Ники Френч
В здрача на вторник (25)

25

В неделя сутринта Фрида се събуди с неприятен спазъм в корема. По челото й бяха избили капки пот, а сърцето й биеше силно в гърдите. Сънят й се задържа в съзнанието й още няколко мига: един мъж с кръгло лице, кафяви лунички и едва доловима, невесела усмивка. И я наблюдаваше, винаги я наблюдаваше. Дийн Рийв. Тя седна в леглото и почака, докато дишането й се успокои, а после погледна часовника си. Беше почти девет без десет; не си спомняше кога за последен път беше спала така дълбоко и до толкова късно. Чу звънеца на входната врата: вероятно той я бе събудил. Облече халата си, слезе надолу по стълбите и отвори вратата.

На прага, изпълнили пространството и затулили светлината, стояха Рубен, Джоузеф и Джак. В изражението и на тримата се четеше лек смут. Стомахът й се сви. Беше се случило нещо ужасно. Някой беше умрял. Идваха да й съобщят лоша новина. Приготви се да я чуе.

— Какво е станало? — попита тя. — Говорете.

— Решихме ние да ти кажем. — Джак се изчерви, обзет от емоции.

— Преди да го чуеш от някой друг — допълни Рубен.

— Какво?! — стъписа се Фрида.

Рубен вдигна пред нея таблоидния вестник, който държеше.

— Става дума за Тери Рийв, или както там е истинското й име — поясни той. — Всичко това са пълни глупости, а и вестникът става единствено да ти увият в него порцията риба с картофки^[1]. Но в него са отпечатали историята й и — няма смисъл да го увъртаме — тя говори за теб неща, които не са особено ласкателни. Отнякъде са намерили и твоя снимка. Между другото, на нея изглеждаш страхотно.

Фрида си пое дълбоко дъх.

— Това ли е всичко?

Джоузеф й показа един хартиен плик.

— Донесли сме ти кифлички. Ще влезем да ти направим силно кафе.

Фрида се качи на горния етаж, взе си душ и докато отдолу се чуваше тракане на съдове, тя навлече чифт дънки и черен пуловер и нахлузи маратонки на босите си крака. Когато слезе долу, те подреждаха на масата взети напосоки чаши и чинии. Джоузеф беше запалил огъня в камината. Рубен наливаше кафето. Джак се появи от кухнята с два буркана конфитюр и пакет масло. Неразпечатан, помисли си Фрида, въпреки че на вратата на хладилника имаше отворен пакет. Но нима това имаше значение? Джоузеф й подаде чаша с кафе и тя тъкмо я опря до устните си, когато входният звънец отново иззвъня. Тя отвори вратата. На прага стоеше Саша.

— Не знам дали си чула — започна Саша. — Исках да дойда възможно най-бързо и… — Тя млъкна, когато през отворената врата видя насядалите в хола мъже.

— Тъкмо закусваме — каза Фрида.

Саша вдигна ръката си с хартиения плик, който носеше.

— Купих кроасани от бистрото на №9. Още са топли.

Тя влезе, наляха й кафе, а след това гостите един през друг започнаха да говорят, че всъщност положението не е чак толкова лошо и че никой от хората, които я познаваха, или по-скоро никой разумен човек не би взел насериозно публикуваното във вестника, а ако реши, би могла да ги даде под съд. Фрида вдигна ръка.

— Спрете — помоли ги тя. — Изобщо не искам да чета какво са написали. По-добре някой да ми обясни с две думи за какво става въпрос.

Настъпи мълчание.

— Основно се акцентира върху това, че тя е жертва — каза Рубен.

— И че всички имат вина за това — допълни Джак.

— Включително и ти самата — обади се Саша. — А снимката наистина е хубава. Но не и надписът под нея.

— Всичко това са гадни измислици — каза Джоузеф възмутено.

Тези хора бяха нейни истински приятели и бяха дошли при нея, водени от най-добри намерения. Но Фрида се чувстваше потисната от четирите чифта очи, които я гледаха, в очакване да видят реакцията й.

— Добре, добре — изрече Фрида с ясен глас. — Какво друго казва тя за мен?

Те се спогледаха притеснено.

— Хайде, говорете — настоя Фрида.

— Казва, че си се възползвала от нея — започна Саша, говорейки припряно. — Което е направо абсурдно, защото ти не пожела да получиш публично признание за това, което направи. А всъщност ти беше тази, която я спаси.

— Тя не мисли по този начин — отвърна Фрида. — В дома на Рийв е намерила някаква сигурност. Аз я измъкнах оттам и тя се озова в големия лош свят.

— Твърди, че си искала да се прославиш — обади се Рубен.

— Нещо друго? — попита Фрида. Те отново се спогледаха притеснено. — Просто ми кажете. Иначе ще го чуя от хора, които не са ми приятели.

