Кейт Аткинсън
Зад кулисите на музея (8)

Сатурнови пръстени

Останалите живи женски представителки на семейство Ленъкс се люшкат между двата свята: на невинността и на опита. За мен това кристализира в изпита след началното училище, който ми предстои и който ще реши съдбата ми завинаги. За Нел е преминаването от живота към смъртта, Бънти може да се, а може и да не се поддаде на изкушението на изневярата, а Патриша… Патриша влиза един късен януарски следобед в стаята ми и заявява гордо, че е на път да си „загуби девствеността“.

— Искаш ли да ти помогна да я потърсим? — питам безизразно аз, защото не съм чула съвсем какво е казала.

— Недей да остроумничиш! — изръмжава тя и тръшва вратата след себе си.

Тъй като същия този ден съм се провалила на пробния изпит по аритметика, жестоко се засягам от тази забележка и дълго време се взирам във вратата, обмисляйки възможните пътища, по които ще поеме животът ми. Ще последвам сестрите си — и мъртвите, и живите — в девическата хуманитарна гимназия „Куийн Ан“, или пък ще бъда запратена наедно с отпадналите в техникума „Бекфийлд Лейн“? Освен бъдещето на вратата на стаята ми се мъдри и календар „Стара Англия“, подарен ми за Коледа от леля Гладис. С въпросната Стара Англия в нашето семейство не сме особено добре запознати — страница след страница, месец след месец сламени колиби, далечни кули, коли за сено и млекарки. Тя е и източник на полезни късчета информация — как иначе щях да знам кога е Денят на доминиона? Или пък годишнината от битката при Хейстингс? Де това да ми помагаше за изпита обаче!

Прелиствам апатично понеделнишкия брой на „Гледай и учи се“, без да намеря нищо, което да искам да погледна или науча. Въпреки че имаме централно отопление в светлата и просторна симпатична къщичка, заменила тъмните сенки над магазина, Бънти отказва да пуска радиаторите в стаите, защото смята, че е нездравословно да се спи на толкова топло. Патриша отбелязва, че и хипотермията не е здравословна, но когато Бънти захапе някое убеждение, трудно го пуска. В стаята ми е толкова студено, че виждам как връхчетата на пръстите ми порозовяват, после посиняват и ако продължа да ги гледам още малко, сигурно ще полилавеят и ще изпадат. Възможността да наблюдавам този интересен феномен обаче ми е отнета, защото Патриша се връща и казва:

— Може ли да поговорим, или ще се държиш като идиот?

Горката Патриша, толкова отчаяно иска да сподели с някого, че се налага да се примири с мен. Вече няколко седмици я ухажва Хауърд — простоват очилат пън от „Сейнт Питърс“, скъпото частно училище, чиито площи за игра са в съседство с игрището за хокей на „Куийн Ан“. Като истински воайор седмици наред наблюдава Патриша — тя е психопатологично откачено дясно крило — докато се предполагаше, че вари разни неща в колби, и накрая точно преди Коледа я убеди да излезе с него.

— Реших да го направя с него — казва тя, като кара „го“ да звучи като вадене на зъб, а пък аз, пропуснала темата на първоначалния разговор, все още не съм сигурна какво може да е това „то“.

От дъното на лишеното от призраци стълбище Бънти започва да крещи на Патриша, но тя не й обръща внимание. Бънти продължава да крещи, Патриша продължава да не й обръща внимание. Коя първа ще се измори?

Бънти.

— Другата седмица родителите на Хауърд заминават за уикенда — казва Патриша — и тогава ще го направим.

Сяда на крайчеца на леглото ми с нетипично ведър вид, а аз се осмелявам да попитам дали е влюбена в Хауърд.

— Луда ли си, Руби! — изсумтява Патриша звучно. — Романтичната любов е буржоазна отживелица! (Това в „Гледай и учи се“ не го споменават.) Обаче — добавя тя с нежелание — е хубаво някой да те иска, нали разбираш?

Кимам съчувствено и с разбиране, сигурно е много хубаво. Отбелязваме този рядък момент на близост, като пускаме последния ми запис, купен заедно с плоча с коледни песни — „Танцовата забава на Чъби Чекър“, и със сериозен вид няколко минути упражняваме туист, танц, в който изобщо не ни бива — Патриша е прекалено дървена и стеснителна, а аз непрекъснато падам — и накрая се пльосваме изтощени една до друга на леглото, загледани в чистия талашит на тавана ми, толкова изтънчено различен от напуканата варосана мазилка над магазина.

— Сигурно ще искаш да те заведа на кино утре? — извръща глава към мен Патриша, сякаш ми прави огромна услуга, а знам, че и тя колкото мен иска да гледа „Кид Галахад“, защото едно от малкото общи неща помежду ни е преклонението пред Елвис Пресли.

Освен това утре, осми януари, е рожденият ден на Елвис — годишнина, отбелязана на календара „Стара Англия“ с няколко малки червени, ръчно добавени сърчица. Кани мен в „Одеон“, а не Хауърд, защото знае, че той през цялото време ще се присмива на нашия облечен в синьо кадифе идол с нежно сърце.

Чака ме след училище, където съм се провалила на още един пробен изпит по аритметика, и ме утешава с месни банички от „Ричардсънс“ и информацията, че някои от най-видните световни герои — Ганди, Швайцер, Кийтс, Буда, Елвис — така и не са взели изпита, да, ама, отбелязвам аз посърнало, не са се и пробвали. На самата нея тази година й предстои матура, но човек никога не би познал, ако съди по количеството време, което прекарва в учене (нула).

