Вероника Хенри
Лято на плажа (2)

2. Мидени черупки

С изненада установи колко лесно беше да излъже.

Само че, в интерес на истината, тя не лъжеше. Наистина отиваше в Евърдин, за да подготви бунгалото за лятото. Щеше да се отбие в магазина на ИКЕА в Бристол за меламинови чаши с точки, нови постелки за пода, голям пакет чаени свещи заедно с няколко фенера и един-два от онези столове, пълни с изкуствени топчета, на които им викат „барбарони“. После ще излъска къщата до блясък, ще пренареди мебелите и ще закачи някои нови картини, ще смени разбира се и спалното бельо — всичко това за първите курортисти, които ще пристигнат през следващата седмица. Работата беше за поне два дни.

Значи не беше излъгала. Макар че всеки път, когато се сетеше за това, я заливаше гореща вълна и паниката я стисваше за гърлото. Ръката й непрестанно посягаше към мобилния телефон. Знаеше, че всеки момент може да отмени срещата. Решението беше нейно.

Странно явление е изневярата в зародиш. В един миг сякаш летиш в облаците, а в следващия като че всичкият товар на света се стоварва на плещите ти.

Случваше се да крачи из улиците на Сейнсбъри с разтегнато в глупава усмивка лице, докато душата й ликува. Прибираше се вкъщи и стисваше глава с ръце парализирана, неспособна да говори, да мисли, да функционира на каквото и да е ниво. Това си беше едновременно и агония и екстаз. Кутията на Пандора със сигурност все още не беше отворена, но пръстите й бяха вече на капака, готови да го повдигнат.

Как можа да й се случи? Сара не беше от хората, способни на изневяра. Вероятно никой не беше, докато не се озове на ръба на подобно събитие. Никой не се омъжва с мисълта: „Добре де, като ми писне, мога да си лягам с когото си поискам. Какво толкова?“ Просто се случва.

Очевидно отговорът се криеше в кризата на средната възраст. Все пак тя беше вече на трийсет и шест. Технически погледнато — в средна възраст. Децата й бяха на осем и на шест, което значи, че животът беше далеч по-лесен отпреди — ходеха на училище, нямаха нужда от непрестанен надзор, сами се приготвяха за лягане, сами миеха зъбите си, бършеха си дупетата. Тя разполагаше с повече време, беше се измъкнала от водовъртежа на недоспиването, столчета за кола или за хранене, гърнета, трохи от бисквити навсякъде. Животът бе потекъл в удобни и приятни коловози, а и тя бе достатъчно организирана, за да държи нещата под контрол. И не защото държеше много на това, но само така избягваше паниката и поддържаше някакъв ред. През повечето време помнеше, че трябва да осигури както нещата за училище, така и екипите за плуване или бисквитите за сутрешната закуска, като не се ядосваше, ако е забравила нещо.

Така че наистина й оставаше повече свободно време.

Що се отнася до нея и Иън, ако някой попиташе как вървят нещата при тях, без колебание щеше да отговори, че двамата са щастливи. Помнеше как се запознаха и как се настаниха в малката къща, която купиха в Харбъро — модерен район на Бирмингам, с лабиринт от тесни улици, чиито обитатели бяха все амбициозни двойки като тях. Сами измислиха и направиха подобренията — всяка седмица прекарваха почивните дни в ремонтиране и реставрации, така че постепенно оригиналната красота на къщата изгря, без да е лишена от всичко необходимо за един модерен дом, заслуга за което имаше и артистичният талант на Сара. Ето защо, когато им отесня и се наложи да я продадат след появата на двете момиченца, получиха необикновено висока цена за двустайното си жилище.

По настояване на Иън се преместиха в Хагли — „село“ в покрайнините на града, защото училищата там били по-добри и момичетата имали нужда от чист въздух, а мястото наистина бе близо до природата. Преместването съвпадна с постъпването му на работа в голяма корпорация в Бирмингам, място съвършено различно от семейната фирма, в която работеше дотогава. Сара не можеше да каже със сигурност дали новият им дом или новата работа бяха причина Иън да промени така чувствително представата си за важните неща в живота.

Започнаха твърде много да го вълнуват неща, които за Сара нямаха никакво значение — каква кола карат, къде ще прекарат отпуската, какво обличат, какви заведения посещават и с кого се срещат. Веднъж го попита направо защо всичко това е толкова важно, а той отговори, че само иска най-доброто за тях. Естествено, че нямаше нищо лошо, но защо трябваше това да се превръща в мания. Тя беше напълно доволна от стария си нисан микра, но той настоя да го смени с лъскав нов голф, въпреки че това бе свързано с взимане на нов заем. За рождения й ден й подари уникален номер на колата, който тя не желаеше. Искаше да е анонимна, когато шофира, и да не я зяпат, докато търси място за паркиране. Иън я наблюдаваше с огромно задоволство, докато сваляше опаковката и естествено, тя се престори на щастлива, макар че, честно казано, би предпочела нещо друго… Без значение какво.

Иън непрестанно предлагаше някакви комбинации, в повечето случаи свързани със спекулации, предложени от някой от партньорите му в работата. В началото Сара оспорваше замислите му, но постепенно отстъпваше, защото той се аргументираше с цифри и изчисления. Първата такава идея бе да купят апартамент в нова доста грозна жилищна сграда, издигната в края на улицата, и да го дават под наем.

— Сметката излиза напълно, тъй като наемът ще покрие погасителните вноски. Така лесно ще си избием парите.

„Ще си избием парите?“ Откъде дойдоха тези изрази? Сара не можеше да спори с него, защото не разбираше от финанси. Ето как изведнъж се оказаха собственици на къща с четири спални и апартамент. След него последва още един и още един, защото бил много евтин.

— Добре е за момичетата — увери я той. — Дори да не спечелим, ще ги имат в наследство.

Сара не можеше да се отърве от предположението, че Иън прави всичко това, за да се чувства част от групата. Беше й страшно неприятно, когато в компания Иън не пропускаше да спомене за недвижимите им имоти. Направо се свиваше от срам.

Слава богу, това не се повтаряше всеки ден, но бе достатъчно, за да я кара от време на време да скърца със зъби. Като например, когато настояваше да носи само дънки „Армани“, откога „Ливайс“ вече не са достатъчно добри? Или когато в почивните дни лъскаше с часове беемвето си, сякаш ако има няколко капки кал, няма да потегли.

Случваше се, преди да излязат, да хвърля неодобрителен поглед на избора й на дрехи. Позволяваше си дори от време на време да й предложи да направи нещо с външния си вид. Това я влудяваше. Да не би да иска да изглежда като съпругите на неговата банда — до една с грим и руси кичури? По нищо не се отличаваха една от друга. Може да не беше модерна, но знаеше как да се облече така, че да подчертае своята индивидуалност. Нямаше да си сложи униформата им от дизайнерски дънки, блузи и десетсантиметрови токове. Чувстваше се чудесно с малките си рокли, винтидж вълнени жилетки и ниски обувки. Носеше косата си вързана на върха на главата в артистичен безпорядък. Нямаше никакво желание да се променя, само за да е част от тази група.

Веднъж погледна ръцете й. Ноктите й бяха къси и нащърбени с боя отдолу, а кожата на пръстите и дланите бе загрубяла от препаратите и парцалите, с които я почистваше след работа.

— Защо не отидеш да ти оправят ръцете? — попита Иън и тя си даде сметка, че той предпочита ръцете й да приличат на тези на останалите съпруги — меки и поддържани, с маникюр. При мисълта за това я побиваха тръпки. Ръцете им бяха като на порнозвезди, сякаш създадени да докосват мъжки гърди.