Когато Джак заговори, устата му беше пресъхнала.

— Споменават убитата Кати Рипън. Създават впечатлението, че… ами… — Той не можа да продължи.

— Това е абсолютно несправедливо — каза възмутено Рубен. — И всички го знаят. Имам предвид всички, които имат отношение по случая. Всички, чието мнение е от значение.

Фрида си спомни за семейството на Кати Рипън и за хората, които бяха дошли на погребението й. Тя преглътна мъчително.

— Е, не са убили мен, а репутацията ми — отрони тя, след което посочи с пръст Рубен и каза рязко: — Не започвай да цитираш Шекспир!

Той я погледна изненадано.

— Нямах такова намерение.

— Ще си взема кроасан — каза Фрида, въпреки че не знаеше как би преглътнала дори и хапка от него.

Джоузеф откъсна снимката й от вестника и й я показа. Беше стара фотография, направена на една конференция преди няколко години. Очевидно я бяха намерили в интернет. Под нея бяха сложили надпис: „Безочлива“. Тя намаза конфитюр върху кроасана си и го разряза, но не хапна от него. Около нея бръмчаха гласове, тя се чуваше как отговаря от време на време, усмихвайки се насила. Погледна към малката групичка и си представи как са се свързали един с друг рано сутринта в неделя и как са се разбрали да дойдат при нея. Всичко това безкрайно я трогна. Но когато станаха да си вървят, Фрида почувства облекчение. После се сети за нещо и докосна ръкава на Джак.

— Можеш ли да изчакаш? Искам да поговорим.

— За какво? Нещо не е наред ли?

Той застана нащрек и прокара длан през косата си, от което тя щръкна нагоре. Фрида потули усмивката си: той беше на двайсет и няколко, дипломиран лекар, който караше стаж по психотерапия, но с това ужасно оранжево яке и с кални маратонки изглеждаше като малко момче, хванато да извършва някаква пакост.

— Не. Имам предложение за теб. — Тревогата на Джак премина в любопитство. Той нетърпеливо запристъпва от крак на крак и тя му предложи да седне.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Какво има?

— Бих желала да се срещнеш с Кари Декър.

— Кари Декър? Съпругата на Алън? Защо? Какво се е случило?

— Като неин терапевт.

— Неин терапевт?

— Недей да повтаряш всяка моя дума.

— Аз ли?

— Джак, ти си психотерапевт. Имаш пациенти. Това ти е работата. Молбата ми е да се срещнеш с Кари Декър и да започнете сеанси. Тя има нужда от помощ и мисля, че ти си подходящият за нея терапевт.

— Нали не го казваш просто за да ме поласкаеш?

Фрида се намръщи.

— Нима смяташ, че бих те препоръчала на една отчаяна жена, само за да ти повдигна самочувствието? Освен това тя може да реши, че не си подходящ за нея.

— Да, разбира се.

— А ти от своя страна, след първата консултация може да решиш, че нещата няма да се получат.

— Точно така.

— Тя е в състояние на шок. Когато Алън, за когото не е имала съмнения, че е собственият й съпруг, я е напуснал, това е било истинска катастрофа за нея, но след това, което Дийн й е причинил…

— Това е прекалено много за мен — поколеба се Джак. — Не знам дали ще се справя.

— Ще се справиш. Винаги можеш да ме потърсиш, за да обсъдим нещата. Ще видя какво ще каже Кари.

Джак се изправи, дръпна догоре ципа на якето си и нахлузи жълто-лилава плетена шапка върху разрешената си коса.

— Между другото — каза той неочаквано. — Сол Клайн.

Фрида замръзна на мястото си. Сякаш някой я беше ударил с юмрук в стомаха.

— Какво? — Едва успя да овладее гласа си.

— Д-р Сол Клайн. Прочутият Сол Клайн, на чието име е кръстено болничното крило. Той е твой дядо.

— И?

— Но това е невероятно. Той е легенда, пионер в своята област. Защо досега не си ми казала?

— Защо да го правя?

— Познаваше ли го?

— Не.

— Но това е нещо много специално.

— Така ли? — Гласът на Фрида беше студен, като че ли тя самата замръзваше от студ.

— Значи е семейна традиция?

Джак вече се чувстваше неловко. Нещо не беше наред.

— Кое по-точно? — тросна се тя и той съвсем се обърка.

— Лекарската професия.

— Баща ми не беше лекар.

— А какъв беше?

— Ще закъснееш, Джак.

— Но аз не бързам заникъде.

— Тогава аз ще закъснея.

— О! Добре. Тръгвам, тогава. — Той се засуети край отворената врата, краищата на шала му се мятаха, а на лицето му се появиха бели петна от студения въздух.