„Кид Галахад“ ми пооправя настроението, а месните банички и голямата кутия шоколадови бонбони „Попетс“, която си разделяме в тъмното, успяват до известна степен да компенсират липсата на каквото и да е за ядене, когато се прибираме. Напоследък Бънти линее, поляга си тревожно често и без видима причина, освен че „не се чувства добре“. Започнала е да прави неприлични за жена заявления, от които на леля Бабс би й се изправила косата. Случвало ми се е например да я заваря в банята на четири крака да търка енергично тоалетната чиния с препарат, след което да прекъсне тази медитация, да свали гумените ръкавици и да изръмжи: „На тази къща съпруга не й трябва — трябва ми на мен!“. Моля?! Още малко ще поиска и да гласува!

Тъй като първата част на изпита ми ще се проведе идния вторник, тя се съвзема, колкото да направи неделен обяд (хапването в ранния следобед на север още не е популярно явление), „тайна вечеря“ от печено агнешко, масло, боб, печени картофи, ментов сос и замразен грах. „Жалко, че никой не се сети да сготви граха!“ Това е шега на Патриша, когато пита какво ще обядваме, а Бънти изброява гореспоменатото меню. Аз се смея с цяло гърло, понеже, както се досещате, Патриша не се шегува често. Даже изобщо, тъй че се смея още повече, малко като Смеещия се полицай, защото ще е много жалко, ако никой не се смее на първата в живота й шега.

Патриша и Бънти ме гледат кръвнишки. Патриша е избрала много неподходящ момент да демонстрира чувството си за хумор, защото в момента не е сред „отличничките“, предвид, че тази сутрин се е прибрала заедно с млекарския камион. Предполага се, че снощи „го“ е правила с Хауърд. Бънти я подлага на кръстосан разпит, за да открие следи от скорошен разврат, но поне в моите очи днес Патриша си изглежда точно както и вчера.

— Ако и за минута бях помислила — казва Бънти и бърка бясно соса из тигана, — че…

— Съм се забавлявала? — довършва Патриша с презрително изражение, което просто си проси да бъде заличено с плесница.

Такава обаче не последва. Вместо това за всеобщ ужас Бънти започва да трепери като нестегнало се желе; дори твърдите къдрици на главата й потрепват като златна гирлянда на тел. Продължава да бърка соса, като се преструва, че този емоционален пристъп не се случва на нея. Силно изненаданата Патриша сваля гарда и пита колебливо:

— Зле ли ти е, мамо?

Тази неочаквана проява на състрадание (мамо!) е последната капка.

— Зле ли? — излайва тя. — От теб ми става зле, това ми е!

При което Патриша изкрясква в лицето й с побелели устни:

— Нещастна крава! — след което избягва от кухнята. Бънти продължава с треперливото сособъркане, сякаш нищо не се е случило, и без да ме поглежда, казва:

— Вземи се в ръце, Руби, направи нещо полезно, извади чиниите.

Едва когато започва да разпределя пържения боб, който прилича на бледи малки зародишчета, свити върху големите чинии, марка „Харвест“, най-сетне се предава и по бузите й покапват големи като кристални топчета сълзи, които аз се опитвам безуспешно да избърша със салфетка. Докато стигнем до неделния обяд, сосът вече се е желирал, а грахът наново се е замразил. Как, да му се не види, очакват от мен да си взема изпита по словесно — логическо мислене във вторник, при условие че почти не виждам такова в ежедневието си?

Първата част от изпита изглежда подозрително лесна. „Отсъстващ“ се отнася към „д…“, както „п…“ към „близо“, а съчинението е всъщност приятно: Напишете съчинение на една от следните теми:

(А) Случка на оживена улица

(Б) Посещение на басейн

(В) Какво бихте направили, ако имахте вълшебната лампа на Аладин за един ден?

Избирам да имам Аладиновата лампа — отдавнашна моя голяма мечта — и се поддавам на погрешното впечатление, че всичко ще е наред. Две седмици по-късно седя на изпита по аритметика и свят ми се вие от ужас, когато излизам от подобните на тъмница дълбини на училището „Фишъргейт“, в които са ни събрали за изпита за общи познания. Мозъчните ми клетки имат чувството, че цяла сутрин са били опънати на уред за мъчение, подложени на инквизиция с въпроси като: Колко марки с размери 0,5 см x 0,75 см ще запълнят лист хартия с размери 6 см x 8 см? и Магазинер приготвя смес от 2 кг чай за цена 3 шил. 6 п. за ½ кг. Продава сместа на цена 5 шил. за 1 кг. Каква е печалбата му?

Коя съм аз да знам отговорите на тези въпроси?

— Как мина? — посреща ме Патриша пред стълбището на училището „Фишъргейт“, но аз съм прекалено разстроена, за да говоря. Вървим покрай Уз; толкова е студено, че реката вече цяла седмица е замръзнала и сега по течението се носят огромни късове лед. — Толкова студена зима не е имало от 1947 година — казва замечтано тя. — Досега не съм виждала реката да замръзва така. Някогаш почти всяка година е замръзвала, знаеше ли?

Естествено, че не знам — аз нищо не знам.

— Защо „някогаш“? — питам аз, решена да направя първата крачка към запълване на празнините. — Защо не просто някога? Или нявга?

— Не знам — свива рамене тя и тогава, както стоим и гледаме замръзналата река и си мислим за някогаш, в мен се надига странно чувство, чувство на нещо отдавна забравено.

Свързано е със студа и леда, също и с водата. Опитвам се да се концентрирам върху него, да го върна към живота, но то мигновено се изпарява от мозъка ми. Понякога така се чувствам, като ме събудят по време на някоя моя разходка насън, знам, че нещо безкрайно важно ми убягва, и се опитвам да го намеря — нещо, което е било изтръгнато от мен и е оставило вътре празнина — и това нещо през цялото време е мъчително близо, сякаш е зад ъгъла на улицата, зад някоя врата или в някой шкаф. После се връщам изцяло в реалността и нямам представа какво съм търсила.

