Джеймс Патерсън, Хауърд Рафън
Меден месец (89)

88.

Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.

— Тате, няма ли да ни се карат?

Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.

— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер — обясних аз.

— Да бе, тъпако — изтърси Джон — младши. — Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?

Деветгодишният Джон — младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.

— По-кротко, Джей Джей — скастрих го аз. — Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!

— Да-а! — кресна Макс. — Разумен!

Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.

— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.

При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустоун“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.

Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:

— Е, как ви се струва, момчета?

Макс и Джон — младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз — безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.

— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.

Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър^[1] и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут!^[2] Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.

Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.

— Хайде, кой иска да бие първи?

— Аз, аз, аз!

— Не, аз, аз, нека аз!

И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние — моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.

— Наистина ли ще спим тук? — попита с възторжен тон Джон — младши.

— Разбира се, тъпако! — извика Макс, амбициран да изравни резултата с брат си. — Нали така ни каза татко.

— Точно така, казах го. — Отидох до торбата и взех комплекта с принадлежности за сгъваемата палатка. — А сега накъде ще я ориентираме?

С един пръст посочих към централното поле, а с друг — към хоумбазата.

— Слушайте какво ще кажа. Ще направим компромис и ще я обърнем към трета база. Именно там играеше моят любим състезател от „Янките“, когато бях на вашите години.

— И кой бе той? — полюбопитства Джон — младши.

— Крейг Нетълс — отвърнах. Винаги съм харесвал името Крейг.

Момчетата и аз се заехме с разпъването на палатката. Всъщност повечето работа легна на моите плещи, докато Макс и Джон — младши продължаваха да вилнеят по терена. С пламнали от вълнение лица, се редуваха в нанасянето на ожесточени удари по топката. Беше невероятна радост да ги гледаш отстрани. Може би най-после бях въвел ред в своите приоритети.