При това хората, с които се срещаха, не държаха тя да се придържа към тяхната униформа. Жените не пропускаха да покудкудякат възхитено за смелостта й да се облича по този начин.

— Толкова си артистична — въздишаха те, — същинска бохема.

— Просто съм си аз — обичаше да отвръща тя, без да уточнява, че не иска да е овца като тях. Отминаваше дизайнерска чанта в местния бутик, за да наддава за друга в ибей или да открие нещо интересно в магазин за стоки втора употреба.

Можеше да ги успокои, че Иън не одобрява стила й, но пък и невинаги е било така. Някога той харесваше нейната ексцентричност. Гордееше се с факта, че е художничка. На всеки показваше стената с феи, която беше изрисувала в стаята на момичетата в дома им в Харбъро. Възхищаваше се на украсата й върху коледните подаръци — отпечатък с картоф и посребрени мидени черупки. Сега обаче такива неща очевидно го притесняваха. Държеше да купуват всичко от Селфриджес и то опаковано в лъскава хартия с прави ръбове. Ако останеше на него, щеше да й наеме личен консултант, който да я облече от главата до петите, докато заприлича на клоун. Пълноправен член на Теракотената армия, както тайно бе кръстила тя онези съпруги, заради постоянно покритите им с фон дьо тен лица.

В интерес на истината единственото, което тя в последно време направи и той одобри, бе покупката на къщата на плажа. Идеята беше нейна. Бе видяла обявата в Евърдин преди две години по време на пътуване до морския бряг. Лично „направи сметката“. Ако използват бунгалото две седмици в годината, а през останалото време го дават под наем, тогава „ще си избият парите“. И не само защото нямаше да се наложи да плащат луди пари за две седмици в Португалия, Антигуа или някоя друга дестинация, където в момента е топло. Момичетата предпочитаха да играят на плажа и да ядат пържена риба с картофи пред престой в шикозен хотел. На всичкото отгоре Сара мразеше самолетите.

В началото Иън не беше много сигурен дали да направят такава покупка. Според нея причината се криеше в това, че идеята не беше негова, но пък в крайна сметка нищо не можа да каже против цифрите. Сара тайно ликуваше, че това е единствената им недвижима собственост, чиято цена дори да не се качеше, поне щеше да задържи стойността си. Не срещаха никакви трудности в даването под наем, докато един от апартаментите им стоеше празен цели четири месеца, което съвсем стопи спестяванията им.

Ето защо се бе запътила сега към Евърдин, за да подготви къщата за началото на сезона.

И за Оливър Бишъп.

 

 

Запознаха се на едно прати. Парти за по питие във великолепна къща на Рейс Корс Лейн, доста необичайно име, като се има предвид околността, но се смяташе, че това е най-луксозният имот в съседство и Иън бе на върха на щастието си, че е поканен от семейство Джонсън, най-важните клечки в квартала.

Към десет часа компанията се беше разделила на две. Едните — в зимната градина („Изработена от фирмата «Амдега»!“, развълнувано й прошепна Иън) останалите бяха в кухнята в съседство („Смолбоун“ — продължи той със същото страхопочитание), но Сара реши да излезе навън в градината, за да изпуши цигара. Сама ги свиваше. Навик, още от времето на следването си в колежа, от който тя никога не се отказа, и това я причисляваше към социалните парии. Всеки с малко здрав разум вече отдавна беше спрял пушенето, особено жените по време на бременност. Сара обаче се наслаждаваше на свитите си цигари. Не повече от една или две на ден, така че едва ли си заслужаваше да ги отказва. Това бе малкият й бунт. Нещо, което си беше само нейно.

В рамката на задната врата се появи нечий силует. Дано не е Иън, който идва да й каже да хвърли цигарата. Нямаше намерение да се крие в сенките. Дори демонстративно си дръпна.

Оказа се, че не е Иън, а някой от другите гости.

— Слава богу, още един пушач — възкликна човекът и запали със зипото си цигара „Кемъл“.

Стори й се невероятно млад. С щръкнала нагоре, обилно наплескана с гел, гъста коса. Очите му неспирно шареха и най-безцеремонно обиколиха бързо лицето й, деколтето, бедрата и сетне обратно устните. Дяволски очарователна усмивка. Ароматът на одеколона му излъчваше опасност — с мускусен нюанс, от който ендорфините на Сара застанаха нащрек. Всяка негова клетка крещеше: опасност.

Пое тютюневия дим така, сякаш бе еликсирът на живота.

— Личи, че наистина имахте нужда от цигара — възкликна тя.

— След стотиците глупости, които се наложи да изслушам? Това дърдорене къде да се отиде на ски… — Той завъртя драматично очи, характерен жест за нежния пол, но пък от друга страна този човек не оставяше никакво съмнение относно сексуалната си ориентация. Сара беше искрено заинтригувана. Дали и той също като нея вече беше отегчен до смърт от разговорите вътре? От нескончаемите сравнения и изтъкване на предимства на Троа Вале пред Австрия? Обсъждаше се пътя дотам — с кола, самолет или със Снежния влак? Жените дискутираха с часове ски обувки и облекла и какъв е модерният цвят тази година. Сара изобщо не се интересуваше от модата, стига да й е топло и сухо. Четири години подред носеше един и същ екип, а и той щеше да издържи още. Никой не беше споменал пред нея нещо по въпроса, но тя знаеше, че са забелязали.

Лично тя не държеше на ските, но момичетата се забавляваха, поне през първите два дни, след което се изморяваха и започваха да скучаят, а тя самата нямаше никакво влечение към лудешките спускания. Не можеше да забрави паниката, изписала се на лицето на съпруга й, когато го попита не може ли да заминат на ски някъде сами. В следващия миг той направо се вбеси от подобна идея. За него социалните контакти бяха съществена част от ваканцията. Сара би предпочела да се сгушат в самостоятелна хижа, където вечер ще седят пред камината с чаша вино и добра книга. Но не, всички вкупом трябваше да отидат в модерния за сезона ресторант и да се надлъгват на масата за смелите си подвизи на пистата.

— Карате ли ски? — съвсем целенасочено попита тя новодошлия.

— Да, но не прекарвам трите месеца преди това в приказки на тази тема. — На лицето му се изписа дяволита усмивка. — Ходим винаги в Сен Антон — подхвана той с престорено високомерие. — Превъзходно е! Нищо не може да се сравни с това място. Наемаме винаги една и съща хижа…

Сара са разсмя в чашата си.

— Е, кажете ми нещо за себе си — предложи непознатият. — Не, чакайте, нека да позная. — Наклони глава встрани и я разглежда известно време. Сетне протегна ръка. — Раздвижена прическа… — Докосна с пръсти един от медните кичури, които обрамчваха лицето й. — Интересно бижу. — Бутна с върха на показалеца си края на една от дългите й обеци. — Пестелив грим. Едва доловим…

Обратната страна на кокалчетата на пръстите му докосна лицето й.

Сара усети, че стои като вцепенена и почти не диша.

— Залагам на нещо свързано с изкуство.

— Илюстратор съм — кимна тя.

Човекът разпери ръце и направи лек поклон, приемайки овациите за своята прозорливост.

— И какво илюстрирате?

— Какво ли не. Брошури, опаковки… Мои са илюстрациите и към няколко детски книжки.

— Охоо! Впечатлен съм.

— По-добре не се впечатлявайте много. Не е нищо от рода на „Много гладната гъсеница“.

Той погледна объркано.

— Това е най-продаваната детска книжка на всички времена — уточни тя. — Разбирам, че нямате деца.

— Напротив, имам. Но рядко съм си у дома вечер за приказка. Пътувам много.

Без сама да разбира защо, тя се изчерви.