— Добре ли си, Руби? — пита Патриша, но вниманието ни е привлечено от приближилата двойка лебеди, кацнала умърлушено на своето си късче лед.

Слушаме непрестанния пукот на реката и гледаме как дъхът ни се издига във въздуха.

— Ти защо всъщност си тук? — питам аз след известно време.

— Бягам от час. Според теб тези лебеди добре ли са?

— Ами, аз лично съм готова веднага да си сменим местата — отвръщам скръбно. — Поне на тях животът не им зависи от това дали могат да смятат наум.

— Освен това могат да отлетят, когато си решат — кима тъжно Патриша.

— И са заедно — добавям аз, докато те се плъзгат покрай нас на парчето лед, разрошили великолепни криле, за да се предпазват от сковаващия студ. Потрепервам от глава до пети. — Водата изглежда толкова студена.

— Студена е — казва тя развълнувано, после ме поглежда косо, някак странно. — Руби?

— Да?

— Помниш ли… — после поклаща глава. — Нищо, няма значение, хайде… ще изчакам с теб автобуса, ако искаш — после си вдига яката, за да спре вятъра.

 

 

Рожденият ми ден е отбелязан с празненство, организирано от Бънти с неохота за утешение заради страданието ми покрай изпита по аритметика. Празненството не е безспорен успех — едно момиче, на име Ванеса, си изповръща червата, защото изяжда прекалено много сандвичи със сардини, а някой бута настолната лампа по време на буйна сесия туист. Тортата обаче обира всички точки — истински прецедент, купена от магазина! — Бънти винаги, ама винаги сама прави тортите за рождените ни дни — с дефекти, замазани със заквасена сметана и набодени със свещи като измъчени таралежи, но тази година е обявила бунт. За разлика от Бънтините торти, тази от пекарната „Терис“ е невероятна — хрупкава, с лебедовобяла захарна украса, оформена на извивки, вълни и снежни пера, впоследствие допълнена с красиви маслени розички. Струваше ли си обаче Джордж да си троши краката да я купува в последния момент в събота, изричайки думи, от които дори Патриша би се сепнала? Струваше ли си Бънти пак да не се „чувства добре“ и да крещи на Патриша: „Ти не си ми дете!“, на което Патриша отговаря: „Слава тебе, Господи!“, и излиза от къщата точно преди да трябва да организира мен и гостите ми за първата игра на шаради. Чувам я, като се прибира много по-късно същата нощ и се качва тежко по стълбите, така че разлайва Парцаливко, а Нел извиква в съня си. Оставила съм на Патриша парче торта на възглавницата — в нарушение на стриктната заповед на Бънти повече да не й се дава храна.

Мисля, че ако зависеше от Бънти, повече никой от нас нямаше да яде.

— Наготвих се — заявява тя уморено, докато се боричка с консерва пай с говеждо и бъбреци „Фрей Бретос“.

Знак за допълнителното влошаване на състоянието й е отпускането й в стил „Елизабет Барет“ върху гладката вълнена тапицерия на канапето във всекидневната. Казва, че й е „дошло до гуша“, но не конкретизира от какво. От Джордж сигурно. Тази потиснатост е в контраст с необичайната жизненост на Патриша, дължаща се, по нейните думи, на бохемската наслада от секса, който тя и Хауърд заедно откриват. Заради това свое ново хоби забравя да си преговори за пробната матура и се проваля безнадеждно по всички предмети.

Бънти се постяга за последния ден преди постите — ден за „пиршества и веселби“ според календара „Стара Англия“. Не и у нас, поне не след като Бънти залепва петата палачинка на стената на кухнята, вместо да я завърти обратно в тигана, както си му е редът. Палачинката остава на стената за няколко секунди, после бавно се отлепва и пльосва на лепкаво купче на пода, подобно на статист от научнофантастичен филм (Палачинки убийци!). Някак си ми се струва ужасно символично, още повече че това е палачинката на Джордж.

— Е — обажда се Патриша, лепнала на уста запазената Бънтина усмивка — аз така или иначе не искам повече, ти също, Руби, нали?

— Горе-долу — измърморвам аз и се изнизваме от кухнята, преди тиганът да прелети със свистене към главата на Джордж.

Прилягащо на случая усещане за разкаяние се носи из въздуха в първия ден на постите, но ние знаем, че няма да продължи дълго. С началото на постите започва и влошаването на Нел, която след палачинковото фиаско повече не става от леглото си, дори не и за Великден. Някъде насред всичко това, на среднопостна неделя, Бънти демонстрира явна липса на майчинско чувство, като заключва, та да не може Патриша да се промъкне в три сутринта, както обикновено. Патриша, в подобаващ отговор, застава отдолу в притихналия въздух на предградията и крещи:

— Проклети буржоазни свине… когато дойде революцията, първо теб ще разстрелят, Бънти Ленъкс! — което, съвсем логично, предизвиква доста вълнение из квартала.

Мисля, че на Патриша й е забавно, и ме поглежда едва ли не раздразнено, когато й хвърлям моя ключ от прозореца.

Самата аз преди Разпети петък преживявам травмиращо посещение при зъболекаря, господин Джефрис, в резултат на което губя три от любимите си млечни зъби, в които се бях вкопчила до последно. Може пък да не искам да се разделям с детството си. (От друга страна, може пък да искам.) Патриша много мило заменя зъбчетата с три монети и ме води да се запозная с Хауърд в кафене „Акрополис“. Трудно ми е да повярвам, че този тромав, недодялан, пъпчив младеж е отговорен за вакханалията от екстаз, за която Патриша ми докладва повечето неделни сутрини, докато си лежа в неопетненото легло и слушам „Изи Бийт“.

