Лайза Клейпас
Магия (5)

Пета глава

Беше изтощително, напрежението, през което трябва да премине съзнанието ти след едно скъсване. Предишните събития трябваше да бъдат припомнени и да им се направи разбор, разговорите — да бъдат наново оценени. Нишките си съвпадаха като чорапи след сушилня. След цялото това усилие чудното беше не, че си изоставен, чудното беше, че не си забелязал всичките тези знаци.

— Повечето хора нямат време да сложат нещо в контекст в момента, в който то им се случва — каза Джъстин. — Повечето от нас са прекалено заети да помнят записания за зъболекар час, да се опитват да свършат работата си навреме, да не забравят да изчистят купата с риба, преди да е започнала да вони.

— Не мога да повярвам с каква лекота ме излъга Кевин — каза Луси. — Мислех, че го познавам толкова добре, а излезе, че изобщо не съм го познавала.

— Ето механизма, по който работи предателството. Хората не могат да те наранят, освен ако първо не те накарат да им дадеш доверието си.

— Не мисля, че целта им е била да ме наранят. Но в някакъв момент чувствата на Кевин към мен са се променили, а аз не съм забелязала. Може би просто се е влюбил в Алис и това е.

— Съмнявам се — изсумтя Джъстин. — По-скоро смятам, че Кевин е използвал Алис като извинение да прекъсне връзката си с теб, и сега се е лепнал за нея.

— Дори да е истина, имам нужда да разбера защо е престанал да ме обича.

— Това, от което имаш нужда, е ново гадже.

Луси поклати глава.

— Вземам си почивка от мъжете, докато не разбера защо винаги свършвам с погрешния.

Но приятелките й не бяха съгласни с това.

— Познавам много страхотни мъже. Мога да те уредя с някого. — Джъстин членуваше в почти всички групи или клубове във Фрайдей Харбър. Участваше като доброволка в благотворителни състезания по шофиране, приятелски надбягвания и спонсорираше местния курс по самозащита за жени. Макар обвързаността й с мъже да траеше не по-дълго от претърсване от служител по транспортна безопасност, тя имаше невероятната способност да превръща в приятели мъжете, с които се е срещала. — Разбира се — каза тя замислено, — може да се наложи да понижиш стандартите си мъничко.

— Да започнем с това, че стандартите ми не са високи — каза Луси. — Всичко, което искам, е мъж, който да се грижи за себе си, но да не е нарцистичен… който работи, но не е обсебен от работата си и е уверен, без да е арогантен… и да не продължава да живее с родителите си, ако е към трийсетте, да не очаква, че като ме заведе на романтична вечеря в местен ресторант на първа среща, това автоматично ще доведе до събличане на дрехите ми. Това прекомерни изисквания ли са?

— Да — кимна Джъстин. — Но ако можеш да забравиш този досаден списък с качества, можеш да намериш наистина свестен мъж. Като Дуейн.

Тя имаше предвид настоящия си приятел, мотоциклетист, който се обличаше в кожени дрехи и караше Харли Шавълхед от 81-ва.

— Казах ли ти, че в момента работя нещо за „Хог Хевън“? — попита Луси. Това беше църквата на мотоциклетистите, която Дуейн посещаваше.

— Не, не си споменавала.

— Възложиха ми да сменя онзи голям прозорец в дъното на сградата. Използвам някои предложения от паството. Хоризонталната част на кръста ще бъде направена със стилизирани ръкохватки от кормило на мотор.

— Страхотно! — възкликна Джъстин. — Не мога да повярвам, че могат да ти разрешат.

— Не могат — призна Луси с усмивка. — Но те са толкова приятни момчета, че не можех да ги отблъсна. Така че сключихме бартерна сделка. Аз ще им изработя стъкларията, а когато ми потрябва в бъдеще услуга, ще им се обадя.

След като Луси се бе пренесла от къщата с Кевин в стаята в „При художниците“, работеше в студиото си от почти два дни без прекъсване. Излизаше само да поспи няколко часа в стаята си и се връщаше в студиото преди съмване. Колкото повече прозорецът придобиваше форма, толкова по-дълбока връзка усещаше тя с работата си.

Църквата се събираше в нещо, което навремето е било кино за стари филми. Стаята беше малка и без прозорци, с изключение на цветното стъкло, монтирано наскоро в центъра на предната стена, където някога се беше намирал екранът. Цялата сграда не беше повече от двайсет стъпки широка, с редици от по шест седалки от двете страни на пътеката.

— Целим се към рая — й беше каза пасторът, — защото адът не ни иска. — На Луси това й хареса. След тези думи знаеше точно как да изрисува стъкления панел.

Тя съчета традиционния метод с оловна решетка — свързвайки парчета стъкло в рамка от запоен метал — с модерна техника на залепване на няколко секции от блестящи стъклени пластинки към по-големи парчета отдолу. Това придаваше на прозореца допълнителна дълбочина и измерение. След като сложи гланцираща смес в пространствата между оловото и стъклото Луси запои подсилващи решетки към прозореца.

