Стюарт Макбрайд
Студен гранит (17)

17

Логан отиде право при детектив-инспектор Инш. Инспекторът беше седнал на ръба на бюрото като голям, закръглен лешояд и изслуша спокойно оплакванията на Логан за това, как детектив-инспектор Стийл му бе подхлъзнала случая с трупа от пристанището. Той беше просто детектив-сержант! Не можеше да се занимава с няколко разследвания на убийства наведнъж! Инш го слушаше, сумтеше съчувствено, след което му заяви, че навсякъде са претрупани с работа и няма нужда да се преструва на проклета примадона.

— Докъде си стигнал със случая с чувала за смет? — попита Инш.

Логан сви рамене:

— Апелът беше излъчен снощи по телевизията, така че разполагаме с един куп свидетелски показания за обработка. Една стара дама дори се обади да ни каже, че можем да прекратим търсенето, защото малката „Тифани“ си играела на пясъчника в края на градинката. — Той поклати глава. — Явно е напълно изкуфяла… Както и да е. Накарах десетина от униформените да прегледат списъка под лупа.

— Значи в общи линии въртиш палци, докато не изникне нещо, така ли?

Логан се изчерви и призна, че е така.

— Кое те спира тогава да се заемеш с трупа в пристанището?

— Ами нищо сериозно, но просто… — Той се опита да избегне очите на Инш. — Заради горещите телефонни линии…

— Накарай някой редови полицай да поема обажданията. — Инш се отпусна на задника си със скръстени ръце.

— И… и… — Логан млъкна и размаха несигурно ръце. Внезапно бе открил, че му липсваха думи да опише как се чувства. — Страх ме е да не се издъня.

— И нищо — довърши Инш. — Можеш да вземеш редови полицай Уотсън, когато приключи в съда. — Той хвърли поглед на часовника си. — Така или иначе не съм я зачислил към нито един от отрядите по издирването.

Логан се приведе още малко.

— Е, какво чакаш още? — Инспекторът скочи от бюрото, изрови пакетче ментови дражета „Поло“ и се подкрепи с едно, след което внимателно усука станиола при отвора като сребрист фитил. — Ето — подхвърли на Логан пакетчето с форма на пръчка динамит. — Ранна коледна премия. А сега се разкарай и се хващай за работа.

 

 

Когато научиха, че Логан разполага с тяло в моргата, което вероятно принадлежи на Джорди Стивънсън, полицейските управления на Лотиан и Бордърс бяха на върха на щастието. Само че преди да организират партито както си му е редът, с торта и балони, трябваше да се уверят, че трупът наистина е на любимия бияч на Малк Ножа. Така че му изпратиха по електронната поща всичко, с което разполагаха за него: отпечатъци, криминално досие и една хубава голяма снимка, която Логан отпечата на цветен принтер в дванайсет екземпляра. Джорди имаше широко лице с тежки черти, бухнала прическа и мустак на порноактьор. Точното лице, с което да заплашиш някой, който закъснява с месечните вноски. Вече мъртъв, изглеждаше доста по-разнебитен и беше неприятна гледка, но определено си оставаше същият човек — онзи, с липсващите капачки на коленете, който бяха намерили във водите на пристанището. И за да бъдат нещата още по-сигурни, отпечатъците му съвпадаха идеално с онези в досието.

Логан телефонира отново в полицейските управления на Лотиан и Бордърс, за да им съобщи добрите новини. Джорди Стивънсън вече събираше задълженията на клиентите си във великото отвъдно. От централата обещаха да му изпратят парче торта.

След като вече разполагаха с потвърдена самоличност, беше време да се заемат и с извършителя. И Логан бе готов да се обзаложи, че смъртта на Джорди почти сигурно имаше нещо общо с комарджийските му навици. Което пък означаваше, че щеше да му се наложи да обиколи букмейкърите в Абърдийн, за да размахва под носовете им лицето на убития и да види кой щеше да мигне.

На излизане Логан надникна в малката си оперативна стая просто за да бъде сигурен, че всичко е наред. По съвета на Инш беше привикал на помощ трудолюбива на вид жена полицай с пясъчноруса коса и гъсти вежди, която да вдига телефоните и да координира униформените, които обикаляха от врата на врата. В този момент тя седеше зад претрупаната маса със слушалки на главата и си водеше бележки по последната възможна самоличност на мъртвото момиченце. Тя го запозна набързо с последните новини. Отне й точно три секунди — нямаше никакви новини — и обеща да го потърси на мобилния телефон, ако изникне нещо.

След като приключи с това задължение, му оставаше единствено да вземе редови полицай Уотсън от Шериф Корт и да се залови с разнищването на случая.

 

 

Уотсън все още стоеше в главната зала и наблюдаваше как огромен младеж с надупчено от акне лице дава показания. Когато Логан седна до нея, тя вдигна очи и се усмихна:

— Как върви? — попита той.

— Тъкмо започваме.