— Жалко. Няма по-голямо щастие от това да четеш на децата си. — Прозвуча някак наставнически. Как стана така, че започна да се държи като начална учителка?

— Ммм… хм! — Не сваляше поглед от нея и кимаше сериозно, но очите му искряха от смях. Очевидно я дразнеше. Пореден прилив на топлина. Сърцето й затуптя малко по-бързо от обикновено. — Ами аз? С какво мислите, че се занимавам? — попита той.

Този човек превръщаше това в игра, а тя не беше убедена, че иска да участва. И въпреки всичко се включи. Огледа го по-внимателно. Косата му изглеждаше доста раздвижена, но за разлика от нейната, това бе резултат от усилието на скъп фризьор. Дънките му бяха избелели, а на краката си носеше черни бейзболни обувки. Ризата беше пусната над панталоните, снежнобяла със седефени копчета, което значеше, че е скъпа. Часовникът бе елегантен — квадратен циферблат и римски цифри, тъмнокафява каишка от крокодилска кожа. Определено швейцарски.

Богат. Ексцентричен. Малко нещо бунтовник. Положително не работи в корпорация.

— Нещо свързано с интернет? — предположи тя. — Или с рекламата?

— Студено, студено.

— Зъболекар. Търговец на коли? Майстор готвач? — сега вече тя стреляше на посоки.

— Дори не се стараете — смръщи той чело.

— Нямам никаква представа. Може да сте всичко.

— Юрист съм.

— Шегувате се — ококори тя очи. — Изобщо не приличате на юрист.

— Защото не съм дебел, червендалест тъпанар ли? — засмя се той, разкривайки две редици съвършено бели зъби. — Съпругът ви е тук, нали?

— Да — потвърди Сара и сърцето й трепна. Нямаше желание да посочи Иън.

— И той ли е художник?

— Не. Експерт-счетоводител — направи тя насмешлива физиономия. — А жена ви?

Лицето на мъжа трепна, преди да отговори.

— Адвокат по бракоразводни дела.

— Охо!

— Внимание клиенти — усмихна се той печално. — Не може да не сте я забелязали. Обикновено е душата на компанията. Непрестанно създава контакти. Не пропуска да се огледа за потенциални клиенти.

— Това е ужасно — сбърчи нос Сара.

— Не, просто бизнес.

Известно време пушиха мълчаливо като двама съмишленици. Сара усети известна тревога от усещането за единомислие с този непознат, чието име дори не знаеше.

— Името ми е Сара, между другото — наруши тишината тя.

— Оливър. Оливър Бишъп. Може да ме наричате Оли.

Стиснаха си ръцете, но когато тя понечи да отдръпне своята, той я задържа, спирайки поглед върху нея.

— Какво? — попита тя.

— Имате вид на човек, който има нужда да бъде събуден.

— Защо точно събуден?

— Сякаш се движите на автопилот. Като че не сте… самата себе си.

Тя сбърчи чело. Откъде можеше да знае той това? Наистина се чувстваше по този начин. Сякаш чувствата й бяха опаковани и оставени някъде встрани, защото тя нямаше нужда от тях в момента. Може би не всичките. Имаше силни чувства към децата си.

Обичаше и Иън. Не с онази дълбока страст, която те кара да запееш с цяло гърло. Обичаше го като… като брат, вероятно. Може би с всички е така след известно време. Приятелките й се оплакваха, че се налага да правят секс със съпрузите си. Пъшкаха отегчено за всеки час, прекаран заедно с тях. С радост посрещаха пътуванията им по работа, защото оставаха насаме и гледаха необезпокоявани „Отчаяни съпруги“…

— Трябва да обядваме.

Сепната, тя се събуди от мислите си.

— Да обядваме ли?

— Не ме гледайте така. Хората го правят от време на време.

— Но защо? Защо да обядваме? Или може би имате предвид четиримата?

Мъжът искрено се разсмя, което неясно защо ядоса Сара.

— Ще ме извините, но не смятам, че е нормално да обядвам с нечий чужд съпруг.

Даваше си сметка, че звучи напрегнато и отблъскващо. В същото време й се искаше тутакси да извади бележника си, за да определят дата и час.

— Че защо, ами ако той има желание да обсъди някои свързани с изкуството въпроси?

— Свързани с изкуството въпроси ли? Вие сте юрист. Какъв въпрос на изкуството ще обсъждаме?

— Имам и други интереси. Притежавам дялове във винарна във Франция и искам да изготвите проект за етикет. — Звучеше убедително. Опитваше се да я „върже“ по някакъв начин. Сигурно такава беше тактиката му и в съда. — Кажете ми номера на мобилния си телефон.

Когато след време се връщаше към онази вечер, Сара си даваше сметка, че точно в този момент животът й се промени. Трябваше да му откаже.

Наместо това взе телефона му, написа своя номер и набра. Усети, как апаратът вибрира в джоба на дънките й, трептенето отекна в цялото й същество. Усмихна се и остави цигарата си на парапета до нея, като тайно се надяваше, че мъжът няма да забележи колко силно треперят пръстите й.

— Най-добре да влизам вътре — рече тя. — Да пообиколя.

— Късмет — сбърчи той лице и свил пръстите на едната си ръка, ги насочи към слепоочието си, все едно са дуло на пистолет.

Сара се смеси с гостите и потърси с поглед жената, която би могла да е негова съпруга. Откри я. Беше ослепителна. Роклята от мека коприна, с висока яка не оставяше нищо на въображението, без да е вулгарна.

— Ще бъдем в Сейнт Мориц — съобщаваше тя. — Оли ходи там от малък. Отказва да почиваме където и да било другаде. Отсядаме в Бадрът.

Сара чудесно си представяше как той се спуска по най-опасните склонове, след което небрежно слиза в хотела и отмятайки коса поздравява портиера леко небрежно.

Защо за бога му беше телефонният й номер? Тя определено не беше от неговия отбор. Най-вероятно от скука. Утре ще погледне телефона си, ще се зачуди, чий е този номер и ще го изтрие. Приближи масата, където бяха останали няколко недопити бутилки шампанско, и си наля една чаша.

Иън приближи. Личеше, че е пийнал повече, но пък беше щастлив. Душа даваше за подобни събирания.

— Ей, бейби! Бейби?! Семейство Джонсън ни канят да отидем с тях в Челтнам.

— И защо? — вдигна тя объркано поглед.

— За надбягванията — процеди той и се огледа, за да се увери, че никой друг не е чул колко е невежа. — Имат запазена ложа. Ще се наложи да се погрижиш за външния си вид.

— Какви са тези надбягвания? Кучета? Питомни порове?

— За бога, Сара…

— Добре де — сви рамене тя. Излишно беше да спори. Очевидно, щяха да отидат.

— Не се цупи. Наемането на ложа е цяло състояние. Би трябвало да си поласкана.

— Поласкана съм. Много при това.

— Наистина? — подозрително я изгледа Иън.

Тя изпи още две чаши шампанско, за да преживее остатъка от вечерта. На два пъти улови погледа на Оливър, но избегна по всякакъв начин среща лице в лице. Гледаше я така, че тя нямаше да успее да прикрие смущението си пред хората. За малкото време от запознанството им бе успяла да си зададе твърде много въпроси.

На тръгване Оливър я пресрещна. Сара излизаше от спалнята на домакините, където бе оставила палтото си. Бяха сами в коридора.

— Тръгваме си — запелтечи тя.

— Така ли? Е, жалко. Радвам се, че се запознахме.