Завършвайки проекта в два след полунощ, тя отстъпи от работната маса. Изпита тръпка на задоволство докато гледаше какво е сътворила. Беше излязло точно по начина, по който си беше представяла — благоговейно и красиво, малко чудато. Точно като хората, които идваха в църквата.

Беше хубаво да чувства, че е сътворила нещо продуктивно, успявайки да избяга от собствените си проблеми. Стъклото, помисли си тя, прокарвайки пръсти по блестящата, полупрозрачна повърхност, никога не се отказа от нея, никога не я предаде.

* * *

Луси реши да не казва на родителите си за скъсването си с Кевин. Не само защото й трябваше време, за да премисли онова, което се е случило и което следва, но и защото беше сигурна, че Алис вече им се е обадила и е представила своята версия на ситуацията. А Луси не искаше да хаби емоциите и енергията си за безполезни битки. Родителите й щяха да вземат страната на Алис, а от Луси щеше да се очаква да държи устата си затворена и да се спотайва отзад.

Семейство Марин се бяха преместили в апартамент близо до Калтек^[1], където Филип преподаваше на половин работен ден. Те летяха до Сиатъл на всеки два-три месеца, за да гостуват на дъщерите си, както и да поддържат връзка с приятелите и колегите си. При последното си посещение бяха научили с неудоволствие, че щедрият чек, който бяха дали за рождения ден на Луси, е бил изцяло похарчен за нов джет за Кевин.

— Надявах се да си купиш нещо хубаво — беше я скастрила майка й насаме. — Или да дадеш да ти поправят колата. Нещо, което да те радва.

— Мен ме радва, когато Кевин е щастлив.

— Колко време, след като ти дадохме чека, той ти спомена, че иска джет?

Жегната от въпроса, Луси бе отвърнала небрежно:

— О, не ми е споменавал. Аз бях тази, която предложи идеята.

Което не беше истина, разбира се, и майка й не й повярва. Но тогава Луси осъзна, че родителите й не харесват гаджето й. И сега се питаше как ли щяха да възприемат това, че е изоставил едната сестра заради другата. Но ако това бе, което Алис искаше, ако това я правеше щастлива, Луси предполагаше, че щяха да успеят някак си да се примирят.

Само че когато майка й се обади от Пасадена, реакцията й беше различна от тази, която Луси очакваше.

— Току-що говорих с Алис. Каза ми какво се е случило. Не мога да повярвам.

— В началото и аз не можех — въздъхна Луси. — После, когато Кевин ме помоли да се изнеса, започнах да вярвам.

— Забелязала ли си някакви признаци? Имаше ли идея, че приближава нещо такова?

— Не, нямах никаква представа.

— Алис подхвърли, че с Кевин сте имали проблеми.

— Очевидно — каза Луси, — проблемът, който сме имали, е била Алис.

— Казах й, че двамата с баща ти сме ужасно разочаровани от нея, и че не можем да подкрепим подобно поведение. Заради нея самата.

— Сериозно ли? — попита след малко Луси.

— Защо си изненадана?

Луси се засмя разстроено.

— Мамо, през целия си живот досега не помня да съм чула теб или татко да казвате, че сте разочаровани от нещо, което Алис е направила. Мислех, че ще започнете да ме молите да приема връзката на Алис с Кевин и просто да го превъзмогна.

— Ти живя с този мъж две години. Не знам как би могла „просто да го преодолееш“. — Настъпи дълга пауза. — Нямам представа откъде ти хрумна, че с баща ти бихме одобрили действията на Алис.

Майка й звучеше толкова искрено смаяна, че Луси не успя да потисне невярващия смях.

— Винаги сте одобрявали всичко, което Алис е искала, независимо дали е правилно или погрешно.

Майка й замълча за момент.

— Признавам, че наистина проявявах склонност да глезя сестра ти — произнесе тя най-накрая. — Тя винаги се е нуждаела от повече помощ от теб, Луси. Никога не е била толкова способна, колкото си ти. А след менингита вече не беше същата. Промяна в настроенията, депресии.

— Които може би също се дължаха на факта, че беше разглезена.

— Луси. — Тонът на майка й беше укорителен.

— И аз имам вина — каза Луси. — Позволявах й да прави каквото си иска, точно както всички останали. Държахме се с нея сякаш е безпомощно дете. Но не изключвам възможността тя да е трябвало да се справя с някои дългосрочни ефекти от менингита. Просто… в някакъв момент Алис трябва да отговаря за собственото си поведение.

— Искаш ли да дойдеш в Калифорния? Да се махнеш за няколко дена? С татко ти ще ти купим билет.

Луси се усмихна на явния опит да се смени посоката на разговора.

— Благодаря. Наистина много мило от ваша страна. Но единственото, което бих правила, ще е да седя и да страдам. Мисля, че е по-добре да остана тук и да се занимавам с нещо.

— Нуждаеш ли се от нещо?

— Не, добре съм. Карам я ден за ден. Мисля, че най-лошото ще е да се натъкна на Алис и Кевин — тогава не съм сигурна как ще се справя.

