Джеймс Патерсън, Маршал Карп
Възмездие (44)

41.

Гидън беше този, който избра Алекс Кан за първа гостуваща звезда. Година преди това Кан беше опитат да застреля Гяп Фу, лидер на противниковата виетнамска банда СУ — „Самородни убийци“. Кан беше преследват Фу из метрото под Канал Стрийт и беше изпразнил деветмилиметровата си полуавтоматична пушка „Спрингфийлд“ в тълпата. Фу беше избягал, но Кан бе прострелял четирима случайни минувачи. Сред жертвите беше Джени Ву, красива млада китайка, отличничка в колежа „Хънтър“. Тя се бори за живота си цели десет дни преди да умре.

Всички знаеха, че Кан е стрелецът. Родителите на Джени умоляваха някой, който и да е той, да се яви, за да го идентифицира. Но това да посочиш с пръст един гангстер, бе равносилно на самоубийство, затова Кан успя да се измъкне.

Гидън убеди Дейв, че те двамата трябва да отмъстят за смъртта на Джени Ву.

— Тя е била колежанка и животът е бил пред нея — беше казал Гидън. — Също като сестра ти.

— Мислех, че онова, което направихме, никога няма да се повтори — бе отвърнал Дейв.

— Ти си мислел така, но аз си мислех друго. Бяхме на шестнадесет, когато убихме Енцо. Нямахме идея какво правим и извадихме късмет, че копелето не ни изкорми, за да нахрани кучето си с бъбреците ни.

Дейв кимна. Енцо успя да извади нож по негова вина. Ако Гидън не го беше ударил по главата с онази бутилка водка…

— Алекс Кан е по-опасен дори и от Енцо — беше казал Гидън. — Той е това, в което щеше да се превърне Енцо, ако не го бяхме убили. Сега обаче сме доста по-умни и този път няма да допускаме никакви грешки.

— Слушам те — беше казал Дейв.

Гидън изложи плана си.

— Частта с признанието на видео наистина ми хареса — бе отвърнал Дейв. — Някак си даже ми се иска да се бяхме сетили за нещо подобно и с Енцо. Но отрепки като Кан не си признават за пет минути, ще ни трябва някое място, където да го притиснем. Братовчед ми Тод има една стара хижа, в която ходи само през лятото, намира се нагоре към Адирондак.

Гидън поклати глава.

— Когато си хванал някого като Алекс Кан, не е добра идея да го разкарваш пет часа с кола до другия край на щата. Това е твърде много време, през което той може да измисли как да избяга. Трябва да го държим колкото е възможно по-близо до дома. Мисля си дали не можем да намерим нещо в Лонг Айланд?

Прекараха седмица в обикаляне, минаваха с колата покрай фабрики и складове, някои действащи, други не. Накрая го намериха на Крейн Стрийт 88 — нашарен с графити гараж в края на задънена улица, която вървеше успоредно на линиите на лонгайландската железница.

Мястото беше дразнещо не само за очите, а и за слуха — по цял ден ръмжаха дизелови двигатели, заглушаващи всичко, което би могло да излезе иззад дебелите стени.

— Кварталът не е точно от този тип, който привлича хора — отбеляза Дейв.

Помещението представляваше бетонна кутия с петдесет и пет квадратни метра циментов под, покрит с прахоляк и миши изпражнения, имаше метална гаражна врата от огъната ламарина за прибиране на автомобил и два прозореца с армирано с мрежа стъкло, замазани от десетилетия прах и паяжини.

Беше им свършило добра работа при Кан и останалите три „гостуващи звезди“, които го последваха. Сега се връщаха на Крейн Стрийт, за да подготвят всичко за номер пет.

— Забелязваш ли, че започваме да се ориентираме към жени? — каза Дейв, докато шофираха по наскоро преименувания мост „Ед Кох Куинсбъроу“ към Куинс. — Първо Евелин, а сега Рейчъл О’Кийф. Прилича ми на тенденция. Мисля, че трябва малко да поукрасим мястото.

Гидън се усмихна. Дейв се притесняваше и най-добрият начин за него да се справи с тревогите си, беше да се шегува с всичко. Гидън реши да се включи в играта.

— Как например?

— Не знам — отвърна Дейв. — Мисля си за дантелени перденца или евентуално за ментов бонбон на възглавницата й всяка вечер. А какво ще кажеш за чисто нова пластмасова кофа, в която да ака? Мацките си падат по такива дребни жестове.

Дейв винаги успяваше да накара Гидън да се разсмее и днес не беше изключение.

— Стига с комедиите — каза той. — Дай малко по-сериозно. От окръжна прокуратура току-що изтече информация, че освобождават О’Кийф утре по обяд.

— Мислех, че ще я пуснат още тази вечер.

— Така е. Историята, която пуснаха да изтече, е само глупост за замазване на очите на пресата и зяпачите. Сестра й Лиз ще отиде да я прибере в два часа през нощта.

— Дали Мер… дали сес… — Дейв знаеше, че Гидън получава информацията от Мередит. Мразеше факта, че и тя беше въвлечена в това, но сестра му бе единствената им връзка с О’Кийф и единственият начин, по който можеше да се справи с тази мисъл, беше да избягва да говори за това. — Знаеш ли къде ще отидат?

— В Джърси. Там имат леля, която прекарва половината от годината във Флорида, и ще използват нейната къща.

— Значи ще ги проследим, ще обходим квартала и ще решим кога да…

— Не — прекъсна го Гидън, — нямаме време за това. Какво ще стане, ако докато обхождаме квартала, тя вземе, че си събере багажа и се изнесе оттам в неизвестна посока? Имам предвид наистина неизвестна — място, което Мередит не може да ни посочи? Единственото, което знаем със сигурност, е къде отива тази вечер, така че трябва да я вземем именно сега.

— Няма ли да има ескорт по пътя към Джърси?

— Определено не — отвърна Гидън. — Според моя източник ескортът й ще бъде само до портала на затвора, след това трябва да се оправя сама. Градската управа на Ню Йорк няма да похарчи и цент повече за нея. Те не са бодигардове. Даже ако питаш тях, тя е просто една кучка, която е убила малкото си момиченце и е успяла да се измъкне безнаказано.

— Не задълго — каза Дейв, вече напълно спечелен за мисията. — Не задълго.