Съботата и неделята на Великден са белязани от поредица роднински посещения за сбогуване с Нел, на която вече може да се каже, че й е „дошло до гуша“ от живота. Това преждевременно бдение донася и безброй великденски яйца. Идват леля Гладис, чичо Клифърд и Ейдриън, както и леля Бабс (сама, слава богу!) и чичо Тед. Ейдриън вече е напълно пораснал (на двайсет), но все още живее при техните. Тъкмо се е захванал като чирак при един фризьор и е много полезен из къщата — слага масата за вечеря, вдига каната с чай и казва на Бънти „Ще ми позволиш ли?“, при което тя изглежда напълно шокирана, тъй като досега никой не й е предлагал да я отмени (личи си, че е изкушена). Застаналият зад Ейдриън чичо Тед смигва на Джордж, слага ръка на хълбок и прави няколко ситни стъпки на място. Джордж избухва в силен кикот, но когато чичо Клифърд пита: „На какво се смеете?“, поклаща глава безпомощно. Ейдриън е довел и кучето си — плах териер с твърда козина, който Парцаливко се опитва да разчлени.

Чичо Тед осведомява компанията, че най-сетне се е сгодил за дългогодишната си приятелка Сандра, а Джордж вмята:

— Надула е корема, а?

— Джордж! — изревават неодобрително в един глас всички жени.

Бънти минава директно на въпроса и пита кои ще бъдат шаферките, а леля Бабс гледа самодоволно, понеже близначките са често търсени за тази цел. Дори аз трябва да призная, че те биха били малко по-добра добавка към една сватба от мен и Патриша, защото в сравнение с Дейзи и Роуз ние сме двойка непохватни повлекани. Сега са прекалено заети да преговарят за матурите, за да се сбогуват с баба си. Вече са почти по на шестнайсет и отдавна не съм ги виждала. Патриша е почти на седемнайсет и част от любимите й неща включват Хауърд, кампанията за ядрено разоръжаване и „Бийтълс“, които бързо са изместили Елвис в нашите непостоянни сърца. (Всичките му замайващо големи, лъскави черно-бели снимки са свалени от стената на стаята й и са заменени с веселите усмивки на Великолепната четворка. Горкият Елвис!) Патриша успява да обиди всички — две лели, двама чичовци, един братовчед, че дори и едно куче — само за петнайсет минути (доколкото си спомням, нещо във връзка с желанието й да стане член на комунистическата партия), а аз натрупвам три допълнителни боядисани яйца, понеже всички са толкова отвратени, че ми дават нейните. Но каква е облагата за една девойка от три яйца, когато губи сестра си?

Джордж и чичовците Тед и Клифърд сядат около кухненската маса с бутилка уиски, донесена от Тед, и подхващат оживена тристранна дискусия по следните въпроси: а) дали Джордж трябва да направи площадка в задния двор, б) вида на новата ни съседка, госпожа Роупър, която кърми бебето си в лятната градина, предизвикала единодушното възклицание „Мамка му!“ в израз наполовина на възхищение, наполовина на отвращение, и в) най-прекия път до Скоч Корнър.

Аз изприпквам горе в опит да избягам от тези приказки за възрастни, но в стаята на Нел ме посреща още по-неприятна сцена. Бънти, леля Гладис и хванатата в капан Нел гледат страховито стриптийз шоу за жени с леля Бабс в главната роля. Движи се като статуя на въртяща платформа, обръща се към публиката, разтваря леко тъмносинята си жилетка и бяла риза и разкрива от едната страна увиснала лелинска гръд, а от другата — нищо, само сбръчкана кожа и червен белег. Бънти и леля Гладис поемат сепнато въздух с усти като пребити риби, а Нел изстенва тихо. Бързо се махам от стаята. Аз още за порастването на гърдите не знам, камо ли пък за отстраняването им. Седя на стълбището и бутам шоколадови дражета от великденското яйце в зейналата си устна кухина, докато накрая скуката ме принуждава да отида да намеря Патриша и тайно да й върна яйцата, които по право й принадлежат.

 

 

Новите ни съседи са господин Роупър, госпожа Роупър и техните деца Кристин, Кенет и бебето Дейвид. Господин Роупър — Клайв — е бивш командир на ескадрон от Кралските военновъздушни сили, който сега заема някаква висока длъжност в Британските железници — точно от типа мъже, за които майка ми мечтае. И наистина, няколко седмици след нанасянето на Роупърови на Нова година, когато Бънти е в торпедната си фаза, тя бълва порой забележки с обединяваща тема „Защо не беше поне малко като Клайв Роупър?“. Въпросните забележки секват с настъпването на подобрение в състоянието й, някъде около Петдесетница, когато вече не й е необходимо Джордж да е повече като господин Роупър, защото тя държи в ръцете си оригинала.

Моето приятелство с Кристин Роупър е основано само и единствено на географско разположение — от нея няма отърване. По-голяма е от мен с една година и е особено деспотично момиче, в известно отношение прилича повече на Джилиан от самата Джилиан, само дето е доста неугледна, а Джилиан беше красива (макар да си го признавам едва сега, когато е мъртва). Кенет, две години по-малък от мен, е като дестилат от всички малки момченца, живели някога, нещо като модел за демонстрации — от свлечените чорапи до половината лепкава топка за смучене в джоба. Досаден е, но безобиден. Това обаче не важи за бебето Дейвид, на което от всяко отверстие нещо тече и лицето му е все червено — я от рев, я от напъване за „голямата работа“, ако позволите да използвам не особено изтънчената фразеология на госпожа Роупър. Та тя (Хариет) не е съвсем като майка ми. Прилича на командир на ескадрила повече от съпруга си — едра кокалеста жена, излъчваща увереност — много гръмогласна и много типично английска. Като се разрови из невероятно разхвърляната си къща, човек очаква по-скоро да извади някой стик за лакрос или камшик за езда, отколкото непривлекателното бебе Дейвид или неговия неизменен аксесоар — подута гърда, осеяна с изпъкнали сини вени, като триизмерна карта на речна делта.

