Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (18)

18.
Лили

По пътя от Уинслоу до Кенеуик непрекъснато мислех за онова, което бе направила Миранда на Тед. Той беше невинен. Макар да бе планирал смъртта й, както и смъртта на Брад, дълбоко в себе си знаех, че не е роден убиец, не е истински хищник. И сега осъзнавах, че през цялото време е бил жертвата. Запитах се дали подсъзнателно не е усещал, че Миранда го е взела на прицел. Затова ли бе склонен да я убие? Защото е усещал, че го дебне зад гърба, както мишката долавя присъствието на котка, готова за скок и напълно неподвижна във високата трева?

Денят беше студен и сив, но бях оставила прозореца леко отворен и докато излизах от магистралата на колелото северно от Портсмут, усетих соления морски въздух. Не познавах добре Мейн. Тъй като живеех в Масачузетс, бях посещавала няколко пъти Кейп Код, бях гостувала в дома на колега и приятелка в Уелфлийт, но бях пътувала на север от щата ми само няколко пъти. Поех по Шосе 1, минах пред Китъри с магазинчетата му и видях мястото, от което Тед беше купил бинокъла, с който шпионирал Миранда. Можех да си го представя на същия този път, само преди седмици. Можех да си представя как се е чувствал, онази ужасна пустота в корема, когато си предаден от човек, когото обичаш.

След като подминах магазинчетата, отново се озовах на открито и тук-там можех да видя крайбрежните блата и Атлантическия океан в далечината, почти със същия сив цвят като ниското спокойно небе.

Отне ми известно време да открия „Кенеуик Ин“. Излязох от Шосе 1 при Кенеуик Бийч, после трябваше да се върна на юг до Кенеуик Харбър. Минах покрай няколко малки групи избледнели от солта къщички под наем и се запитах коя от тях принадлежи на Брад и семейството му. Минах и покрай „Куули“, чийто неонов знак не светеше в ранния неделен следобед. На паркинга имаше пикап с включен двигател и се зачудих дали Брад вече не е тук. След Кенеуик Бийч Микмак Роуд се виеше между скъпи недвижими имоти. Огледах се за къщата, която строяха Тед и Миранда, и я забелязах почти моментално — бежово чудовище, кацнало далеч на един нос, с ширналия се под него тъмен океан. Пред къщата имаше два големи контейнера за отпадъци, но не виждах никакви автомобили.

Продължих, докато стигнах хотела, и завих по почти празната чакълена алея. Под дървения знак с името на хотела, изписано с претенциозен шрифт, имаше табела СВОБОДНИ МЕСТА. Знаех, че ще има. Беше неделя през октомври и по това време на годината туристите ходят по планините да се любуват на есенните листа и оставят крайбрежието за постоянните му жители.

Загледах се в хотела. Представляваше сграда с дървена конструкция до пътя, с голямо разширение отзад, направено така, че да изглежда като оригиналната постройка. Цялата външна облицовка бе наскоро боядисана в бяло и дори на сивата светлина на деня сякаш светеше с обещание за лукс и комфорт. Не бях сигурна дали е разумно да си вземам стая — имаше вероятност, макар и малка, Миранда също да е отседнала тук. Все пак това бе малко вероятно — съпругът й току-що беше убит и предполагах, че е в Бостън и се грижи за належащите неща. Но не можех да съм сигурна. Натъкването на нея не беше най-лошото, което можеше да се случи. Нямаше причина тя да подозира, че имам нещо общо със съпруга й. Помежду ни нямаше абсолютно никаква връзка. Въпреки това срещата можеше да я накара да застане нащрек, а ако исках планът ми да проработи, тя трябваше да е спокойна.

Реших да остана. Истината бе, че исках да видя мястото, където Миранда бе живяла през по-голямата част от последната година. Тук несъмнено я познаваха. Може би имаше някакви клюки около нея. А всичко това можеше да ми е от полза.

Докато вървях от колата към рецепцията, долових миризмата на горящи дърва. Един работник в изцапан с боя комбинезон тъкмо излизаше от страничната врата на хотела и я задържа, за да мина с багажа си. Тръгнах по неравния, покрит с широки дъски под до пустеещата рецепция. Изчаках цяла минута и накрая позвъних. От страничния офис излезе сивокос мъж с дълги засукани мустаци. На табелката с името му пишеше Джон Корнинг, портиер.

— Освобождавате стаята ли?

— Всъщност искам да взема стая. Ако има свободни. Нямам резервация.