Той се наведе напред и тя изви лице, готова за традиционната целувка във въздуха, но за нейна изненада той повдигна брадичката й с показалец и прокара съвсем нежно устните си върху нейните. Нямаше нищо агресивно в жеста му. Сетне затвори очи и опря чело в нейното. Тя вдъхна аромата му — свеж шампоан, одеколон и цигари. Лека въздишка на копнеж се откъсна от гърдите на мъжа. Миг по-късно с видима неохота двамата се отдалечиха един от друг.

Играеше си с нея. Нямаше съмнение. Ако беше пъхнал езика си до гърлото й, тя щеше да се отдръпне отвратена. Но всичко беше толкова деликатно, едва забележимо почти, че цялото й същество закрещя за още.

Оливър отстъпи, като за части от секундата не откъсваше поглед от очите й, след което размърда пръсти, за да се сбогува.

— Доскоро, Сара.

Божичко.

Не се хващай. Не се хващай на въдицата, Сара. Той е един проклет адвокат. Умее да играе роли. Да убеждава хората. Да ги оплита в мрежата си. Просто едно ходещо клише — всичко у него е репетирано, проверено в практиката и добре усвоено. Не си въобразявай, че си първата. Ако това беше филм, щеше да извикаш към екрана: „Не го прави!“

Напразно. Накара вътрешния си глас да замълчи и усмихната докосна телефона в джоба на панталоните си.

В присъствието на този човек се чувстваше толкова женствена.

Интересна.

Загадъчна.

И дяволски възбудена…

 

 

Щом се прибра у дома, извади телефона. Номерът му бе в колоната на пропуснатите разговори. Все още облечена седна на тоалетната чиния в банята и го съзерцава в продължение на дълги мъчителни минути. Дали да го включи в списъка с имена? Или просто да го остави така и в случай че Иън го открие, да му каже, че няма представа чий е този номер? Може да го включи и под името на Оливър Бишъп. Или като „водопроводчик“ или „техник за колата“ или дори „Оливия“. А ако той позвъни, просто да не вдигне.

Все пак реши да го запише като „Бишъп“. Нямаше да я потърси. Изпитото шампанско вече нямаше онзи ефект и тя реши, че срещата им е била повод за разнообразие по време на скучно парти. Нищо повече.

 

 

Обади се след девет дни. Съвсем навреме. Беше загубила надежда, че това ще се случи, но пък споменът за въздействието, което бе имал върху нея, не беше напълно избледнял. Неслучайно, когато видя името му да се появява на екрана, сърцето й подскочи и тутакси предизвика свиване на стомаха й, че и на частите по-надолу. Хиляди въпроси разпънаха съзнанието й — какво иска, какво да прави тя, какво следва оттук нататък? Въпроси, чиито отговори можеше да намери само ако отговори на позвъняването.

Взе апарата. Дали да се обади все едно знае кой я търси, с което признаваше, че го е записала под неговото име? Или да бъде равнодушна и делова.

— Сара Палмър? — рече тя с нотка на въпрос, намеквайки, че не е съвсем сигурна кой е насреща. Тръпки на удоволствие пролазиха по гърба й. — Кажете — опита се да бъде официална, но не можа да прикрие напълно усмивката в гласа си.

— Какво ще кажеш за онзи обяд?

Излишно беше да се прави, че не знае кой се обажда.

— Обяд — замислено повтори Сара. — Не знам… Трябва да видя какви са ангажиментите ми и да ги съгласуваме с вашите…

— Свободен съм утре. Ще бъда в „Главата на Елена“ в един. Ако за теб е удобно.

— Ще се опитам да разместя срещите си. — Замълча за миг. — Искахте да говорим за етикети за вино, нали?

— Етикети… Каквото кажеш — засмя се той небрежно и някак сладникаво.

„Главата на Елена“ беше луксозна и модерна гурме кръчма, в която се бяха постарали да внесат аромат от Тоскана на фона на зеленината в Уорикшър — стени в екрю, маси от необработена дървесина и много скъпи коли на паркинга. Място, където едногодишен голф с частен номер е напълно обичайна гледка. Сара облече избелели дънки и свободно падащ сив пуловер. Искаше да създаде впечатлението, че цяла сутрин е работила и в последния миг е мацнала малко червило на устните си за работния обяд. Във всеки случай изглеждаше секси. Дяволски секси, добре го знаеше. Дрехата падаше леко от раменете й надолу, а под нея бе сложила сутиен от сива коприна. Косата й бе в лек безпорядък, все едно току-що става от леглото. Дългите сребърни обеци, докосваха врата й при всяко движение. Едва забележимата сива очна линия, правеше очите й определено съблазнителни. Сара съзнаваше всичко това, защото беше художничка и умееше да наблюдава и да си дава сметка за това какво и как въздейства на околните.

Той я чакаше. Беше поръчал вино — Гави ди Гави, ароматно и кадифено на вкус бяло вино, плато с ордьоври — маслини, шунка от Парма, фурми, моцарела, печен на жар артишок, домашен хляб и малка купа зехтин с няколко капки оцет „Балсамико“. Тя се настани на стола срещу него и остави чантата си на пода.

— Здравей.

В отговор Оливър наля два пръста от виното в огромната стъклена чаша пред нея.

— Изненадан съм, че дойде.

— Готова съм за всякаква поръчка — ококори тя очи, отвратена от поведението си на лигава котка.

Оливър се поусмихна и вдигна чашата си.

Тя го последва, като не успя да сдържи своята усмивка.

Заговориха се и за нейна изненада той не започна да подхвърля многозначителни закачки. Просто си говореха. Като двама възрастни. За нейната работа, за неговата. За неправилно изтълкувано изказване на известна личност, появило се в сутрешната преса. За чудесната храна, която сервираха тук. Дали заведението, в което бяха, е също толкова добро като дъщерното му в съседното село. За стреса на децата в училище — той нямаше представа от това, затова пък тя имаше. Всеки, който би се заслушал в разговора им, не би заподозрял нищо особено. До момента, в който не поднесоха крем „забальоне“. Само една порция — за нея. Във висока стъклена чаша и единствена лъжичка с дълга дръжка. Той не сваляше очи от нея, докато тя загребваше от крема. Сара правеше всичко възможно да избегне каквито и да било сексуални намеци в това време — никакво облизване на капките крем по устните, символично поемане на дългата лъжица в устата. Никакъв опит дори да му поднесе лъжица крем, за да го опита. Очите й обаче не слизаха от лицето му също като неговите, а краката им под масата бяха здраво вплетени.

— Е, какво сега? — попита той, когато тя остави лъжицата.

— Никога не ми се е случвало…

— Знам — прекъсна я той.

— Откъде знаеш?

— Защото си очарователно неподправена. При това — изплашена до смърт. Но пък и не си в състояние да се възпреш.

— Не ми се е случвало.

— Всички така казват — отвърна той и тя го замери с ментовия бонбон, който поднесоха с кафето му.

Този мъж бе вбесяващо арогантен и страшно уверен в себе си. Всички трохи от здрав разум, останали в съзнанието на Сара, крещяха да му благодари за хубавия обяд и да си тръгне.

— Няма да ходя в хотел — заяви тя.

— Естествено. Гадно е. Предумишлено. А и остават следи черно на бяло.

— Думи на специалист.

— Женен съм за адвокат по бракоразводни дела.

Стомахът й се сви. Територията беше опасна. Точно затова и толкова изкусителна. Беше чела за адреналина, за допамина, серотонина при любовните връзки — равняващи се на поемането на доза кокаин. Ако й беше писано да мине през това чувство, то нека да бъде в голямо количество.

— Имам бунгало на плажа — промърмори тя. — В Евърдин.

— Звучи като детско приключение.

Това, което тя имаше предвид, нямаше нищо общо с детско приключение.

— Даваме го под наем. Тия дни се каня да го подготвя за новия сезон.