Тази гледка едновременно ме отвращава и омагьосва. Госпожа Роупър е първата жена, която виждам да кърми (ние не сме от тези семейства). Освен това е в пълен контраст с вече изцяло орязаната гръд на леля Бабс, която лежи по-бледа от чаршафа на леглото си в болницата „Сейнт Джеймс“ в Лийдс, където аз и Бънти отиваме с двупосочен билет с намаление една неделя, а Патриша си остава у дома да гладува в подкрепа на Индия.

Това беше малко след като за пръв път видях Бънти и господин Роупър заедно. С Бънти се намирахме в подвижния кооперативен магазин, някъде между консервите с оризов пудинг, чудейки се дали да вземем ориз, или булгур, когато господин Роупър се качи да дири прах за пране — нов мъж, изпреварил времето си.

— О, виж ти, здравей! — каза той на майка ми.

Облечен беше с елегантни кавалерийски панталони с диагонална плетка, спортно сако със зигзаговидна шарка и вратовръзка. Бънти ми връчи портмонето си, та аз да платя за покупките, а тя да остане в прегръдките на господин Роупър отзад във фургона. Докато рецитирам чинно кооперативния ни номер, виждам отразен в предното стъкло господин Роупър да й подарява с драматичен жест червеното пластмасово лале, което вървеше с всеки пакет прах за пране „Даз“.

Бях там и, повярвайте ми, жената, която пое онова лале, не беше майка ми; онази жена се бе превърнала в кикотещ се момичешки сладкиш — очарователна, игрива, вдъхновена, малко като Деби Рейнолдс, преди Еди Фишър да я зареже.

Боя се за майка си. Нагазва в мътно, непознато дълбоко пространство, където метеоритите се изсипват неочаквано, а — както знаем — Сатурновите пръстени са смъртоносни.

Известно време след това, в края на юни, се случва чудо — Джордж и Бънти получават писмо, с което ги уведомяват, че съм разпределена за гимназия „Куийн Ан“. Тю, както би казал чичо Тед. Резултатите на Патриша от матурите обаче са зловещи. Това е, защото от повечето си е излязла рано-рано. (Попитана от побеснялата Бънти за причината, тя свива рамене и отвръща: „Не знам“.)

 

 

В замяна на лятната почивка, на която тази година няма да ходим заради надвисналата над Нел смърт, Патриша води мен и Катлийн на кино. Патриша не е почитателка на Клиф Ричард; неотдавна влезе у дома с високо вдигната четирийсет и пет минутна плоча „Дека“ на оранжеви и бели ивици.

— „Ролинг Стоунс“! — съобщава тя с маниакално блеснал поглед.

Прибягна се до увъртане, за да се избегне вероятността Кристин да разбере за това събитие; тя се опитва да се вклини между мен и Катлийн и във всеки един момент очаквам да се появи отнякъде и да развали всичко. Не се и налага, Хауърд свършва тази работа, като изпърдява с бузи от смях при вида на Клиф, Уна, Мелвин и бандата.

— Детинска му работа! — коментира на висок глас, след което се заема да върши разни странни биологични неща с Патриша, докато ние хрупаме невинно ментови шоколадчета.

Заради тях се налага да седим на последния ред и не виждаме много добре екрана.

 

 

Нел издъхна немного дълго след това. Последните й думи към мен бяха: „Пази си ботите, Лили!“ (вж. Бележка 8) — извика ми, както лежеше, подобно на сянка, в леглото. В най-последните й думи (предадени от Патриша, която единствена, по чиста случайност, се бе оказала в стаята й, когато предала богу дух), по принцип също липсва известна яснота: Да ви помогна ли да приготвим вечеря за Пърси, госпожо Сиврайт?

Отиваме да видим Нел в погребалното бюро. Не е много приятна компания. Погребалното бюро не е това, което очаквах. Надявала се бях на нещо по-страшно, по-тайнствено, малко като „Сейнт Уилфред“ — тъмнина, тамян, музика от орган — а не добре осветен декор с лимоненожълти стени, кафяви пердета и жардиниери с пластмасови цветя, които изглеждат все едно са вървели безплатно с всеки пакет „Даз“. Катлийн, която се е присъединила към нас, оглежда скептично ситуацията.

— Без свещи? — прошепва тя изумена. Кой ще осветява подземния път на горката Нел?

Патриша е настинала и очите й са червени, но не смятам, че плаче за Нел. Умрялата ни баба изглежда почти същата, каквато беше и през последните седмици приживе, кожата й е може би малко по-жълтеникава, малко неприятно напомняща на костенурката на Кристин Роупър. Жал ми е за нея, а също ми е и много виновно, че не се разкъсвам от скръб, както когато умряха животинките от магазина. Представлението е спокойно, на предния ред, без ментови шоколадчета.

— Стига ли ви? — пита Бънти след известно време и ние потвърждаваме с кимане.

На излизане Бънти се обръща и след кратка пауза казва: „Това беше майка ми“, а мен тръпки ме побиват, точно като Джун Алисън в „Историята на Глен Милър“ по телевизията следобед миналата неделя, защото знам, имам сигурното предчувствие, че един ден ще изрека същите думи.

