Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тюдорите (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Tudor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 10гласа)

Информация

Сканиране
filthy(2017 г.)
Разпознаване и корекция
Dave(2018 г.)

Издание:

Автор: Филипа Грегъри

Заглавие: Последните Тюдори

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-204-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3251

История

  1. —Добавяне

Тауър
Лондон, лятото на 1562 г.

Не се случва нищо. Мъчително е, но не се случва нищо. Просто трябва да чакам. Помислям си за Джейн, която живееше в къщата на семейство Партридж в безкрайно очакване кралица Мери да й прости и да я пусне на свобода, сигурна, че нейно величество непременно ще й прости и ще я освободи — а после как свещеникът дойде да й съобщи, че ще умре на другата сутрин. Понякога нощем се събуждам, обляна в сълзи, сънувайки, че съм Джейн и че времето ми на чакане свършва и че на другата сутрин ще трябва да извървя краткия път до моравата. Но после се претъркулвам в леглото си и протягам ръка към бебето си в люлката му, порозовяло от плач, гладно и чакащо да бъде нахранено, с нетърпеливо ритащи крачета, притискам го до гърдите си и усещам как суче, и знам, че има силен, невинен живот, който не може да бъде погубен, и че една сутрин, един ден, ще изведа това малко бебе на свобода.

Малката ми сестра Мери ме посещава и носи кошница млади аспержи.

— Някой ми даде това от градината си — казва уклончиво и с усилие вдига кошницата и я слага на масата. — Помислих си, че готвачът на коменданта може да ти ги задуши с прясно масло.

— Ще го направи, благодаря ти — казвам. Навеждам се да я целуна и тя се покатерва на пейката в прозоречната ниша. — Това прозорецът на Нед ли е? — пита и поглежда отсреща към Бялата кула, където на една от пантите се развява син шал.

— Да. Сутрин окачва шал, за да ми покаже, че е добре, а аз правя същото — казвам. — Ако е болен, ще окачи бял шал, а ако бъде освободен, там няма да има нищо.

Тя кимва. Не пита какъв флаг ще бъде развян от прозореца, ако новините са лоши. Никой в Тауър не иска да се готви за лоши новини. Единствено сестра ми Джейн имаше куража да очаква смъртта си и да ми пише да се науча да умирам.

— Дворът напуска Лондон — казва тя. — Аз също трябва да замина. Тя не се държи грубо с мен, а сякаш нямам нищо общо с теб и изобщо не съм нейна сродница. Отнася се с мен като с коя да е от дамите си. Харесва всяка от тях повече от мен: обръща повече внимание на джуджето Томазина. Придружавам навсякъде двора и се храня заедно с дамите. Тя почти не говори с мен и често не забелязва присъствието ми. Но с други се държи далеч по-лошо.

— О, към кого се отнася по-зле? — питам, заинтригувана.

— Например към братовчедка ни Маргарет Дъглас — казва Мери тихо. — Тя е под домашен арест в Чартърхаус в Шийн, заподозряна в измяна.

Заглушавам ахването си, като затискам устата си с ръка.

— Още една задържана братовчедка? И то в старата ни къща?

— Казват, че се опитвала да уреди брака на сина й Хенри Стюарт с Мери, кралицата на шотландците.

— Опитвала ли се е?

— Почти със сигурност, но защо да не се опита? Това би бил прекрасен брак за него, подходящ брак за нея, а един англичанин като крал-консорт в Шотландия би бил по-добър за нас, отколкото един французин.

— Цялото семейство ли е арестувано?

— Мисля, че съпругът й е задържан тук, в Тауър. Но синът й е изчезнал.

Вдигам ръце към главата си, сякаш искам да си оскубя косите.

— Какво? Това е лудост.

— Знам — казва Мери унило. — Елизабет е побъркана от страх като баща си. А аз трябва да й служа. И съм длъжна да я следвам накъдето й хрумне.

— Само да можеше да се махнеш — прошепвам.

Мери поклаща глава.

— Биха го използвали срещу теб. Не, ще отида на лятното пътуване и ще се преструвам, че ми доставя удоволствие.

Слагам ръка върху нейната.

— Къде отивате тази година?

— На север. Планирано е да отседнем в Нотингам, а тя е поръчала да подготвят пиеса. Всички ще участват. Аз също. Играя ангел на мира, който седи на люлка. Това е поетична драма, която се нарича „Британия и кралят“. Продължава три дни.

— Небеса!