— Какво съвпадение. По това време и аз ще пътувам.

— Не съм ти казала кога точно — сбърчи тя чело.

— Знам — усмихна се Оливър.

 

 

И ето я сега, заобиколена от торбите на ИКЕА, едновременно вдъхновена и притеснена. За хиляден път се пита какво прави. Те двамата с Иън не бяха отчайващо нещастни. Не я биеше, не се напиваше безпаметно, не играеше комар. Сексуалният им живот също не беше за изхвърляне и ако можеше да се вярва на статистиките, нещата между тях вървяха твърде добре.

По-скоро беше изморена от усещането, че не е това, което съпругът й очаква от нея. Докато имаше някакъв човек извън нейния свят, който бе очарован от истинското й аз. А да знаеш, че някой е очарован от теб, е много съблазнително. Като се прибави и усещането й, че познава Оливър много добре — безброй пъти говориха по телефона след онзи обяд и като оставим настрани безкрайното флиртуване и намеци, между тях се създаде и нещо истинско. Той беше умен и забавен, проявяваше непрестанен интерес към заниманията й — не помнеше кога за последен път Иън си бе направил труда да я попита върху какво работи. Гледаше на ангажиментите й извън децата по-скоро като на хоби, на начин да запълва времето си, с което тя категорично не беше съгласна, защото не беше трудно да пресметне, че приносът й към семейния бюджет беше значителен.

Естествено нищо не подсказваше, че тя ще има незаконна връзка. В същото време си даваше сметка, че Оливър е женкар. Беше й разказал достатъчно за себе си. Не се притесняваше да споделя за завоеванията си.

— Такъв съм си — казваше той и още тогава тя трябваше да си тръгне. Но тръпките и възбудата, които я връхлитаха, когато видеше името му на екрана на телефона си, бяха по-силни от всичко.

Наближаваше седем часа и седна на стъпалата пред бунгалото. Слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта и тя се загледа в изумителните розови багри на небето, гледка, която във всеки друг ден щеше да я накара да извади водните бои и да се опита да запечата красивите багри на хартия. Ето че сега седеше, бореше се със съвестта си и си припомняше всичките онези дни, когато двамата с Иън слагаха децата да спят, сядаха на същото това място с бутилка бира или чаша вино и бяха наистина щастливи.

Сега Сара се готвеше да омърси това свещено тяхно място с недостойната си среща. Бунгалото не заслужаваше да бъде свидетел на изневярата й. Това бе място за щастие, за сигурност, където момичетата и те двамата изпитаха толкова много радост. Как можа да си помисли дори да покани Оливър тук? Себична противна егоистка. Да не говорим колко голяма бе вероятността да я хванат. Истината е, че все още бе началото на май, почти никой не беше пристигнал, което не изключваше възможността всеки момент някой да реши да се отбие, също както тя самата го направи. Или пък Рой, който се грижеше за имотите в района, можеше да намине просто да я поздрави. В този човек имаше някаква сила и мъдрост, които се излъчваха от очите с цвят на лешник, от спокойния нежен глас, с едва доловима дрезгавина. Този мъж нищо не пропускаше, непрестанно наблюдаваше и следеше какво слава, като всеки, който живее край морето, защото, за да оцелее, трябва да е наясно със случващото се около него. Какво ще си помисли, ако я завари тук с любовника й? Ще запази ли тайната й?

Сара потрепери при тази мисъл. За миг си представи как изглежда в очите на Рой и това бързо я отрезви. Точно това нямаше да понесе. Щеше да покани вътре Оливър за чаша вино, да му обясни, че това е грешка, и ако той е истински джентълмен, щеше да си тръгне…

В този момент забеляза фигурата му в началото на плажната ивица. Минаваше покрай първото бунгало. Вътрешностите й се преобърнаха, докато следеше как се движи по пясъка. В едната си ръка държеше обувките, а в другата — бутилка вино. В първия миг си помисли дали да не избяга. Можеше да се промъкне зад буталата и да изтича до паркинга отзад, да се качи в колата си и да избяга. До десет щеше да си е у дома. Ще каже на Иън колко й е липсвал. Ще се мушне при него под завивките, ще погъделичка шията му както обикновено, а той ще се обърне към нея с усмивка. Ако толкова искаше секс, нямаше проблем да го получи.

Влезе в бунгалото с разтуптяно сърце. Чувстваше го така сякаш ще изхвръкне от гърлото й, докато взимаше ключовете за колата и чантата си. Едва стоеше на краката си. Тичай, Сара, тичай!

Само че избяга ли сега, никога няма да разбере. Нямаше да има и смелостта да организира тази ситуация отново. Копнееше да диша един въздух с него, да докосва кожата му. Това бе физическо желание, противоречащо на всичко, което диктуваше разумът й. Все едно колко строго си нареждаше да се отдръпне, тя не успяваше да устои на изкушението. Улови дръжката на вратата нерешително.

Не беше в състояние да издържи. Времето го доказа.

Пусна чантата и остави ключовете на масата. Страните й горяха. Разполагаше с някакви си десет секунди да събере смелост и да заяви, че не е редно да се срещат, че тя трябва да си върви, той — също.

— Здрасти.

Сара стисна очи, преди да се извърне и да го погледне. Той очевидно стоеше на прага, защото тя долавяше аромата му. Усещаше го. Самото му присъствие в бунгалото променяше въздуха наоколо. Щом го видя, почувства как душата й се раздвижва някъде дълбоко в нея.

— Здравей.

Не можеше да се сети за нещо по-малко нелепо.

Очите му бързо оглеждаха обстановката: дървеното яйце, боядисано в синьо, раираните завеси, абстрактните рисунки, които чакаха да бъдат сложени в рамка.

— Тук е много хубаво — пристъпи той, попивайки атмосферата. — Тук ли водиш любовниците си?

— Божичко, не. Не, разбира се. Никого не съм водила. Вече ти казах, че…

— Да, спомням си. Никога не си изневерявала. — Нарочно подчерта последната дума. Подиграваше й се. Това я подразни.

— И какво лошо има в това?

— Нищо. Дори прави нещата още по-…

— Какво? — вбеси се тя. От самото начало я караше да се чувства като наивна ученичка. Стоеше с отпуснати ръце, без никаква представа какво да прави. Не искаше той да оглежда резултатите от безупречния й вкус на дизайнер. Чакаше да я сграбчи. Да се увери, че не може да стои нито миг повече далеч от нея. Да я желае както тя него. Да се вълнува и да не може да се владее.

Питие. Ето какво можеше да я успокои.

— Искаш ли чаша вино?

— С удоволствие.

Тя се бореше неумело с тирбушона и тапата, когато чу стъпките му зад себе си. Пръстите й трепереха, а устата й беше пресъхнала, докато се пресягаше да вземе чаши от шкафа. Наведе глава, за да напълни чашите.

Усети устните му на тила си.

Дъхът й секна. Топлина се разля по цялото й тяло и спря в основата на стомаха. Затвори очи и преглътна, усетила дланите му на кръста си. Стиснала чашите като някакво оръжие, тя се извърна.

— Ето — подаде тя едната.

— Чувствам се като лисица — тихичко се засмя Оливър, — в чиито лапи е малък изплашен заек.

— Наистина съм изплашена. Не съм го правила. Казах ти вече. Не знам правилата.

— Правилата са… — Той пое чашата от ръката й и я остави до неговата. — Без правила. Правим какво ни харесва. Никой не знае, че сме тук. — Опря гърба й в стената и я целуна.

