, ми стана ясно, че има проблеми. И тогава разбрах.

— Правех всичко възможно да върша добра работа. Много се стараех…

— Знам, Чарли. Нищо не казвам за работата ти. Но с тебе стана нещо. Не знам какво. И не само аз. Всички говорят. През последните седмици вече няколко пъти те идваха тука. Разстроени са. Чарли, трябва да те освободя.

Опитах се да го прекъсна, но той поклати глава.

— Снощи при мен дойде цяла делегация. Чарли, аз трябва да се погрижа за бизнеса си.

Стоеше, втренчил поглед в ръцете си, отново и отново сгъваше и разгъваше разписките, сякаш се надяваше да открие в тях нещо, което преди не е било там.

— Извини ме, Чарли.

— Но къде да отида?

Погледна ме за пръв път, откакто бяхме влезли в кабинета му.

— Знаеш много добре, както и аз знам, че ти вече не се нуждаеш от тая работа тука.

— Г-н Донър, аз никога не съм работил другаде.

— Нека погледнем реално на нещата. Ти не си онзи Чарли Гордън, който дойде тук преди седемнайсет години. Ти дори не си Чарли отпреди четири месеца. Нищо не казваш за това. Твоя си работа. Може и чудо някакво да е. Знае ли човек? Но ти се превърна в много умен млад мъж. А пускането на бъркачката за тесто и разнасянето на поръчките не е работа за един умен млад мъж.

Прав беше, разбира се, но нещо в мен ме караше да се опитам да го убедя в противното.

— Трябва да ми позволите да остана, г-н Донър. Дайте ми още една възможност. Сам казахте, че сте обещали на чичо Херман, че ще бъда на работа тук, докато имам нужда от нея. Добре, аз все още се нуждая от нея, г-н Донър.

— Не, Чарли, не. Ако беше така, щях да им кажа, че не ме интересуват техните делегации и петиции, и щях да застана зад тебе срещу всички тях. Но така, както стоят сега нещата, те всички са изплашени до смърт от тебе. А аз трябва да помисля и за собственото си семейство.

— А ако те променят решението си? Нека се опитам да ги убедя. — Създавах му повече грижи, отколкото бе очаквал. Знаех, че трябва да спра, но не можех да се овладея. — Ще ги накарам да разберат — настоях аз.

— Добре — въздъхна той накрая. — Давай, опитай. Но така само ще си навлечеш неприятности.

Когато излязох от кабинета, Франк Райли и Джо Карп минаха покрай мен и аз знаех, че Донър беше прав. За тях бе непоносимо непрекъснато да съм им пред очите. Карах всички да се чувстват неловко.

Извиках им и те се извърнаха. Франк току-що беше вдигнал тава с кифли.

— Виж, Чарли, зает съм. Може би по-късно…

— Не — настоях аз. — Сега, точно сега. И двамата ме избягвате. Защо?

Франк, нахаканият, покорителят на женските сърца, вечният инициатор, ме изгледа мълчаливо и после остави подноса на масата.

— Защо ли? Ще ти кажа защо. Защото изведнъж взе, че стана голяма работа, многознайко, умник! Сега си велик зубър, интелектуалец. Винаги с книга, винаги с готови отговори. Слушай, ще ти кажа едно нещо. Мислиш си, че струваш повече от нас тука? Твоя си работа. Намери си друго място.

— Но какво съм ти направил?

— Какво бил направил? Чу ли това, Джо? Ще ти кажа какво си направил, господин Гордън. Почна да се вреш с твойте идеи и предложения и ни направи всички да изглеждаме пълни идиоти. Но ще ти кажа едно нещо. За мене ти пак си малоумник. Може и да не разбирам някои от тия големите думи или имената на книгите, но аз струвам колкото и ти, че и повече даже.

— Така си е — кимна Джо и тежко се извърна към Джимпи, който се приближаваше към нас.

— Не ви моля да бъдете мои приятели — казах аз, — или да имате нещо общо с мен. Просто не ме принуждавайте да напускам работата си. Г-н Донър каза, че всичко зависело от вас.

Джимпи се взря в мен и после отвратен, поклати глава.

— Ама че нахалство! — изкрещя той. — Върви по дяволите!

После се извърна и тежко закуца нататък.

Това беше. Повечето от тях мислеха като Джо, Франк и Джимпи. Докато можеха да ми се смеят и да се правят на умни за моя сметка, всичко беше наред, но сега се чувстваха по-малоценни и от един малоумен. Започнах да разбирам, че необикновеното ми развитие ги прави посредствени и подчертава собствените им недостатъци. Бях ги предал и затова ме ненавиждаха.

Фани Бирден беше единствената, която мислеше, че не трябва да бъда принуждаван да напусна и въпреки настойчивостта и заплахите им, не бе подписала петицията.