— Започва с Атина Палада, възседнала еднорог — казва тя. — Това трябва да е Елизабет, предполагам. Следвана от две жени на коне — Благоразумието и Умереността. На следващия ден: Мирът. Последния ден: Злобата е повалена и всички пеем.

Не мога да не се засмея на мрачното й изражение и саркастичното описание.

— Сигурна съм, че ще бъде красиво.

— О, да, ще има лъвове и слонове и какво ли не. Но целта е да бъдат показани две сплотени жени, приятелството между две жени. А другото послание е, че британските крале наследяват престола по кръв, а не се избират.

— Какво иска да каже? Възможно ли е да отправя послание към Мери Стюарт?

— Опитва се. Елизабет иска да каже на кралица Мери, че са владетелки на Британия заедно, могат да управляват заедно: Мери — на север, Елизабет — на юг, и че Мери ще бъде нейна посестрима-кралица и наследница. На практика й обещава трона. Казва, че той се предава по наследство на най-близкия сродник. Не по избор, не според религията, не по желание.

Правя три крачки през малката стая, докато масата ме принуждава да спра.

— Най-сетне тя се осмелява да ме отрече открито.

— Все още не открито, все още не отричане — казва Мери ядосано. — Поетичната драма няма да бъде представена пред широка публика. Никой няма да я разбере, освен ако няма класическо образование — наложи ми се да я обясня на половината дами. Тя няма смелост да го обяви сама. Отстранява те, като кара онзи подлизурко архиепископ Паркър да й свърши работата: обявява го в поетична драма. Иска дворът да знае, че не си нейна наследница, че си опозорена, че синът ти е незаконороден, но не смее да го каже пред цялата страна.

— Мили Боже, Мери, нима архиепископът е обявил, че бракът ми е недействителен?

— Да. И провъзгласи онова клето бебе за копеле — Мери кимва мрачно към люлката, където невинният ми син спи кротко, без да знае, че му отнемат името. — Бог да му прости. Тя се надява, че никой няма да се застъпи за жена, опозорила се заради похот, и никой няма да подкрепи едно незаконородено бебе. Ти си опозорена, а той е обезнаследен. Нед, разбира се, е представен като непочтен.

Вдигам едно от кученцата и го притискам под брадичката си за утеха.

— Архиепископът е лъжец — казвам само.

Мери кимва.

— Всички го знаят.

За миг седим в унило мълчание.

— А аз съм принудена да танцувам в проклетата й поетична драма — процежда тя. — През първия ден съм в свитата на Палада, после седя на люлката си, а в последния танцувам за Мира. Тя знае какво прави, когато кара да участвам в танците, които изпращат послание на онази папистка Мери. Аз, сестрата на Джейн Грей, отправям обнадеждаващо послание към една папистка наследница на Англия.

— Знае какво прави — съгласявам се. — Излекувала се е от страха си от нас. Ти никога няма да родиш син, сигурна е в това. А сега никой няма да подкрепи сина ми, заклеймен като копеле на нецеломъдрена майка.

— О, тя спечели — казва Мери пренебрежително. — Дори не заговорничехме срещу нея, а тя работеше срещу нас, сякаш сме най-злите й врагове. Маргарет Дъглас се ограничаваше само да преследва амбициите си за своя син, но също е обявена за предателка. Не е твърде любяща сродница тази наша кралица. Близостта с нея не носи кой знае каква радост. Мислиш ли, че ще те освободи сега, след като те съсипа?

Ставам и отивам до прозореца.

— Какво правиш? — пита тя, когато го разтварям широко.

— Ще окача черна панделка — казвам тихо. — Като знак за лоши новини. Защото вече никой няма да настоява за освобождаването ми.

* * *

Дворът напуска Лондон и аз си представям как Мери седи на люлката си като ангел на мира и танцува за Елизабет в поетичната драма, която казва на Мери, кралицата на шотландците, че тя — една папистка, една французойка — ще бъде наследница на Елизабет и че ние ще бъдем забравени. Мисля си, че е трудно за мен тук в Тауър, докато мъжът, когото обичам, е затворен на сто ярда от прозореца ми, но навярно е още по-трудно за сестра ми Мери да служи с усмивка на една жена, за която знае, че е моя неприятелка, нейна неприятелка, отмъстителна неприятелка на всяка жена, която приема като своя съперница.