 

 

Сара се събуди към пет на следващата сутрин. Едва ли бе спала повече от час-два. Много й се искаше да придърпа завивките, да се сгуши в Оливър и да заспи отново, но мислите не я оставиха да се отпусне и да потъне в сън. Измъкна се от леглото и нахлузи дънките и пуловера си. Кухнята бе отрупана с остатъците и съдовете от среднощното угощение, което си бяха направили. Тя приготви лингуини с раци, чесън, чили и магданоз, докато той я наблюдаваше. Дивашкият секс отваря апетита както нищо друго.

Тя обърна гръб на бъркотията и излезе навън.

Посрещна я сивото утро. Въздухът бе студен и влажен, но тя го пое с пълни гърди. Очите й пареха, главата й бе замаяна, всеки мускул я болеше. Обгърна тялото си с ръце, за да се стопли и поуспокои, и тръгва към водата, очертала сребриста ивица на пясъка.

Нощта бе наистина невероятна — секс на неспособност-да-откъснеш-ръцете-си-от-другия. А това, което скъса сърцето й, за което тя нямаше обяснение и което я разплака, бе, че това беше секс на не-мога-да-откъсна-очи-от-теб.

— Защо плачеш? — объркано попита той.

— Защото е толкова нередно — хълцаше тя, — и в същото време е толкова истинско. Но и нередно.

— Няма такова нещо — опитваше се да я успокои той, но всъщност тя беше права.

Сега, загледана към хоризонта, където слънцето плахо, но настойчиво бе започнало да се промъква, тя искрено се молеше да намери сили да спре тази история дотук. Щеше да се върне в бунгалото, да събуди Оливър и да му каже да си върви, защото това е краят. Потръпна от полъха на прохладния бриз, мечтаейки си да събере смелост да прекрати навреме тази лудост.

 

 

Седна на ръба на леглото до него.

— Оливър.

Мъжът отвори сънено очи и се усмихна. Протегна ръка и докосна нейната.

— Господи, ледена си. — Повдигна края на шалтето. — Ела тук. Ще те стопля.

— Не.

— Ела. — Той седна в леглото, обгърна тялото й с ръце и полегна отново заедно с нея, като в същото време покри тялото й със завивката. Измръзнала до мозъка на костите си от сутрешната мъгла, тя жадуваше за малко топлина. Пет минути, само пет минути и ще му каже да си върви.

 

 

Трябваше да си тръгне. Най-накрая. След като прекараха още един час на безумно проучване на всеки сантиметър от телата си, защото въпреки протестите й и категоричното й намерение да се съпротивлява, дрехите й като с магия изчезнаха от тялото й само за секунди. Сексът призори е дори по-вълшебен от този през нощта, когато си леко пийнал.

Тя понечи да му обясни, че това не може да продължава, че това е единственият им път, но той побърза да сложи показалец върху устните й.

— Не ставай банална — засмя се той и Сара загуби ума и дума от възмущение. Лежеше в леглото и го наблюдаваше как се облича, напълно лишен от емоциите, които бушуваха в сърцето и ума й и които тя изобщо не успяваше да подреди. За нищо на света нямаше да го пусне да си тръгне, без да му даде ясно да разбере, че подобни авантюри не са нейните, че не е от жените, които изневеряват, защото е щастливо омъжена…

— Довиждане — наведе се той и докосна челото й с почти бащинска целувка, след което напусна. Вратата се хлопна след него, а Сара остана с недоизреченото си слово с почти отворена уста.

Ето я сама, трепереща неудържимо под завивката. Помисли си дори, че вероятно е в шок. Погледна часовника над умивалника в кухнята и видя, че е едва седем часа.

 

 

Спа неспокойно до девет, след което се измъкна от леглото и се залови да разчисти бъркотията — изхвърли черупките от раци и празните бутилки в черния чувал за смет. Обикновено сортираше старателно пластмасата от стъклото, но днес не й се занимаваше с това. Искаше й се само да се хвърли върху леглото и да вие. Нямаше обаче никаква милост към себе си.

Сама си надроби тази каша, момиче.

Няма нищо. Само веднъж, все пак. Всеки има право на поне една грешка. Ще я погребе и ще продължи нататък. Никога вече няма да се среща с него. Ще изтрие името и номера му от телефона си. Нещо повече — ще го блокира. Не беше сигурна, че знае как да го направи, но все нещо щеше да измисли. Малко вероятно бе в близкото бъдеще да се срещнат случайно. Познаваше семейство Джонсън, но нямаха много общи приятели. Оливър и жена му живееха в Уорикшър, а тя — в Уестършър. В съвършено различни райони. Щеше да се залови за нов проект, за да го избие от главата си. Имаше няколко идеи за детски книги — издателят й непрестанно я тормозеше за нещо ново. Една от тях беше направо страхотна: действието ще се развива на морския бряг — поредица за приятелството между три русалки, които са и вампири. Сюжет за тийнейджъри.

Докато работеше, се помъчи да насочи вниманието си към идеята. Образът, който бе избрала, беше чудесен — русалки вампири с дълги черни коси, татуировки, червени устни. Представяше си дори как това ще е следващият й успех. Можеше да стане и филм. Слава, пари, серия…

Посегна към възглавницата, на която Оливър беше спал, и долови аромата му. Стовари се на леглото, стенейки. Кого залъгваше, по дяволите? Лежеше и си припомняше всяка целувка, всяко докосване, всеки оргазъм. Как ще продължи да живее без всичко това? Кога ще го види отново?

Нали не искаше връзка? Достатъчен й беше и този грях. Чувстваше, че няма да се справи с подобно нещо. Очакването, вината, паниката, съжалението след това, копнежът, чудото… И всичко това преди мелницата на физическото преживяване.

Най-накрая се сви на топка и се унесе. Може би, ако не беше толкова уморена, щеше да успее да се справи с водовъртежа в душата си. Да, определено щеше да е добре да поспи…

 

 

Събуди я телефонът. Скочи сепнато. Първата й мисъл беше, че е Оливър. Отчаяно искаше да чуе гласа му, да я увери, че нощта, прекарана с нея, е била невероятна.

Суета. Суетата е в дъното на подобна връзка. Суетата и потребността от нова увереност. Грабна апарата от плота до мивката. „Иън“ бе изписано на екрана. Едва преглътна разочарованието си. Остави телефона, без да отговаря. Не можеше да говори с него сега. Веднага щеше да разбере. Щеше да познае по гласа й. Нямаше доверие на себе си и се боеше, че може да се разплаче и да му признае всичко. Реши да не отговаря на позвъняването.

Най-сетне звъненето спря. Стомахът на Сара вече се бунтуваше и тя изтича навън от бунгалото, преви се на две и повърна в пясъка. Кой казва, че да имаш любовник е нещо великолепно?

Най-сетне свърши. Остана така превита, опряла длани в коленете си, дишаше дълбоко, за да потисне надигащата се паника и световъртеж.

— Добре ли сте?

Мамка му. Беше Рой. Минаваше оттук с куфарчето си с инструменти, очевидно запътил се към някое от другите бунгала.

— Да, добре съм… Хапнах раци снощи. Изглежда не ми понасят.

Изправи се и отметна косата от челото си.

— Това е тяхното отмъщение — подсмихна се мъжът.

Тя кимна небрежно към бунгалото.

— Просто… Искам да се приготвя за първите гости.

— Очертава се да имаме хубаво лято…

— Да се надяваме, особено след миналата година. Изненадана съм, че изобщо се появиха някакви кандидати след онези дъждове.

— Хората обичат морето. Открай време. — Рой вдигна куфарчето си. — Все едно, трябва да вървя. Надявам се, че сте по-добре. Вода с лимон. Препоръчват го.

Сара се отпусна тежко на стъпалата и проследи с поглед как се отдалечава. Стомахът й се беше успокоил, но тя бе плувнала в пот. Морето бе на повече от петстотин метра, но тя имаше нужда точно от това. Да се потопи във водата, за да измие всичките си грехове.

