Зейн Грей
Железният път (80)

Следобед, за голямо удоволствие на приятеля си, Нил забави темпото на работата. Палещите лъчи на слънцето, лепкавата пот, мускулната болка, която постоянно растеше, непрекъснатата жажда, изтощението на силите — всички тези усещания се обединиха в едно чувство и постоянно напираха до прага на съзнанието. Ръцете му се израниха, краката му отмаляха. Раната в гърдите му гореше, от нея потече кръв, а и пулсът му се ускори. Когато денят догаряше, младият човек едва се държеше на крака.

Той се върна с работниците в лагера, спа дванадесет часа и се събуди с натежали и наболели членове. Но Нил пак отиде на работа и вторият ден за него измина още по-мъчително.

Третият ден се превърна в решителна борба между волята и тялото, между храбростта и болката. Но той не прекрати работата си, докато можеше да се движи и да носи. И от този ден състоянието му бавно започна да се подобрява.

Наистина би намерил спасението на душата си в тази твърде късно съзната, но чудесна любов към труда и хората. Но на мозъка му бяха нанесени непоправими щети: той виждаше около себе си всичко хубаво, силно разпалващо; и след това със светкавична бързина над чувствата му падна някаква сянка и надеждата угасна.

И той стоеше като че ли обхванат от странно заслепение. Очите му гледаха втренчено нанякъде, докато другарите му го повикваха пак на работа. Тези случаи на внезапно замайване ставаха все по-чести и понякога дори изведнъж го караха да спре, когато вече беше издигнал чука.

Друг път почваше да тъжи за стария си приятел и неразделен спътник — Лари Ред Кинг. Той пазеше свято спомените си за Лари, макар те да надигаха лек и странен шум от миналото — гласа на Бентон, на златото, на порока, на кръвта и на смъртта. Нил не разбираше тайната на онези дни, които беше преживял. Това беше период на разюздан бяс, какъвто неговата раса вече никога нямаше да преживее. Честолюбието и стремежите му, неговото падане, борбата му с ада, приятелството му и неговата загуба, мъките и скърбите му и крайната му победа, всичко това беше символ за напредъка на едно голямо движение.

Мъката по Ели Ли все повече се засилваше. Когато я мислеше за мъртва, той винаги беше чувствувал духа й близо до себе си, всяка сянка му спомняше за нея и гласа й долавяше във вятъра. Сега тя беше жива, но изчезнала далеч зад планините и равнините и откъсната от погледа и ръцете му, за да започне нов и чужд живот. Какво ли правеше сега? Можеше ли да понася всичко това? Той знаеше, че тя никога няма да го забрави — никога няма да изневери на мислите му. Но тя беше млада и суровият живот я беше очукал. Възможно беше да се подчини на заповедите на студения Елисън Ли. В една щастлива обстановка нейната красота и миловидност щяха да примамят цял рояк кандидати.

И ревността, по-силна от всички чувства, с изключение на страха, лиши Нил от неговото въодушевление, блажените му мечти и старото му желание за работа. Все пак, макар радостта му да изчезна, в него все още остана малко смелост. Той чувствуваше, че ревността малко по малко ще го разсипе. Тя беше толкова силна и толкова чудна, че извикваше в паметта му думи и действия, които досега не беше могъл да си спомни. И Нил започна отново да преживява миналото. Много неща го озадачаваха, сякаш се подиграваха с разума, но постепенно всичко започна да става по-ясно и да добива по-дълбок смисъл.

И един ден, когато размахваше чука, неговото Аз, което не преставаше да го мъчи, болезнено, изпитателно и подхранвано от вечни съмнения, зададе нов въпрос на паметта му.

„Какви бяха последните й думи към мене?“

И някъде дълбоко в съзнанието му мъгляво се поя ви отговора: „Нил, аз ти прощавам!“

Той си спомни за лицето й в онзи миг, за тъжните й очи и протегнатите й ръце.

— Да ми прости! Защо? — промърмори объркано и тъжно Нил. Той захвърли чука и застана неподвижен, макар тръбата да свиреше за обед. И докато погледът му се скиташе над горещата, гола пустиня, той отново видя пред себе си онази сцена, когато се беше борил с Елисън Ли за дъщеря му.

„Ли мислеше, че съм убил Стентън — промърмори на себе си Нил като замаян. — Но Ели… тя знаеше, че това е работа на Лари… Защо ли пък това беше хрумнало на Ли… и на генерал Лодж? Той искаше да ме защити… Ах!“

Нил бързо бръкна в джоба си, в който се намираше малкото кожено тефтерче с писмото на Стентън. Той го отвори с разтреперани ръце. Това писмо щеше да му обясни загадката.

Генерал Лодж беше казал, че машинистът му е прочел високо само първите няколко реда; от тях Елисън Ли и останалите слушатели бяха теглили заключенията си.

Нил прочете първите редове.

„Нищо чудно, че мислят, че аз съм я убил! — извика все така на себе си той. — Тя съвсем ясно ме обвинява, макар да иска да каже съвсем друго нещо. Ах, този документ би бил достатъчен да ме обесят!… И въпреки това днес всички знаят, че Лари е стрелял върху нея… Какво всъщност е имала да ми прощава Ели? Погледът й беше такъв, че до гроба си не бих могъл да го забравя.“

И неочаквано истината нахълта немилостиво в съзнанието му:

„Боже мой! Ели вярва онова, което всички останали вярват и което аз, в моето заслепление, не отрекох достатъчно ясно… Че съм бил любовник на Бюти Стентън!“