Времето се затопля и аз отварям прозореца си нощем и чувам косовете в овощните градини да пеят сладко до все по-късно всяка вечер, докато се ухажват и строят гнездата си. Окачвам звънче на врата на Рибън, за да не може да лови голишарчетата, а всяка сутрин оставям на перваза на прозореца натрошения хляб от закуската си и наблюдавам червеношийката, която се спуска и се перчи пред стъклото, като пъчи червените си гърди и отстоява мястото си.

Вечер уча: чета книгите, които Джейн остави тук, в библиотеката на коменданта, изучавам Библията, която тя ми изпрати, препрочитам писмото й до мен, до нейните приятели и учители, виждам я едновременно като своя сестра и като героиня. Опитвам се да намеря в себе си нейния кураж, нейното усещане за предопределеност. Тя винаги вярваше, че е стъпила на свят път, без значение дали този път ще я отведе до трона или до ешафода, винаги знаеше, че върви към Бог. Страхувам се, че сигурно ме е намирала за много вятърничава и лекомислена. Сега съм по-благоразумна и ми се иска да можех да й го кажа.

Теди заяква и се буди само по веднъж нощем, за да суче. Питам коменданта дали може да излезем навън на топлия летен въздух, за да почувства Теди слънчевата светлина по кожата си, и той казва, че придворната ми дама може да го разхожда в градината или край реката всеки ден.

— Никой не ми е казал, че това невинно бебе е арестувано — казва ми той и ми се струва, че долавям нотка на негодувание в тихия му глас и си помислям — ето това е да служиш на Елизабет. Поемаш с надежда по един път, а после откриваш, че тя отива по-далече, отколкото диктуват логиката и смисълът, по-далече, отколкото можеш да понесеш.

Лягам си рано, лежа в полумрака, докато стаята бавно притъмнява, и се питам какво ще стане, когато Мери, кралицата на шотландците, отвърне на посланието в поетичната драма на Елизабет. Могат ли тези две непоколебими съперници наистина да сключат мир? Ще бъдат ли — както предложи веднъж Мери — две кралици на един остров? Ще устроят ли наистина знаменателна среща помежду си, ще станат ли приятелки? Може ли Елизабет най-сетне да е открила човек, равен на нея, на когото може да се довери?

А ако наистина се срещнат, ако се сприятелят, ако всяка обикне величието на другата, ще стана ли аз толкова незначителна, че Елизабет да освободи Нед и мен от затворничеството ни? Дали най-голямата ми амбиция сега не е да бъда забравена от всички, които казваха, че би трябвало един ден да стана кралица?

На външната врата се потропва и ключът се завърта шумно в ключалката. Ставам от леглото си, намятам робата на раменете си и отивам да отворя. Прислужницата ми спи с Теди, а придворната ми дама пристига тук всеки ден. Няма никой, който да отвори вратата ми отвътре през нощта, освен мен. Това не е проблем — никой не идва вечер, след като вечерята е поднесена. Сигурно е някой страж със съобщение: не смея да се надявам на помилване.

— Кой е там? — обаждам се малко неспокойно, но не мога да чуя отговора, докато плъзвам назад резетата, а когато отварям вратата, там стои страж и един по-висок мъж с качулка, спусната толкова напред, че не мога да видя лицето му.

Посягам да затръшна вратата, но той бързо протяга ръка.

— Не ме ли познаваш? — прошепва. — Съпруго?

Това е Нед, това е Нед, това е Нед, моят съпруг, красив и усмихнат. Той кимва на стража и бутва вратата ми, за да я отвори. Грабва ме в обятията си и целува лицето ми, косата ми, затворените ми мокри клепачи, устните ми.

— Нед — ахвам. Не мога да си поема дъх.

— Любов моя. Съпруго моя.

— Свободен ли си?

— Господи! Не! Подкупих пазача за един час с теб. Кити, толкова те обичам. Никога не съм преставал да те обичам. Да ми прости Бог, задето те оставих. Изобщо не биваше да заминавам.

— О, знам! Знам! Трябваше да бъда по-твърда. Но знаех, че ще се върнеш. Не получи ли писмата ми?

— Не! Не съм получил писма от теб! Не можех да разбера това! Получих само едно, когато ми наредиха да се върна, и ми казаха, че очакваш дете и си арестувана. Нямах представа какво да правя. Французите ми казаха, че съм в по-голяма безопасност, ако остана при тях, отколкото ако се върна у дома да се изправя пред Елизабет. Молеха ме да не ги напускам, но не можех да те изоставя тук.

— Не си получил писмата ми? Писах! Пишех често, умолявах те да се прибереш у дома. Не може да са се изгубили.

Поглеждаме се: осенява ни истината, съзнанието, че сме заобиколени от врагове.