 

 

Половин час по-късно Сара лежеше по гръб във водата и вълните лека-полека я отнасяха до брега, а солените капки отмиваха и последните клетки ДНК на Оливър. Щеше й се да може да лежи така вечно, като някое морско създание и никога да не трябва да се срещне лице в лице с последствията от собствените й действия. Нямаше измъкване. Налагаше се да погледне живота си, брака си, състоянието на ума си и да разбере какво не е наред.

Няма нищо по-болезнено от срама и разкаянието. Единствено себе си можеше да обвини. Със сигурност не и Оливър. Той просто изигра роля на катализатор. Никога по никакъв начин не направи нещо против желанието й.

По едно време усети, че съвсем е подгизнала. Върховете на пръстите й вече се бяха сбръчкали. Изправи се и се загледа към брега, усетила, че устните й са сухи и напукани. Изгаряше от жажда. И нищо чудно като се има предвид количеството, което изпи снощи, физическата активност и горещината на слънцето, всичко това заедно я изцеди до краен предел.

Хвърли поглед към плажната ивица и сърцето й спря. Виждаше Иън да крачи решително към нея, стиснал с всяка ръка по едно дете. Момичетата бяха облечени с домашните си дрехи. Какво за бога се беше случило? Не бяха ли на училище? Да не би той да си е взел почивен ден, за да я изненада? Ами ако беше идвал предишната нощ и я бе заварил с Оливър? Кръвта застина във вените й. Ами ако някой друг ги е забелязал и му се е обадил, за да му съобщи какво става в бунгалото? Във всеки случай Иън нямаше да води децата, ако ще се кара с нея.

Нищо не можа да разбере по изражението му, а момичетата се спуснаха към нея, с възторжени викове.

— Какво правите тук? — попита тя, стараейки се да изглежда щастлива от срещата и да прикрие чувството на вина.

— Не мога да говоря в момента. Нека изчакаме, докато децата си легнат.

Стори й се някак по-мълчалив. И по-сериозен. Сърцето на Сара препускаше бясно в гърдите, сякаш се мъчеше да излети навън.

— От училище ли ги взе?

— Да, малко по-рано. Бяха на върха на щастието си — усмихна се той, но очите му останаха сериозни. Определено нещо не беше наред.

— Нямам достатъчно храна, за вечеря… Най-добре да вземем пържена риба с пържени картофи. — По дяволите, ами ако погледне в торбата с боклука? Черупки от раци, празни бутилки. Сигурна беше, че чашите с вино са все още на сушилката за съдове. Беше ги оставила там да се изцедят. — Защо не отидеш да купиш, а в това време аз ще… — Какво? Ще разчистя останалите доказателства за изневярата си. — Ще довърша работата си. Ако искаш, остави момичетата тук…

Слава богу, той се съгласи. Докато Иън се отправяше към магазинчето, Сара се втурна в бунгалото, като остави Мег и Ейми да си играят вън на пясъка. Подуши въздуха — дали мирише на секс? Или на характерния одеколон на Оливър? Цигарите му бяха чувствително по-силни от тези, които тя си навиваше. Дали ще има време да смени спалното бельо? Добре, че взе два комплекта от ИКЕА. Немислимо беше да спи с Иън в същите чаршафи, попили потта на тяхното… Не би го нарекла правене на любов. Със светкавични движения вдигна шалтето и измъкна долния чаршаф, свали калъфките на възглавниците, като през цялото време се оглеждаше за още доказателства. Измъкна пластмасовата торба от кофата и я завърза на възел. Иън нямаше основание да поглежда вътре. При първа възможност ще я занесе до контейнерите за смет под предлог, че не иска миризмата на риба и пържени картофи в къщата.

Прелюбодейството със сигурност подложи на проверка изобретателността й. Запали две от ароматните свещи, които беше купила, прибра чашите и приборите. Изпразни и кафеварката — откакто се родиха момичетата, пиеше само чай, така че Иън със сигурност щеше да попита за кого е правила кафе. Чувстваше как цялата е настръхнала от обзелата я параноя.

На прага застана Иън, вдигнал хартиения плик с риба и пържени картофи.

Сара се усмихна. Нямаше сила, която да я накара да сложи каквото и да било в устата си.

— Чудесно, не ни трябват чинии, нали?

 

 

Постлаха голяма кърпа на пясъка пред бунгалото. Сара правеше всичко възможно да преглътне един картоф и вече държеше в пръсти парче риба със златиста панировка. Мег и Ейми не млъкваха и така за всеки страничен наблюдател те бяха едно щастливо семейство. Да ти се разтопи сърцето.

Едва изчакала да хапнат, Сара скочи и събра опаковките, които натъпка в торбата с останалия боклук, като завърза краищата толкова здраво, колкото никога досега не беше успявала.

— Ще занеса това до контейнерите…

— Не, остави. Аз ще го занеса. Ти сложи момичетата да спят.

— Но защо…

— Аз ще го занеса. — Тонът на Иън бе абсолютно категоричен. Направо не търпеше възражение. Всеки опит за подобно нещо щеше да породи съмнение. Сара отстъпи.

Проследи с поглед как съпругът й взе пълната торба с компрометиращи доказателства и горещо се молеше да не му хрумне по някаква причина да я отвори. Беше намислила извинение за повечето неща вътре. С изключение на презервативите. За миг си ги представи сред останалите огризки. От срам усети как жлъчна течност залива стомаха й и всеки миг отново ще повърне.

 

 

Половин час по-късно, когато децата вече спяха дълбоко, Сара изнесе по чаша горещ чай навън и двамата с Иън се настаниха на шезлонгите от тиково дърво, за които тя изсипа куп пари миналото лято. Въпреки хладния въздух никой от тях не бе с дънки, нито си взеха леките суичъри. Ясно бе, че не може да отлагат повече разговора за това какво го беше довело тук. Ако беше разкрита, щеше да се наложи да посрещне последствията.

— И така… — Сара бе обгърнала с длани чашата си. Беше твърде гореща и този факт отклони за кратко тревожните й мисли от предстоящия разговор. — Доста неочаквано посещение. Какво те доведе тук?

Опита се да се усмихне. Иън не сваляше очи от нея, а изражението му не бе никак приятно.

— Ще карам направо, Сара.

Вкус на страх изпълни устата й. Едва не я задуши. Затаи дъх.

— Освободиха ме от работа.

Сара се стъписа. Блажено облекчение се разля по цялото й тяло. Граничещо с щастие. Съобщението на Иън премина през обзелата я радост. Предпазливо изпусна задържания от страх въздух в гърдите, обмисляйки какво да каже.

Мамка му.

Бяха си говорили за подобна възможност — в създалата се през последните години обстановка никой не беше застрахован от подобно нещо, — но Иън много пъти беше споменавал, че партньорите му го уверявали, че за него това не важи. Присъствието му във фирмата било от първа необходимост.

Оказваше се, че не е така. Без неговия доход, те бяха за никъде. Изплащаха огромна ипотека, заеми за колите, къщата имаше страхотни разходи.

— Но как… И защо? Бях с впечатлението, че…

— Нещата се свеждат до голяма степен до правилото „Последният постъпил си тръгва пръв“.

— Боже!

— Да, наистина. Не бих казал, че са прекалено щедри и с компенсациите.

— Ще успееш ли да намериш работа при някой от конкурентите им? Беше ми казал, че непрестанно ти правят предложения…

— Да, в по-добрите времена. Не и в последно време, пък и никой няма да наеме човек, който е бил изхвърлен. — Иън изведнъж се смали, видя й се напълно безпомощен. — По дяволите, Сара. Много съжалявам.