— Надявам се, че Кевин ще има благоприличието да прекарва времето си с нея в Сиатъл, вместо да настоява тя да идва при него на острова.

Луси примига озадачена.

— Те двамата ще са тук, мамо.

— Какво имаш предвид?

— Алис не ти ли каза? Тя се нанася при Кевин.

— Не, тя… — Майка й прекъсна. — Мили боже. В същата къща, в която ти живя с него?

— Да.

— Какво ще прави Алис с апартамента си в Сиатъл?

— Не знам — отвърна сухо Луси. — Може би ще ми го даде под наем.

— Луси, не е смешно.

— Съжалявам. Просто… Алис се намъкна в живота ми като в чифт стари обувки. А най-лошото е, че явно изобщо не изпитва вина. Всъщност, си мисля, че дори се чувства като имаща право над гаджето ми. Сякаш се предполага, че трябва да й го предам само защото тя го иска.

— Аз съм виновна. Начинът, по който я възпитах…

— Почакай — каза Луси малко по-остро, отколкото възнамеряваше. Пое си накъсано въздух и смекчи тона. — Мамо, моля те, може ли поне веднъж тя да е виновна за нещо? Не може ли веднъж да се съгласим, че Алис е направила нещо лошо, а не да търсим дузина начини да я оправдаем за това? Защото всеки път, когато си помисля, че спи в моята къща, в моето легло, с моето гадже, наистина ми се иска да я прокълна.

— Но, Луси… въпреки, че е прекалено рано да повдигам този въпрос… тя все пак ти е сестра. И един ден, когато дойде при теб с искрено извинение, се надявам да й простиш. Защото семейството си е семейство.

— Да, прекалено рано е. Виж, мамо, аз… трябва да вървя. — Луси знаеше, че майка й се опитва да помогне. Но това не беше от вида разговори, които свършваха добре. Можеха да си говорят за всякакви лековати, повърхностни неща, но когато се осмеляха да навлязат в по-дълбока територия, майка й явно не можеше да се сдържи да не й каже как да мисли и да чувства. В резултат Луси обикновено споделяше подробностите от личния си живот с приятелки, вместо със семейството си.

— Знам, мислиш, че не разбирам как се чувстваш, Луси — каза майка й. — Но разбирам.

— Нима? — Докато чакаше майка й да продължи, погледът й падна върху репродукция на картината на Мунк „Танцът на живота“. Картината изобразяваше няколко двойки, танцуващи в лятна нощ. Но две жени стояха сами. Едната отляво беше облечена в бяло, изглеждаше невинна и изпълнена с надежда. По-възрастната жена отдясно беше облечена в черно, твърдите ъгли на тялото й разкриваха горчивината на една любовна афера, завършила зле.

— Преди да се омъжа — каза майка й, — имах връзка с един мъж — обичах го много… но един ден той ми съобщи новината, че е влюбен в най-добрата ми приятелка.

Майка й никога не бе разкривала нищо за това каква е била преди. Луси стисна телефона, неспособна да издаде звук.

— Това беше отвъд болката. Имах… ами, предполагам, че трябва да го нарека нервен срив. Не забравих никога онова усещане да не можеш да станеш от леглото. Усещане, сякаш душата ти е прекалено тежка, за да се движиш.

— Съжалявам. — Гласът на Луси прозвуча дрезгаво. — Трудно ми е да си мисля, че си преживяла това. Трябва да е било ужасно.

— Най-трудното беше, че загубих гаджето си и най-добрата си приятелка едновременно. Мисля, че двамата съжаляваха за болката, която са ми причинили, но те се обичаха толкова много, че нищо друго нямаше значение. Ожениха се. По-късно бившата ми приятелка ме помоли за прошка и аз й я дадох.

— Ти искрена ли беше? — едва успя да попита Луси.

Това предизвика горчив смях.

— Казах думите. Това беше най-многото, което можах да направя. И се радвам, че го направих, защото година след сватбата тя умря от болестта на Лу Гериг.

— Ами мъжът? Някога потърси ли го отново?

— Може да се каже. — Гласът на майка й стана леко сух. — Накрая се омъжих за него и имахме две дъщери.

Очите на Луси се разшириха при това разкритие. Досега не знаеше, че баща й е бил женен преди. Че беше обичал и изгубил друга жена. Това ли беше причината за вечната му отдалеченост?

Толкова много тайни, скрити в една семейна история. Скрити в сърцето на един родител.

— Защо ми го казваш сега? — успя да попита най-после тя.

— Омъжих се за Филип, защото още го обичах, макар да знаех, че не изпитва същото. Върна се при мен, защото беше тъжен, самотен и се нуждаеше от някого. Но това не е същото като да си влюбен.

— Той те обича — възрази Луси.

— По свой си начин. И бракът ни беше добър. Но трябваше да живея винаги с мисълта, че съм вторият му избор. И не бих го искала за теб. Искам да намериш мъж, за когото да бъдеш и слънцето, и луната.

— Не мисля, че съществува такъв мъж.

— Съществува. И, Луси, дори да си казала „да“ на погрешния мъж, надявам се, че това няма да те накара да кажеш „не“ на правилния.