* * *

Лятото си тече, безбрежни океани от нищо, белязани от дни на игра с Кристин. Госпожа Роупър все ни кара да гледаме бебето Дейвид, тъй че доста време прекарваме в опити да се отървем от него. Една от любимите ни игри е на криеница, при която гледаме него да скрием — под някой храст в градината или в работния навес на Роупърови, а после да отидем да търсим нещо — Парцаливко или пък костенурката. При един такъв паметен случай (отбелязан на моя календар с „Ден на битката при Трафалгар“) напълно забравихме къде сме го оставили. Ако не беше Парцаливко, Дейвид щеше до ден-днешен да си е останал в шкафа до бойлера.

Един горещ, апатичен ден в средата на август влизам в гаража да търся нещо — топката на кучето, бебето Дейвид — знам ли какво? Вместо това пак заварвам Бънти и господин Роупър заедно. Онзи ден в гаража със сигурност гледам и научавам нещо — невероятната бъркотия от бельо, която Бънти при нормални обстоятелства крие от външния свят например. В горещия летен полумрак забелязвам нещо гнусно да стърчи от кавалерийския панталон на господин Роупър. Може пък Бънти най-сетне да е открила своя инструмент за мъченичество? Със сигурност така изглежда, ако се съди по изражението на лицето й. Господин Роупър — вече набрал скорост — внезапно ме забелязва с крайчеца на окото си и безумното изражение пък на неговото лице се сменя на изумено.

— О, виж ти, здравей… — изпъшква той почти беззвучно.

Аз нищичко не казвам, ами просто се изнасям от местопрестъплението.

Вероятно Джордж смътно подозира, че губи жена си и я печели друг, и затова решава да я изкуши обратно с екзотично пътуване до далечни земи — китайския ресторант в Гудрамгейт. Първа грешка — Бънти не обича чуждоземска храна.

Всъщност никога не е опитвала чуждоземска храна, но и така си знае, че не я обича. Втората грешка е, че кани и мен и Патриша.

— Е — казва Бънти, седнала на масата и впила поглед в червената покривка — това определено е нещо ново.

От тавана на мястото на обикновени лампи висят светещи червени хартиени фенери със златни пискюли. Показвам на Патриша лампите, а тя ми се усмихва снизходително. За фон вие писклива струнна музика.

— Това място прилича на знаеш какво — отбелязва Бънти, дъвчейки предпазливо една пържена скарида.

Изважда едно цвете от малката си порцеланова чашка с жасминов чай и го оглежда критично на слабата алена светлина. Джордж поръчва — тройното меню за четирима — коктейл от скариди, говеждо със зеленчуци, сладко-кисело свинско, нудъли с пиле, следвани от компот от личи и кафе.

— Не идваш за пръв път! — казва обвинително Бънти, а Джордж се засмива и отговаря:

— Не ставай глупава.

Само че очевидно е бил, защото сервитьорът му намигва загадъчно.

Джордж черпи от магазинерския си запас от изтъркани теми, за да забавлява Бънти (Е, как ви понася времето напоследък? Ще платим за това съкровище, нали?), но Бънти не поддава.

— Колко още ще се бавят? — пита нетърпеливо след десет секунди тя.

Пристига коктейлът от скариди — повече маруля, отколкото скариди; всъщност скариди е почти невъзможно да се намерят насред марулената джунгла.

— Намерих една! — обявявам победоносно аз. — Намерих скарида!

На което Джордж отговаря:

— Недей да остроумничиш, Руби.

Патриша си брои скаридите, като ги нарежда отстрани на чинията си като дебели розови запетайки.

— Не са точно скариди, от дребните са — обяснява тя и ги набожда с клечка за зъби като сериозен морски биолог.

— О, за бога! — включва се Джордж. — Едри, дребни — какво значение има?

— Има, ако си скарида и искаш да се размножаваш — отвръща спокойно Патриша, а Бънти добавя бързо:

— Няма да говорим за такива работи, благодаря ти, Патриша — от теб може да се очаква, нали?

Пристига следващото блюдо.

— Пръчици! — възкликвам аз развълнувано и ги навирам в лицето на Патриша, а тя ме изпъжда със салфетката.

— Нали не очакваш да ям с тези? — Бънти поглежда невярващо Джордж.

— Че защо не? Милиони китайци го правят — посяга той непохватно със своите по посока на ивица говеждо.

Кой да подозира, че е толкова космополитен? Бънти вдига един лигав и увехнал бобов кълн от чинията си.

— Това какво е?

— Защо просто не се храним? — казва Патриша.

Изглежда някак некомфортно, по-бледа е от обичайно и доста раздразнителна, сякаш не може да стои на едно място. Бледността на кожата й неочаквано започва да преминава в горещо скаридово розово и… точно когато Бънти вдига парче свинско и пита: „Какво ли е на вкус кучешкото? Сигурно като това, а?“, Патриша се разтреперва и пак става от розово-червена снежнобяла, след което пада вдървено от стола си.

— Е, поне сега знаеш, че си алергична към скариди — утешавам я аз, докато лежи в плен на високото бяло болнично легло.

— Дребни скариди — поправя ме тя и ми предлага дъвка с плодов вкус.

 

 

Следва седмица на трескаво пазаруване на униформи, когато Бънти осъзнава, че трябва да бъда обзаведена от глава до пети за новия срок. От „Куийн Ан“ са ни дали списък за униформата, който е доста плашещ не само заради удивителния брой одежди, които явно ми трябват, за да ходя в хуманитарна гимназия, ами и заради строгия тон, с който е написан. Има изобилно количество главни букви и подчертани думи в предупреждение към небрежните родители. Например — тъмносиня пола, плисирана или разкроена, НЕ ПРАВА, с джобове, или тъмносиня престилка с джоб, макар че не пише защо е толкова наложително от морална гледна точка да се избягват прави поли. Конфигурацията на обувките е също строго специфична — обувките за вътре например трябва да са за предпочитане с гумена и равна подметка. (Сандали с каишка на петата и открити пръсти НЕ може да се носят.) Силно се препоръчват сандали от типа „Кларкс“. Струва си да се отбележи, че списъкът за униформата почти няма общо с нещата, с които се облича Патриша — често се измъква от къщи със забранена права пола и сандали с каишка над петата, без съмнение по този начин доказвайки неморалността си. Този житейски път обаче не е моят и двете с Бънти се влачим от „Айзък Уолтънс“, през „Мисис Матерсън“, до „Садкот“ в безкрайно търсене на тъмносини плисирани къси панталонки от точно определен плат за физическо възпитание.