След като Джак си тръгна, Фрида се отпусна във фотьойла си до камината и поседя няколко минути, загледана невиждащо в танцуващите пламъци. После взе вестника и дума по дума, страница след страница, прочете историята. Накрая го скъса на парчета, смачка го на малки топки и ги хвърли в огъня.

 

 

— Колко често се виждаш със сестра си? — попита Фрида.

За пръв път се беше срещнала с Роуз Тийл преди малко повече от година, когато Роуз изобщо не знаеше дали сестра й е все още жива. Тогава тя беше една нещастна и изпълнена с чувство за вина млада жена, обсебена от мисълта за малкото момиче, което беше изпуснала от погледа си на връщане от училище и повече не беше видяла. Чувстваше се отговорна не само за малката Джоана, която беше изчезнала безследно, но и за родителите си и тяхната агония. Майка й се беше омъжила повторно и имаше други две деца, но баща й се беше пропил, живеейки самотно в тесния си, неугледен апартамент, заобиколен от снимки на изчезналата си дъщеря, смазан от алкохола и мъката.

Фрида се беше срещала с нея няколко пъти, откакто бяха открили сестра й, и намираше, че Роуз Тийл сега изглежда още по-измъчена отпреди. Джоана, която при отвличането си беше едно малко притеснително дете с остри колена и нащърбено зъбче, се бе завърнала в живота й неузнаваема. Повторната им среща беше пълен провал: Джоана се отнасяше с присмех и презрение към Роуз, към родителите си и към света, в който живееха.

— Не много често — отвърна Роуз. — Тя не изгаря от желание да ме вижда. Но аз я разбирам — след всичко, което е преживяла…

— А ти имаш ли желание да я виждаш?

Роуз я погледна, хапейки долната си устна.

— Честно ли? Определено не. Страхувам се от срещите си с нея. Но чувствам, че трябва да я виждам.

— Защото ти е сестра?

— Защото ми е сестра. Заради всичко, което е изтърпяла. И защото… — Тя млъкна.

— Все още си мислиш, че вината е твоя?

— Да, макар че знам какво ще ми кажете.

— Тогава няма да го кажа. Чете ли книгата й?

Роуз поклати глава отрицателно.

— Ще я прочета, но по-нататък. Мисля, че трябва да знам това, което е имала да каже.

— Имаш ли екземпляр от книгата?

— Да, изпратиха ми един веднага след отпечатването й. Имаше придружаваща бележка, в която пишеше, че тя държи да я прочета.

— Може ли да я видя?

Роуз се притесни.

— От вестника разбрах, че е писала неприятни неща за вас. Съжалявам.

— Всичко е наред. Не заради това искам да я видя.

На корицата на „Една невинна душа в Ада“ беше изобразен силует на малко момиче с протегнати за помощ ръце. На заден план се виждаше нещо яркочервено, наподобяващо пламъци. Фрида отвори книгата. Под посвещението („На всички, понесли страдания без надежда за спасение“) беше надраскано послание: „На сестра ми Роуз: с прошка и разбиране, от твоята малка сестра Джо-Джо.“

— Господи! — възкликна Фрида.

— Няма нищо — каза Роуз. — Написала го е с добри чувства.

— Така ли мислиш?

— Всъщност, не знам.

— Може ли да взема книгата?

— Наистина ли? Смятате да я прочетете?

— Да, ще ти я върна, щом я прочета.

— Аз не бързам.

— Добре. Тя има късмет, че си нейна сестра.

Фрида не искаше да чете книгата вкъщи. Трябваше да е някъде на неутрално място. Помисли си дали да не отиде в бистрото на №9, но дори то бе твърде близо до дома й. Накрая направи това, което беше правила и преди: отиде пеша до „Грейт Портланд стрийт“ и се качи на кръговата линия на метрото — „Съркъл Лайн“, в посока изток. Знаеше, че пълната обиколка отнема петдесет минути, може би час. Беше рано вечерта в неделя и мотрисата беше почти празна. Имаше една млада жена с къса поличка и кариран пуловер, която слезе на „Кингс Крос“, и възрастен мъж, който четеше Библията, отбелязваше си с молив отделни пасажи, и който се вози до „Ливърпул стрийт“. После тя пътува сама до спирка „Монумента“, където едно семейство се качи за няколко спирки. Докато четеше „Една невинна душа в Ада“, Фрида си водеше бележки, като от време на време вдигаше поглед, когато наближаваха някоя станция, за да се увери, че не е пропуснала спирката си. Влакът се насочи към подземното си трасе под Лондонското Сити — пусто през уикенда, с празни улици и осветени високи здания, в които нямаше никого — после към Уестминстър и парка „Сейнт Джеймс“, към богатите квартали на Кенсингтън, и накрая наближи нейната спирка. Фрида затвори книгата, слезе и тръгна, блъскана от силния вятър и потънала в мисли.