— Но за какво? Вината не е твоя.

— Разбира се, че е моя. От мен се очаква да издържам семейството, нали?

— Така е, но защо да не се захванеш с нещо друго. Няма как да знаеш дали можеш, докато не опиташ.

— Опитах.

Сара се обърка.

— Знаех за това от няколко седмици. Опитах се да намеря някаква работа. Все се надявах, че ще мога да дойда и да ти кажа, че имам лоша новина, но затова пък добрата е, че… Само че не се получи — и той замълча. — Остана само лошата.

Той отпусна глава и опря чело в дланите си. Сара сложи длан върху гърба му и го погали леко, като не беше сигурна дали той иска физическа подкрепа.

— Хайде стига. Не е дошъл краят на света.

Той вдигна лице. По мрачното му изражение разбра, че за него наистина това е краят на света. В известен смисъл беше прав. Означаваше загуба на достойнство, на социален статус, на доходи. Всичко, което беше толкова важно за него. И тя продължи, придавайки на гласа си колкото се може повече оптимизъм.

— Ще свием разходите си. Не ни е нужна толкова голяма къща, нито две скъпи коли. Ще продадем един от апартаментите. Или това тук…

— Не — остро реагира той. — Не и това тук. Бунгалото е единственото място, където не се чувствам… — Изглеждаше смутен.

— Какво?

— Не се чувствам под напрежение.

— Наистина? — Стана й любопитно. Не си бе давала сметка, че тук той се чувства добре. Винаги бе смятала, че предпочита да е някъде другаде — на по-луксозно място, където може да се изфука на следващото парти.

— Тук всичко е просто, нали? Можеш да бъдеш себе си. Никой не те претегля, не те съди. Нито пък очаква да се преструваш. Не съди за теб по това, което имаш. — Иън бе зареял поглед към морето. — Трябва да призная, Сара, че се държах като задник през последните няколко години. Като се опитвах… Опитвах се да съм един от тях. Да съм на гребена на вълната. Знам колко ти беше неприятна цялата тази показност и пилеенето на пари. Само че си мислех, че няма друг начин да съм на върха. Да те забелязват и всичко останало. — Горчива усмивка разтегна лицето му. — Много съжалявам. През повечето време сигурно си си мислела, че съм истински кучи син. И си била права, защото това не доведе до нищо…

Мислите на Сара не спираха да се гонят в главата й. Да не би да се окаже, че това негово освобождаване от работа не е чак толкова лошо. Нищо чудно да става дума за криза на средната възраст, която ще ги спаси. В момента виждаше следи от онзи Иън, в когото се влюби.

— Не е довело до нищо — възпротиви се тя. — Все още имаме нас двамата, а и сме далеч от бедняшките квартали. Погледни на това положение като възможност. Шанс да се проверим и да разберем какво точно искаме.

— Но аз наистина не знам какво искам! Когато помисля за бъдещето, виждам единствено празно пространство. Изтръпвам от ужас, Сара.

Тя поглади успокоително ръката му.

— Слушай. Нека не забравяме, че сме здрави, имаме две прекрасни деца. Много са предимствата на наша страна. Освен това имам моята работа — без проблем ще увелича поръчките. Толкова много задачи се наложи да откажа, защото нямах време, но сега ти ще можеш да ми помагаш и тогава…

— Искаш да се превърна в домакиня?

— Не, разбира се. Но можеш да си от помощ да се организирам по-добре. Да изготвя бизнес план, да водя сметките си, при маркетинга… — не довърши тя.

Иън видимо не беше във възторг от идеята и тя се засегна. Сара не беше велик бизнесмен, но ако Иън искаше да помогне, защо да не го направи. Беше в интерес и на двамата.

Проклетото мъжко его. Налагаше се да действа по-внимателно.

— Добре де — продължи тя. — Може би ще се наложи да свърша всичко сама.

— Не мога просто така от офиса да вляза в кухнята.

Тя наистина се ядоса. И защо не?

— Имаме ли нещо за пиене? — попита той.

— Не мисля.

— Видях бутилка в хладилника.

Шаблито, което Оливър донесе. Така и не стигнаха до него. Сара скочи, обзета от паника, че на него може да има етикет от Уорикшър.

— Да, сетих се… Останало е от миналото лято. Ще отида да донеса.

Тъкмо вадеше тапата, когато телефона в джоба на суичъра й иззвъня. Едва не й се пръсна сърцето. Зарови в джоба и го измъкна. Оливър. Би трябвало да се зарадва, но изпита единствено ужас. Всичко се случваше твърде бързо. Всичко се струпваше върху главата й. Щом ставаше дума за оцеляване, нещо трябваше да се пожертва.

Хвърли бърз поглед към вратата. Иън продължаваше да седи отвън. Нямаше как да я чуе. Отговори на позвъняването и заговори бързо, преди да е променила решението си.

— Оливър, чуй ме, много съжалявам. Не мога да продължа. Иън е бил освободен от работа. В момента сме в голяма криза. Моля те не ме търси. Не мога да се справя. Наистина не мога.

С ужас усети, че ще се разплаче. Това бе нейната жертва. Все така ли трябва да става? Все жената ли е тази, която ще отстъпва и ще прави компромиси? Немислимо беше да се справи с изневярата и с оставането на Иън без работа. Ясно бе, че Оливър не може да предложи чудодеен изход. Нямаше как да избягат от своя свят. Следователно той ще трябва да си отиде.

— Разбрах. — Спокойно и лаконично гласеше неговият отговор.

Така й се искаше да усети ръцете му около себе си, които да й вдъхнат увереност.

— Имаш номера ми. Обади се, ако искаш да се видим. По всяко време.

Сара преглътна мъчително. Нямаше да е никакъв проблем да определи нова среща. Най-лесното нещо на света. Но това щеше да усложни всичко до краен предел.

— Благодаря ти — промълви тя и прекъсна връзката.

Погледът й се замъгли, докато се пресягаше за чаши — същите, които двамата с любовника й бяха използвали предишната нощ. Наля от шаблито, направи й впечатление бележката на етикета „premier cru“ — високо качество. Нима се съмняваше? По-добре да му се насладят. Едва ли в близкото бъдеще щеше да си позволи такова качество.

Сара отнесе чашите навън и подаде едната на Иън, след което се настани до него.

— Добро е — отбеляза той, след като отпи. Колко ли щеше да се ужаси, ако знаеше какъв е произходът.

Сара поднесе чашата до устните си. Постъпката й беше правилна. Сега само трябваше да се помъчат да се измъкнат от кашата и да продължат.

Русалките вампири, мина й през ума. Ще напише предложение веднага щом се приберат у дома и ще го изпрати на агента си. Бързо ще приключи с всички ангажименти, поети през последните няколко месеца, а и ще потърси нови поръчки. Крайно време е и да се спре на дълго отлаганата идея за собствен уебсайт, да поръча визитни картички…

Погледна Иън — отпуснат в шезлонга със затворени очи. Божичко, дали пък не е заспал? Чу го да похърква. Той бе успял да се изолира, напълно забравил за света наоколо.

И кога, запита се тя, кога точно неговият проблем стана и неин?

Докосна телефона в джоба си и се замисли. Можеше да се обади на Оливър и да му каже, че въпреки всичко е готова да се срещнат отново и след минути, без Иън да се усети, тя да има нова среща. Но не го направи.

Докато допиваше виното си, отново прехвърли идеите си, опита се да пресметне евентуалните приходи и докъде ще им стигнат.

През цялото време мисълта, че стига да иска, винаги може да повтори преживяното предишната нощ, по някакъв странен начин я успокояваше.