Джон започна да ми описва безкрайно свободните стаи. Спрях се на една в старата част на хотела. Той ме предупреди, че таваните са ниски, но че има хубав изглед към океана.

— Просто на гости ли? — поинтересува се накрая.

— Имам два свободни дни, никога не съм идвала тук и реших да се поглезя.

— Е, избрали сте идеалното място. Предлагаме спа услуги, но трябва да направите предварителна заявка. Ресторантът не работи вечерта, но „Ливъри“ долу е отворен и храната е също толкова добра, ако питате мен. Задължително опитайте омара. Освен това с радост ще ви препоръчам и околните ресторанти. Искате ли някой да ви придружи до стаята?

Отговорих, че няма нужда, и се качих по стълбището на втория етаж. От прозореца се виждаше тясна ивица от океана зад група скупчени дървета на носа от другата страна на пътя, но самата стая беше хубава, с тъмносини стени, прости дървени мебели и голямо легло с покривка в червено, бяло и синьо. Разбира се, запитах се дали Тед и Миранда не са отсядали в същата тази стая. Дали бяха спали заедно в това легло?

Разопаковах багажа си. Бях казала на Джон от рецепцията, че ще остана за две нощи, но имах дрехи за повече време. Щях да импровизирам. В стаята бе прекалено горещо, радиаторът тракаше и съскаше, затова отворих прозореца и застанах до него, така че да ме лъхне студеният въздух. С напредването на следобеда ниските облаци оредяваха, издължената сянка на хотела вече падаше върху пътя. След по-малко от час щеше да се стъмни. Смятах да се разходя по скалната пътека, но реших, че мога да го направя и на следващия ден. Оставих прозореца притворен и легнах на мекото легло. По тавана се кръстосваха тъмни греди и си представих как Миранда лежи в тази стая и се взира в същата гледка. Представях си я сама, гола под завивките, мислеща за двамата мъже в живота й — съпруга и любовника й — и крояща убийство. Опитах се да мисля за Тед, но умът ми непрекъснато се връщаше към Миранда. Възможно ли бе да греша за нея и Тед наистина да е бил убит от изненадан крадец? Не мислех така, но знаех, че не е невъзможно. Това бе първото, което трябваше да разбера, и именно затова трябваше да се срещна с Брад колкото се може по-скоро.

Миранда изпълваше мислите ми. Спомних си я от миналите години, как се взираше в очите ми в онази пиянска вечер в „Сейнт Дънстан“. Каза, че искала да ги разгледа, и аз й позволих. Долавях сладникавия вкус на водка в дъха й, едната й ръка докосваше китката ми. Каза ми всички цветове, които можела да види в очите ми. Тогава се запитах какво ли е намислила. Реших, че трябва да е нещо свързано с Ерик, че се опитва да ме уплаши, тъй като излизах с бившия й приятел, но сега се запитах дали това е имало нещо общо с мен. Какво беше видяла в очите ми? Дали бе видяла Чет на дъното на онзи кладенец? Някакво сходство, отиващо отвъд Ерик Уошбърн?

Някой, чието име съм забравила, беше извикал: „Хайде, целунете се най-после!“ от другия край на помещението и ние прекъснахме контакта, но аз така и не забравих този момент. Запитах се дали и тя го помни.

Останах в стаята до малко след пет, след което обух най-тесните си джинси. Прибрах косата си на опашка и си сложих повече грим от обичайното, включително черна очна линия. След вечеря в „Ливъри“ смятах да намина през „Куули“ на плажа и исках да изглеждам подобаващо.

В „Ливъри“ беше тихо и спокойно. Настаних се на бара. Барманът, кисел на вид гигант с тиранти и вратовръзка, режеше лимони и лайм, а една сервитьорка бършеше масите. Районът на бара беше дълъг и тесен. В единия край имаше незапалена камина, а в другия един мъж с дълга сива коса извади акустична китара от калъфа й и взе да нагласява усилвател. Окачих чантата си на закачалката зад дъбовия бар и си поръчах бутилка светла бира. На монтирания над бутилките телевизор вървяха футболни новини и се престорих, че гледам с интерес. Запитах се дали някой изобщо ще се появи в заведението в неделя вечер, но в шест часа, докато пиех втората си бира, бяха пристигнали най-малко петнайсет клиенти, повечето от които се настаниха на бара, а мъжът с китарата вече беше изпял две песни на „Игълс“. Не бях хапвала от закуска и си поръчах сандвич с пуешко и пържени сладки картофи. Поръчката ми тъкмо пристигна, когато портиерът Джон, който ме бе регистрирал, седна през два стола от мен и си поръча мартини „Грей Гууз“.