— Но то съвсем не значи — все пак не издържа тя, — че аз не виждам как с тебе стават много странни неща, Чарли. Как само се промени! Не зная. Ти беше добър човек, на тебе можеше да се разчита. Беше като всички. Е, не много умен, може би, но честен. И кой знае какво си позволил да ти направят, че да поумнееш така изведнъж. Всички казват, не е на добре.

— Но какво лошо има човек да иска да бъде по-интелигентен, да добива знания, да разбира себе си и света?

— Ако четеш Библията, Чарли, ще знаеш, че на човека не е дадено да знае повече, отколкото му е отредено от Бог да знае. Чарли, ако си направил нещо нередно, ти си знаеш там, нещо с дявола, знам ли и аз, може би не е много късно да се отървеш от него. Може пък пак да станеш добрият, обикновен човек, какъвто си беше преди.

— Няма връщане назад, Фани. Нищо лошо не съм направил. Аз съм като човек с вродена слепота, на който е дадена възможност да види светлина. Това не може да е грях. Скоро ще има милиони като мен по целия свят. Науката може да направи това, Фани.

Тя остана загледана в булката и младоженеца на сватбената торта, която украсяваше и устните й едва потрепнаха, когато прошепна:

— Грях беше, когато Адам и Ева ядоха от дървото на познанието. Грях беше, когато разбраха, че са голи и видяха похотта и срама. И бяха изгонени от Рая и вратите се затвориха за тях. Ако не беше това, никой от нас нямаше да остарее, да заболее и да умре.

Нямаше какво повече да им кажа. Както на нея, така и на другите. Никой не ме поглеждаше в очите. Дори сега мога да почувствам враждебността им. Преди ми се присмиваха, презираха ме заради невежеството и глупостта ми. Сега ме мразеха заради знанията и интелекта ми. Защо? Какво, за бога, искат от мен?

Тази интелигентност е като пропаст между мен и всички хора, които познавах и обичах. Тя ме пропъди от пекарната. Сега съм по-самотен от всякога. Чудя се какво ли би станало, ако върнат Алджърнън в голяма клетка с другите мишки. Дали те ще се обърнат срещу него?

 

 

25 Май — Ето, така човек започва да се презира. Знае, че върши грешки, а не е в състояние да си каже стига. Краката сами ме поведоха към апартамента на Алис. Изненада се, но ми позволи да вляза.

— Мокър си до кости. И лицето ти е мокро.

— Вали. Добре е за цветята.

— Хайде, влизай. Ще ти дам кърпа. Ще хванеш пневмония.

— Ти си единствената, с която мога да разговарям — казах аз. — Нека остана.

— Току-що направих кафе. Върви ето там, изсуши се и после ще поговорим.

Тя отиде да донесе кафето и аз се огледах. За пръв път влизах в апартамента й. Приятно ми беше, но в стаята й имаше нещо, което ме смути.

Навсякъде цареше идеален ред. Порцелановите фигурки върху перваза на прозореца стояха наредени в права линия, обърнати в една и съща посока. И възглавниците върху дивана бяха симетрично подредени върху чистите синтетични покривки, които предпазваха тапицерията. Върху две от малките масички имаше списания, прилежно подредени по заглавия. Върху едната масичка стояха „Рипортър“, „Сатърди Ривю“, „Ню Йоркър“, а върху другата: „Мадмоазел“, „Хаус Бютифул“ и „Рийдърс Дайджест“.

На отсрещната стена в орнаментирана рамка висеше репродукция на „Майка и дете“ на Пикасо, а над самия диван имаше картина на някакъв ренесансов придворен, маскиран и с шпага в ръка, втурнал се да защити една подплашена госпожица с розови страни. Нещо не беше наред. Сякаш Алис не можеше да реши коя е и в кой свят иска да живее.

— Няколко дни не си ходил в лабораторията — извика тя от кухнята. — Професор Немур се притеснява за теб.

— Не искам да ги виждам — казах аз. — Зная, че няма причина да се срамувам, но това че не мога да ходя на работа, не мога всеки ден да виждам магазина, пещите, хората, ме изпълва с усещане за пустота. Прекалено е. Снощи и предишната вечер, сънувах, че се давя.

Тя остави подноса в средата на масата за кафе. Салфетките бяха сгънати на триъгълници, а бисквитите — подредени в кръг.

— Не бива да го вземаш толкова навътре, Чарли. Нищо не можеш да направиш.

— Няма полза да си го повтарям. Толкова години това беше моето семейство. Сякаш съм изхвърлен от собствения си дом.

— Така е — каза тя. — Това се е превърнало в символично повторение на изживяното в детството ти. Да бъдеш отхвърлен от собствените си родители… да бъдеш отпратен…

— О, за бога! Нужно ли е да слагаме напарфюмирани, лъскави етикети? Единственото, което има значение, е, че преди да се забъркам в този експеримент, имах приятели, хора, които бяха загрижени за мен. Страхувам се, че сега…

— И сега имаш приятели.