Не знам защо — вероятно заради новооткритата си закачливост в любовта — но това са едни от най-приятните ми преживявания с Бънти. Между придобиването на отделните части от униформата си почиваме по кафенетата, нарамили големите хартиени торби. Бънти си сваля обувките под масата в „Бетис“ и излапва огромна тарталета с ягоди и целувки и изглежда почти щастлива.

В хуманитарната гимназия си падам точно на мястото — тежките петдесетминутни часове, дисциплината на опашката за обяд, дребните разпределения и преразпределения на нови приятелства — всичко това е като освобождение след непрестанната мелодрама на домашния живот. Единственото смущаващо нещо е как всеки път, когато някой учител прочете името ми от дневника, всички вдигат глави някак развълнувано и казват: „Сестрата на Патриша?“, сякаш и през ум не им е минавало, че Патриша има семейство. За щастие, изглежда, никой не помни Джилиан.

Патриша, независимо от лошите си резултати от матурите, сега е habituée^[1] на шеста обща стая на първия етаж и рядко я засичам сред светлата дъбова ламперия на коридорите. Ако се случи, тя се прави, че изобщо не ме познава, което е доста унизително, още повече че другите момичета от горните класове с новопостъпили в училището сестри все се суетят около тях и се хвалят пред приятелките си като с домашни любимци.

В тръс, лек, а после и бърз галоп времето върви към края на срока и аз полагам много усилия в изработването на контурни карти и графики на римски системи за централно отопление и писане на изречения на френски — друг език! Учителката по френски казва, че имам дарба за езиците, тъй че не пропускам възможност да упражня този прекрасен нов език. Je mʼappelle Ruby. Je suis une pierre précieuse^[2]. Понякога успявам да убедя Патриша да си говори с мен, но това хвърля Бънти в параноя, защото си мисли, че говорим за нея.

— Notre mère — отбелязва с меден глас Патриша — est une vache, nʼest-ce pas?^[3]

* * *

Когато научавам, че Кенеди е застрелян, аз единствена оставам на масата в трапезарията, заслушана в новините по радиото, за да отвлека вниманието си от факта, че (по ред на номерата) Патриша, Бънти, а после и Джордж са излезли бурно от стаята, впримчени в спор, достигнал на този етап мащаби, на фона на които всичко, което се случва в щата на самотната звезда, бледнее. Инцидентът е предизвикан от пакет цигари „Федрълайт“, озовал се в джоба на сакото на Патриша, незакрилян — оказва се — от изобразения на значката й от гимназията „Куийн Ан“ сфинкс и окуражителното мото: Quod potui perfect^[4].

Оттам нататък прекарвам много време да усъвършенствам танцуването си на туист за празненството за края на срока, което единадесетокласниците по традиция организират за петокласниците. Патриша, която открай време не си пада по такива неща, не се появява, но пък ми и се пада честта водещото момиче да ме избере да поведем вдъхновен шотландски народен танц. След сандвичите и желето играем няколко игри, включително „музикални колена“ (игра, в която, мисля си, господин Роупър и майка ми много ще ги бива), после танцуваме на поп музика, но — уви — не и туист; вместо това всички се гърчат някак безформено, местят хаотично крака, а с ръцете сякаш се опитват да хванат невидими въжета.

Не е чак толкова важно — получавам отлични оценки за срока в бележника, Руби работи усилено и е удоволствие да й се преподава, който размахвам първо на Бънти, после на Джордж, а накрая и на Патриша, без нито един да прояви интерес, дори когато го залепвам от външната страна на стаята си.

Краят на годината се превръща в зоната на здрача заради пристигането на прясно опечалените Дейзи и Роуз за посрещането на Нова година. Спят в опразненото легло на Нел и няма информация да са плакали. Явно леля Бабс — която се надявам да се е събрала с отнетите си части — им е изпратила послание от Света на духа, но те отказват го споделят. Бънти не спира да повтаря колко са възпитани близначките, но аз мисля, че има предвид, че изобщо не говорят.

Много преди празничните камбани аз вече съм си легнала и заспала, но малко преди полунощ ме събужда Патриша, пияна, но изпълнена с желание да говори за изминалата година. Носи почти празна бутилка шери „Бристол Крийм“, от която от време на време отпива голяма глътка. Планирала била да посрещне Нова година сред поляните на „Нейвзмайър“ на задната седалка на стария „Зефир“ на Хауърд, но се скарали.

— Решил е да става счетоводител — изпелтечва пиянски тя и с изражение на безкрайно отвращение прави опит да запали цигара.

— А ти каква ще станеш, Патриша? — питам предпазливо аз.

Тя издиша ивица замислен дим и посипва навсякъде пепел.

— Не знам — отвръща накрая, после добавя: — Мисля, че бих искала просто да съм щастлива.

От всичките й амбиции тази, незнайно защо, ми се струва най-възмутителна.

— Е — казвам й аз и чувам как най-близката камбана забива в приветствие на 1964 година — ако ми дадяха Аладиновата лампа за ден, Патриша, точно такава щеше да бъдеш.