— Нед, пишех толкова често: не може да е било случайно. Сигурно са ги откраднали.

— От самото начало сме заобиколени от шпиони — казва Нед и ме притегля към спалнята. Отмята мантията си с качулка, смъква жакета си и изхлузва ризата си през главата. Отслабнал е от затворничеството си, а кожата му е бледа в полумрака. Изведнъж оставам без дъх от желание, настойчиво като неговото.

— О, но трябва да видиш Теди!

— Ще го видя, ще го видя, но първо трябва да видя теб. Мечтая за теб от толкова отдавна.

Минали сме през вратата и стоим до леглото ми. Не се поколебавам дори за миг. Отмятам завивките и се вмъквам вътре. Нед се надвесва напред, гол до кръста, и изхлузва нощницата през главата ми. Вдигам ръце и тя се смъква и се надипля.

— Закле ли се пред архиепископа, че сме женени?

— Да! Нито веднъж не му позволих да каже, че не сме.

Той се засмива късо.

— Аз също. Знаех, че няма да ме предадеш.

— Никога. Никога няма да се отрека от теб.

Протягам ръце към него, а той изхлузва тесния си панталон и идва към мен. И двамата сме настойчиви и страстни. Разделени сме от повече от година: още тогава не можехме да се наситим един на друг. Мечтаех за този момент и болезнено копнеех за докосването му. Той се поколебава над мен, вглежда се надолу в изпълненото ми с възторг лице.

— Любов моя — прошепвам му и той се спуска върху мен, както сокол връхлита върху плячка.

* * *

Имаме само един час заедно, и когато той се измъква с препъване от леглото ми и аз му помагам да навлече ризата си, това ми напомня за сватбения ни ден, когато се обличахме един друг, суетейки се с връзките, а Джейни и аз трябваше да бързаме да се приберем за вечеря.

— Сега ми покажи сина ми! — възкликва той.

Въвеждам го в стаята на прислужницата, където нашето бебе спи в люлката си до леглото й. Ръката й все още е протегната, за да може да го полюшва, когато се размърда. Той спи сладко, по гръб, с ръце, стиснати в юмручета над главата му, с поруменели бузи, с розово мехурче от млякото, което е сукал, върху горната му устна.

— Мили Боже, толкова е прекрасен — прошепва съпругът ми. — Нямах представа. Мислех, че бебетата са грозни. Той притежава цялата ти красота: прилича на съвършена малка кукла.

— Упорит е като теб — казвам. — Не е особено съвършена кукла, когато някой го ядоса. Реве за храната си като гладен лорд и не търпи никакво забавяне.

Предпазливо се връщаме на пръсти в стаята ми.

— Сама ли го кърмиш?

— Нямаше кой друг да го прави! — засмивам се на потресеното му изражение. — Отглеждах го така, както бедните жени гледат кърмачетата си. Давах му собственото си мляко и собствената си обич, и той заяква от тях.

Той целува ръцете ми, устните ми, лицето ми, целува ме като умиращ от глад човек, който би вкусил всичко.

— Ти си ангел. Ти си ангел за него и за мен. Утре вечерта ще дойда отново.

— Можеш да дойдеш отново? — едва мога да повярвам. Как така?

Той избухва във възхитителния си смях, който не съм чувала толкова отдавна.

— Тъй като сме публично обявени за греховни любовници, изглежда, ни е позволено да бъдем заедно, макар да бяхме разделени, когато бяхме съпруг и съпруга. Сър Едуард ми даде позволението си, сякаш за да каже, че след като сме наказани толкова жестоко за един грях, със същия успех можем и да му се насладим. Пъхвам в ръката на пазача по някоя монета и той ме води при теб.

— Можем да бъдем заедно? — не ме е грижа дали ще прекараме остатъка от живота си в Тауър, ако можем да спим в обятията си и той може да вижда сина си.

— Не така се надявах да живеем, но това е най-доброто, което можем да направим засега — казва той. — И все още имам надежди. Елизабет не може да се противопостави на всичките си съветници, а Уилям Сесил и Робърт Дъдли знаят, че не сме се провинили в нищо, освен в любов. Те са наши приятели. Искат протестант-наследник на трона, а ние го имаме. Ще работят срещу Мери, кралицата на шотландците: никога няма да я приемат. Не се отчайвам, любов моя.

— Нито пък аз — казвам: куражът ми се усилва при думите му. — Не се отчайвам. Никога няма да се отчая, ако мога да бъда с теб.