— Здравейте — казах аз и леко се завъртях на стола си към него.

Видях как погледът му изучава лицето ми. Знаех, че изглеждам доста по-различно, отколкото при пристигането ми. След дълъг момент той каза:

— Здравейте, гостенко без резервация. Харесва ли ви стаята?

— Чудесна е. Прав бяхте.

— Ударихте ли си главата при минаване през вратата?

— Почти.

Питието му пристигна — водката образуваше треперещ менискус по ръба на чашата.

— И как очакваш да изпия това? — каза той на бармана и той взе една малка черна сламка и я пусна в мартинито му, без да каже нито дума. Джон смъкна нивото на водката с половин сантиметър, после метна сламката обратно към бармана, който я остави да отскочи от гърдите му и да падне на пода.

— Хубаво е да приключиш работа и да не ти се налага да ходиш повече от стотина метра, за да пийнеш мартини — отбелязах аз.

— Не се майтапех, когато ви казах колко добро е това място. Виждате ли какъв чудесен рекламен агент съм, щом пия там, където работя. — Смехът му беше почти кикот, раменете му заподскачаха.

Побъбрихме, докато ядях сандвича си, а той се справяше с мартинито, като междувременно му добави лед. Вече започвах да се прощавам с надеждата, че ще се натъкна на някаква клюка за Тед и Миранда, но когато пристигна второто мартини на Джон, той ме попита:

— Казахте, че сте от Бостън, нали?

— Не, но съм от Масачузетс. Живея в Уинслоу, на трийсетина километра на запад.

— Четохте ли за убийството в Саут Енд? На Тед Севърсън.

— Да. Ставаше дума за някакво проникване с взлом, нали така?

— Точно. Той строеше къща тук, на около километър и половина нагоре по пътя. — Джон посочи на север с голямата си месеста ръка. — Винаги отсядат… по-скоро отсядаха тук.

— Боже мой! Познавахте ли го?

— Познавах го много добре, както и Миранда, жена му. Тя на практика живя тук през последната година.

— Наистина живееше тук — наруши мълчанието си барманът. — Почти всеки ден слизаше да вечеря тук.

— Сидни научила ли е вече? — обърна се Джон към бармана и забелязах, че две млади жени по-нататък на бара спряха да си бъбрят и се заслушаха в разговора ни.

— Не знам, но съм сигурен, че знае. Говори се из целия град.

— Къщата готова ли е? — попитах аз, за да остана в разговора.

— Още не — отвърна Джон. — Ако се разходите до края на скалната пътека, ще я видите. Огромна е. Пада си малко грозотия, ако трябва да съм честен, но ще ви помоля да не ме цитирате.

— Какво според вас ще стане с нея?

— Нямам представа. Като едното нищо Миранда ще я завърши и ще се премести тук.

— О, определено ще се премести тук. — Думите бяха на едно от подслушващите момичета. Двете бяха на по двайсет и няколко, едната облечена в спортен суичър на Университета на Ню Хампшър, а другата с дълго яке и шапка на „Пейтриътс“. Обади се онази със суичъра; гласът й вече бе дрезгав, сякаш беше пушила през целия си млад живот.

— Така ли? — попита Джон.

— Да. Така де, тя и без това на практика живееше тук и все разправяше колко много обича това място, каква страхотна къща ще се получи и тъй нататък. Тя е от Мейн, между другото. От Ороно. Е, може и да не иска да се мести в такава голяма къща след като мъжът й е мъртъв, но няма да се изненадам и ако дойде. Може да живее където й скимне с толкова пари.

— Защо е била тук през цялото време, щом къщата още не е завършена? — попитах аз.

— Наглеждаше строителството — отвърна Джон. — Твърдеше, че на практика тя е проектирала къщата. Съпругът й обикновено идваше през уикендите. Всички го познавахме много добре.

— Що за човек беше?

— Що за човек ли? Приятен, но малко дръпнат, бих казал. Всички имат чувството, че са опознали Миранда много добре, но не и Тед. Може би просто защото тя прекарваше тук много повече време.

— Освен това Миранда винаги черпеше целия бар, а Тед никога не го правеше. — Този път се обади онази с шапката на „Пейтриътс“ и веднага щом го каза лицето й пребледня, понеже се сети, че Тед е убит. Закри устата си с длан. — Не че… — Гласът й замря.