Само че когато се вглеждам по-внимателно, установявам, че е заспала, така че вземам запалената цигара от пръстите й и внимателно я загасявам върху последната снимка от календара „Стара Англия“ — красива дървена къщичка със сламен покрив с рози около вратата и пушещ комин.

Бележка 8 — Нови боти

Краят на Бурската война! Цял ден улиците били пълни с празнуващи хора. По щастлива случайност на „Сейнт Джорджис Фийлд“ се бил разположил пътуващ панаир и Лилиан и Нел се надявали да се разходят между осветените с газови лампи сергии и да изпитат тръпката да се слеят с тълпата по такъв патриотичен повод. Албърт бил отишъл за риба с приятеля си Франк, а Том по това време вече не живеел у дома, а на квартира в Монкгейт. Лилиан била вече на петнайсет, а Нели на четиринайсет и двете работели. Лилиан в опаковъчния отдел на „Раунтрийс“. Веднага след като завършила училище, Рейчъл я карала да започне като прислужница, но един ден Лилиан застанала в кухнята с кръстосани ръце и високо вдигната брадичка и заявила, че няма намерение никому да слугува. Нел всяка нощ се молела сестра й да си намери друга работа, защото имали отчаяна нужда от нови боти, а Рейчъл била казала, че няма да ги получат, докато Лилиан не започне пак да носи пари. Старите им боти били толкова протъркани от носене, че вече усещали паважа през чорапите си.

Нел почти нищо не изкарвала; чиракувала при един шапкар на „Коуни стрийт“, а освен това и двете трябвало всяка седмица да дават и последното пени на Рейчъл, след което тя неохотно им връщала по няколко монети. Нови боти получили, преди Лилиан да си намери работа, защото един ден тя толкова се отвратила при вида на старите, че излязла боса, при което почервенялата от яд Рейчъл най-сетне склонила — от срам пред хората — да им даде пари за нови боти.

— Може ли да отидем на панаира след вечеря? — попитала Лилиан, разбира се.

Нел била толкова плаха, че карала Лилиан да говори вместо нея винаги когато може. Рейчъл погледнала през Лилиан, сякаш е невидима.

— Кажи „моля“ — прошепнала Нел в ухото й, а Лилиан разкривила лице.

— Моля, може ли да отидем на панаира след вечеря?

— Не.

— Защо?

— Защото аз така казвам — отвърнала Рейчъл, като гледала ту едната, ту другата, сякаш са малоумни.

После взела една купчина чисто пране и излязла от кухнята. Лилиан грабнала една дървена лъжица от масата и я запратила в гърба й, а за да им отмъсти, Рейчъл изчакала и двете да се качат в стаята си и после заключила.

 

 

Седнали на пода на стаята си и си вързали ботите — изработени от мека черна кожа и най-скъпите, които някога били имали.

— Ще ни разкрие — казала Нел, загледана в още необелените върхове на обувките си.

— Не ме е грижа — отвърнала Лилиан, скочила и вдигнала прозореца.

Още живеели в къщата в Уолмсгейт, тесен последен апартамент на последния етаж в мизерна постройка. Дворът под прозореца на стаята им бил мръсен и миришел на отходен канал, а плочките били покрити с хлъзгав зелен мъх. В средата му обаче, през една голяма дупка насред камъните преди много години едно люляково дърво се било захванало от довято от някоя приятна градска градина в мрачния Уолмсгейт семенце. Кората му била твърда и изподрана, сякаш някой бил прекарал зъбците на невидима вилица от горе до долу, но цветовете били пищни и тежки като на кое да е дърво на по-благородно място. Предишната година Лилиан се била пресегнала от прозореца и успяла да отчупи голяма клонка, която забучила в една стара кана в стаята и седмици наред силният люляков аромат ги разведрявал.

Нел сресала косата на Лилиан и й вързала панделки, после Лилиан направила същото за нея.

— Сигурна съм, че клоните ще се счупят, като се качим — изсъскала Нел, докато Лилиан провирала крак над перваза.

— Стига си се превземала, Нели — прошепнала в отговор Лилиан, вече хванала един клон. Залюляла се навън и се уловила за ствола.

— Пази си ботите, Лили! — изсъскала пак Нел, но Лилиан вече стигала земята. Застанала при дънера и казала:

— Лесно е, Нели, хайде!

Нел вече била седнала приведена напред на перваза, но се отдръпнала; от малка не обичала високото и като погледнала надолу, й станало лошо — макар да не я спирала толкова височината, колкото страхът от гнева на Рейчъл, ако разберяла, че са се измъкнали така, след като изрично им е забранила. Поклатила нещастно глава.

— Няма да дойда, Лили.

Лилиан я коткала и молила безуспешно, накрая казала:

— Каква страхливка си, Нели! Е, ти може да не искаш, но аз отивам! — след което излязла от двора и от полезрението на Нел, без да се обърне.

Нел дълго стояла на отворения прозорец. Из топлия майски въздух се носели отгласи от тълпата, която празнувала края на войната. Сълзите на Нел били вече пресъхнали, небето било притъмняло, а първата звезда вече се била показала, когато Лилиан се върнала — с раздърпани панделки, остъргани нови боти и широка до уши победоносна усмивка.

Нел отворила прозореца и й помогнала да се покатери обратно. Лилиан извадила хартиена фунийка дъвчащи бонбони от джоба си и ги разделила с Нел.

— Прекрасно беше, Нел! — заявила тя с блеснал поглед.

През нощта се извил вятър и заваляло. Нел се събудила от тракането на едно люляково клонче по прозореца. Лежала в тъмното с широко отворени очи, заслушана в спокойното дишане на Лилиан. Искало й се повече да прилича на нея. Дъждът и тропотът се засилили, а вятърът преминал в буря. Нел си мислела, че никога няма да успее да заспи.