— Не е същото.

— Страхът е нормална реакция.

— Не е само това. И преди се страхувах. Страхувах се, че ще ме бият с каиш, защото не съм изпълнил някое желание на Норма, страхувах се да минавам по Хауълс стрийт заради тайфата, която ме преследваше и тероризираше там. Страхувах се от учителката си — г-жа Либи, която върза ръцете ми, за да не си играя с нещата по чина. Но това бяха реални неща — неща, от които беше нормално да се страхувам. А ужасът, с който съм изпълнен задето ме изритаха от пекарната, е странен — нещо, което не мога да си обясня.

— Овладей се.

— Не можеш ли да разбереш, че съм обзет от паника!

— Но, Чарли, това е нормално! Ти си като човек, който се учи да плува и когото са принудили да скочи от трамплина. Ужасен си от загубата на твърдата дъска под краката си. Г-н Донър е бил добър към теб и през всичките тези години, ти си се чувствал защитен. Затова сега, когато са те отпратили от пекарната, шокът те изненадва повече, отколкото си очаквал.

— Рационалността не ми помага кой знае колко. Не понасям повече самотата на стаята си. Скитам по улиците, без разлика кой час на деня или нощта е и не зная какво търся… Скитам, докато се изгубя… и изведнъж откривам, че стоя пред пекарната. Снощи извървях целия път от Уошингтън Скуеър до Сентръл Парк и спах в парка. Какво, по дяволите, търся?

Думите ми я разстройваха.

— Какво да направя, за да ти помогна, Чарли?

— Не знам. Приличам на животно, което не пускат в топлата, безопасна бърлога.

Тя седна до мен на дивана.

— Струва ти се, че всичко става прекалено бързо. Объркан си. Искаш да бъдеш възрастен, но в теб все още живее едно малко момче. Само и изплашено. — Тя привлече главата ми към гърдите си. Опитваше се да ме успокои. Галеше косата ми и аз знаех, че ме желае така, както и аз нея.

— Чарли — прошепна тя, — каквото и да искаш… не се страхувай от мен…

Исках да й кажа, че се страхувам от паниката.

 

 

Веднъж, Чарли изпълнява поръчка и едва не припада, когато на една жена на средна възраст, току-що излязла от банята, й се сторва забавно да разтвори хавлията си и да му се покаже. Дали някога е виждал жена без дрехи? Може ли да прави любов? Обзема го ужас и той изскимтява. Навярно това трябва да я е изплашило, защото тя плътно загръща халата около себе си и му дава двайсет и пет цента, за да забрави случилото се. Само се е пошегувала, предупреждава го тя, за да види дали е добро момче.

Той винаги иска да е добър, казва й Чарли, и да не гледа към жените, защото преди, когато онова нещо се случеше в панталоните му, майка му го биеше…

 

 

Сега вижда ясно майката си. Тя му крещи с кожения колан в ръка, а баща му я хваща и се опитва да я спре.

— Стига, Роуз! Ще го убиеш! Остави го на мира!

Майка му напряга сили и замахва към него, но не може да го стигне и коланът изплющява на косъм от рамото му, а той се свива и гърчи на пода.

— Виж го! — крещи Роуз. — Не може да се научи да чете и пише, но знае с какви очи да гледа едно момиче. Ще му избия тия мръсотии от главата.

— Получил е ерекция, но той нищо не може да направи. Нормално е. Нищо не е направил.

— Не е за него да мисли по този начин за момичетата. Един приятел на сестра му дойде вкъщи и той започна да мисли такива неща! Но ще му дам да се разбере! Чуваш ли? Само да докоснеш някое момиче, ще те заключа в клетка, като животно, до края на живота ти. Чуваш ли какво ти казвам?…

 

 

Чувам я. Но може би вече съм избавен? Може би страхът и онова чувство на гадене вече не са море, в което се давя, а само локва, която отразява минало и настояще? Свободен ли бях?

Навярно ако достатъчно бързо успея да се докосна до Алис… без да мисля за това, преди то да ме е обзело… сигурно ще избягам от паниката… Само да освободя мозъка си… Едва не се задавих:

— Ти… ти го направи! Прегърни ме!

И преди да разбера какво става, тя ме целуваше, притискаше ме по-силно, от който и да е друг досега. Но в момента, в който трябваше да го направя, то отново започна: бръмченето, хладината, гаденето. Отдръпнах се.

Тя се опита да ме успокои, да ми каже, че няма значение, че е излишно да се виня. Но аз се чувствах засрамен, неспособен да овладея мъката си и захлипах. Плаках там, в ръцете й, докато заспах от изтощение и сънувах придворния и госпожицата с розовите страни. Но в съня ми, тя държеше шпагата.