Стив Бери
XIV колония (13)

12

Малоун не бе имал намерение да се среща със Зорин. Това би било връх на глупостта. Затова той подмина необичайно изглеждащото съоръжение на върха на скалистия хълм и продължи още двайсет и пет километра на север, към дачата. Двулентовият път, ограден от двете страни с преспи сняг, вървеше успоредно на езерния бряг, но до момента той не бе срещнал нито една кола в обратната посока, което го накара още веднъж да се запита какво ли иска от него въпросният Зорин. Най-вероятно единственото, което би открил в обсерваторията, щяха да са още неприятности.

Притежаваше много добро чувство за ориентация благодарение най-вече на фотографската памет, с която бе благословен по рождение. Често се питаше от кого ли я бе наследил, докато майка му един ден не му каза, че нейният собствен баща е имал същата необикновена дарба. Така или иначе, Малоун запомняше всичко, до най-малки подробности. Помнеше дума по дума есетата, които бе писал навремето в гимназията, можеше да възстанови като на филм всяка Коледа от детските си години. Тази му уникална способност му бе вършила добра работа като юрист, а впоследствие и като член на отряд „Магелан“; тя и сега му помагаше да си води наум каталог на заглавията в книжарницата в Копенхаген. Но тъкмо заради тази своя памет той не можеше да се отърве и от спомена за Касиопея Вит. Спомняше си всеки детайл от времето, прекарано заедно, а това вече не беше толкова добре.

Той намери виещата се алея, която бе видял от въздуха да отвежда нагоре към билото, където се намираше дачата. Отби камиона от шосето и го насочи между дърветата към една заснежена поляна. Спря, слезе и продължи напред през преспите; ботушите му затъваха със скърцане в дълбокия сняг. Очите го смъдяха от ледения вятър. Ежедневните лицеви опори и коремни преси го бяха запазили във форма, но изкачването в ледения въздух подложи силите му на изпитание.

Той стигна до върха, огледа се назад и видя стъпките си в снега. Ръждива телена ограда преграждаше пътя му по-нататък. От трите комина на дачата продължаваше да се вие дим. Единия от двата автомобила, които бе видял преди, го нямаше. До ушите му достигна народна музика. Той откри източника: една от помощните постройки, цялата от дървени трупи, без прозорци, от чийто конусообразен покрив се издигаше струя пара.

Бе изпратен тук с мисия: да издири Вадим Белченко. Виждал бе негова снимка, правена преди години. Когато го откриеше, трябваше да напусне мястото и да докладва координатите. Първата част от задачата бе сравнително лесна; втората не толкова, понеже телефонът му беше повреден. Но поне разполагаше с камион, а все някъде щеше да намери и телефон.

Малоун прескочи оградата и притича през асфалтираното пространство до дървената постройка. Спря се пред вратата, бутна я навътре и бързо влезе. Вълна от горещ сух въздух го блъсна в лицето. Втора врата, закрита с кожено одеяло, водеше към вътрешно помещение. Той го отметна и надникна вътре — беше нещо като сауна. В центъра на помещението под купчина нагорещени камъни беше напален огън. Между огъня и отсрещната стена се издигаха амфитеатрално няколко реда грубо сковани пейки, а на първия ред, най-долу, седеше старец. Гол, протегнал напред крака и сплел изкривените си от артрит пръсти отзад на тила.

Чертите на лицето му съответстваха на снимката, която бе видял.

До него на пейката свиреше малък касетофон. Малоун влезе и се приближи до стареца. Лицето му приличаше на маска — плоско и с широки скули; кожата му беше с цвят на мръсен сняг. Притворените му очи бяха хлътнали дълбоко в черепа зад дебели гънки сбръчкана кожа. Мокра русолява коса покриваше скалпа му, а единствените признаци за напредналата му възраст бяха хлътналият гръден кош и изпитите бузи. Старецът невъзмутимо дърпаше от воняща пура.

Малоун се пресегна и спря музиката. Очите на Белченко се отвориха; той се надигна на лакът. И двете му зеници бяха покрити с пердета.

— Аз съм Котън Малоун — каза на английски Котън.

— Какво търсите тук?

— Дойдох да се убедя, че сте добре.

— Че защо да не съм?

— Бяхте изчезнали и някои хора се питаха какво става.

— Искате да кажете, че руските служби са се питали. Защо пращат американец да ме наглежда?

— Това е въпросът, който и аз си задавам.

Белченко изпусна облак лют синкав дим, който се изви нагоре към тавана.

— Вие шпионин ли сте?

— Вече не.

От горещия въздух ноздрите на Малоун бяха изсъхнали и той дишаше плитко през устата. Усети по гръбнака си струйка пот.

— Да речем, че сега съм нещо като шпионин на свободна практика.

— Навремето съм срещал такива. Никога не съм ги харесвал.

— Къде е Зорин?

— Отиде да се види с вас.

Малоун не бе дошъл тук, за да губи време в приказки. Всъщност мисията му бе приключила. Открил бе Белченко, сега трябваше просто да докладва. Но човек трудно забравя старите си навици; в него напираше още един въпрос.

— Защо на руското правителство изобщо му пука с какво се занимавате?

— Защото знам някои неща, господин Малоун. Които те също биха желали да научат, преди да съм умрял.

— И вие сте обещали да им ги кажете.

— Стори ми се изгодна сделка: информацията срещу живота ми. Само че, кажа ли им ги веднъж, за тях животът ми вече няма да струва нищо. Вие май нямате представа в какво сте се набутали, а?

— Никаква. Бихте ли ме просветили?

— И защо да го правя?

Добър въпрос, който обаче можеше да остане за друг път.

— Трябва да тръгвам. Е, приятно ми беше.

— Знаете ли, че всяка история, измислена някога от човешки мозък, може да се сведе до три части?

Странно изказване, каза си Малоун; нещо му подсказваше, че продължението няма да му хареса.

— Начало, среда. И после край — каза Белченко. — И когато тези три елемента се съберат в едно цялостно повествование, то носи удовлетворение на слушателя. Началото го знаем, после имаше една дълго проточила се среда. А сега, господин Малоун, идва време да чуем и края на историята.

Нещо не беше наред. Тъкмо се бе поздравил, че е постъпил мъдро, избягвайки Зорин и идвайки направо тук, и Малоун започна да подозира, че ходът му е бил очакван. С лявата си ръка старецът продължаваше да стиска пурата, но с дясната бръкна зад пейката и изведнъж в нея се появи пистолет.

— Не си въобразявайте, че не ви виждам достатъчно добре, за да ви застрелям.

Коженото одеяло, с което бе закрита вратата, се размърда. Малоун се извърна и видя двама мъже, облечени в зимни униформи, и двамата въоръжени с автоматични пушки.

— И за какво ви е притрябвало да ме убивате?

— Защото Зорин каза за нищо на света да не ви оставям да си тръгнете жив от тук.