— Значи са били богати? — попитах.

Всички в малкия ни клюкарски кръг реагираха незабавно — двете момичета казаха в един глас: „И още как“, Джон въздъхна шумно, а барманът кимна бавно и подчертано.

— Направо червиви с пари — каза Джон. — Най-добре утре се разходете по пътеката да видите къщата. Няма как да я пропуснете. Има поне десет спални. Не преувеличавам.

Китаристът подхвана „Мунлайт Майл“ на „Стоунс“, а новите ми приятели започнаха да разказват колко богати били Тед и Миранда Севърсън. Момичето със суичъра употреби думата „газилионер“, а Джон каза, че били „много състоятелни“. Отидох до тоалетната и когато се върнах, двете жени слагаха подложките върху гърлата на бутилките си, преди да излязат да пушат, а Джон ми беше поръчал нова бира.

— Така и така си клюкарстваме — казах аз, докато се настанявах на стола си, — изглежда ми странно, че е прекарала толкова много време в хотел без съпруга си. Как мислите, да не би случайно да се е виждала с някого?

Джон се заигра със засукания си мустак.

— Не мисля. Винаги изглеждаше много радостна, когато идваше Тед. — В гласа му вече се долавяше лек хлад, сякаш съм прекалила с въпросите.

— Просто попитах — казах аз. — Ама че тъжна история.

Останах за още няколко бири. Джон си тръгна след второто мартини, а аз се преместих при двете жени и се представих. Те се казваха Лори и Никол и бяха сервитьорки, едната в рибен ресторант в Портсмут, а другата в ресторанта на друг крайморски хотел на три километра оттук. Неделя беше почивният им ден. Не спираха да говорят за Тед и Миранда, тонът на разговора варираше от изпълнен с уважение до пикантен. Към осем вечерта „Ливъри“ беше почти пълен и към нас се присъедини още една двойка, приятели на Лори и Никол. Марк и Кали бяха на по трийсет и няколко, също работеха в ресторантския бизнес и много от казаното за убийството на Тед Севърсън беше повторено след пристигането им. Аз предимно слушах. Вече бях решила, че няма да ходя в „Куули“ преди утре вечер. Макар да пиех светла бира, бях поела доста, повечето поръчани от новите ми приятели, и се чувствах твърде пияна, за да разговарям с Брад Дагет.

Времето за затваряне наближаваше, разговорът ставаше все по-оживен и аз отново попитах дали е възможно Миранда да е кръшкала в Мейн.

— Не мисля — каза Лори, която се беше определила като най-близката до Миранда от групата. — Ако го е правила, не знам кога е намирала време, защото идваше чак привечер и винаги се прибираше оттук направо в стаята си. Не, едва ли е кръшкала тук. Така де, уловът тук е рехав.

— Да, така си е — обади се Никол.

— Не се обиждай, Марк, но си е така. Съмнявам се.

— Ама въпреки това е страхотно парче. И те кара да се замислиш — рече Марк и приятелката му Кали закима енергично в знак на съгласие. Никол и Лори също.

— Така ли? — попитах аз.

— И още как. Господи! Прелестна е като модел. Страхотна е.

— И сигурно са се опитвали да я свалят?

— Ако е посещавала други места, със сигурност. Като „Куули“. Но не и тук. Това не е бар за свалки.

— Сидни би се опитала да я свали — каза Кали.

Отново всички закимаха.

— Да, Сидни си е Сидни — каза Лори. — Нали разбираш, Лили, Сидни работи на бара повечето вечери. Беше лудо влюбена в Миранда, но чувствата бяха еднопосочни, нали разбираш.

Не научих нищо повече и когато барът затвори в десет, се прибрах в стаята си, облякох шортите и тениската, с които спях, и се пъхнах под завивките. Не мога да заспя, ако краката ми не са напълно завити. Изгасих нощната лампа и стаята потъна в дълбок мрак, с какъвто не съм свикнала. Жилището ми в Уинслоу е на тихо място, но улицата е осветена и спалнята ми никога не е съвсем тъмна. Опитах се да мисля за Тед, но мракът ме караше да се сещам къде съм и докато се унасях, в съзнанието ми непрекъснато се напъхваше Миранда, очите й бяха на сантиметри от моите, докосването по китката ставаше стискане, а острите й нокти се впиваха хищно в ръката ми.