Хлапето на скамейката нямаше повече от двайсет и една и потта караше зачервеното му буцесто лице да блести под осветлението в съдебната зала. Имаше масивна физика. Не беше дебел, просто беше с едър кокал. Едра челюст, големи юмруци, дълги, костеливи ръце. Сивият костюм, който му бяха намерили от Кралската прокуратура, за да изглежда по-надежден като свидетел, беше прекалено тесен и припукваше по шевовете всеки път, когато се размърдаше. Мръсната му руса коса изглеждаше така, сякаш не бе виждала гребен от дълго време, а огромните му ръце не можеха да си намерят място, докато мърмореше историята за срещата си с Джералд Клийвър.

Когато било на единадесет години момчето било така лошо пребито от пияния си баща, че му се наложило да прекара три седмици в Абърдийнската детска болница. От този момент нататък късметът му се обърнал от лошо към още по-лошо. Джералд Клийвър, началник на нощната смяна санитари в болницата, практикувал с него „специалното“ си отношение към пациентите, докато хлапето било завързано с каиши за леглото. Карал го да прави такива неща, от които би се изчервила дори порноактриса.

Обвинението деликатно изиска подробностите от него, като продължаваше да говори внимателно и успокоително, даже когато сълзите започнаха да текат по бузите на момчето.

Докато той даваше показания, Логан разпредели вниманието си между заседателите и обвиняемия. Петнайсетте мъже и жени изглеждаха ужасени от онова, което чуваха. От друга страна лицето на Джералд Клийвър си оставаше безизразно като парче масло.

Обвинението благодари на свидетеля за проявената храброст и го предостави на защитата.

— Започна се. — Гласът на редови полицай Уотсън бе натежал от презрение.

Хлъзгавият Санди се изправи, потупа клиента си по рамото и тръгна небрежно към заседателите. Той спокойно се облегна на перилата, които ги ограждаха и се усмихна на събраните мъже и жени:

— Мартин — каза, като не гледаше към разтреперания младеж, а към заседателите, — този съд не е нещо ново за теб, нали така?

Прокурорът скочи на крака, сякаш някой му беше пуснал хиляда волта:

— Възразявам. Миналото на свидетеля няма нищо общо с настоящия случай.

— Ваша чест, просто се опитвам да установя със сигурност достоверността на показанията му.

Съдията го погледна от висотата на очилата на носа си и каза:

— Можете да продължите.

— Благодаря, Ваша чест — каза Змията. — Мартин, явявал си се пред този съд цели тридесет и осем пъти, нали? Нахлуване с взлом, нападение, множество обвинения в притежание на наркотици — в единия от случаите обвинението е за притежание и разпространение, кражби от магазини, палеж, ексхибиционизъм… — Той направи пауза. — На четиринадесетгодишна възраст си направил опит да правиш секс с малолетна, а когато е отказала, си я пребил така жестоко, че се е наложило да й направят четиридесет и три шева, за да съберат отново лицето й. Момичето вече не може да има деца. И тъкмо вчера си бил арестуван по обвинение в мастурбация в женска съблекалня…

— Ваша чест, налага се отново да възразя!

Следващите двадесет минути продължиха в същия дух. Санди Змията хладнокръвно разкъса на парчета свидетеля и остави от него ругаеща, подсмърчаща развалина с пламнало лице. Всяко едно унижение, на което го бе подложил Джералд Клийвър, беше обяснено с неуравновесените фантазии на дете, изпитващо отчаяната нужда някой да му обърне внимание, докато най-накрая Мартин не се нахвърли на адвоката, крещейки:

— Ще те убия, мамка му!

Усмириха го.

Санди Змията тъжно поклати глава и освободи свидетеля.

По целия път обратно до ареста Уотсън не спираше да ругае, но настроението й донякъде се възвърна, когато Логан сподели с нея новото си назначение.

— Детектив-инспектор Стийл иска да подхвана разследването около Джорди Стивънсън: тялото, което извлякоха от пристанището — каза той, докато вървяха по дългия коридор, който свързваше съдебна зала номер едно с арестите. — Казах, че ще имам нужда от помощ и Инш предложи теб за доброволец. Спомена също, че ще успееш да ме вкараш в пътя.

Уотсън се усмихна, доволна от комплимента, без да знае, че Логан си го беше измислил.

Бяха ескортирали Мартин Стричън от съда направо в ареста. По времето когато Логан и Уотсън стигнаха там, той седеше на тясното сиво легло, стиснал глава в ръцете си и стенеше тихо под примигващото осветление. Гърбът на опънатото му сако полагаше отчаяни усилия да не се скъса — шевът се открояваше все по-ясно с всяко следващо ридание на хлапето.

Загледан надолу към него, Логан не знаеше какво да мисли. И бездруго беше ужасно, че дори само на едно дете му се бе наложило да преживее онова, на което го беше подложил Джералд Клийвър. Но въпреки това думите на Хлъзгавия Санди не го напускаха. Онзи списък с престъпления. Мартин Стричън чисто и просто беше един мръсен малък мизерник. Но това не означаваше, че не е пострадал от ръцете на Джералд Клийвър.

Уотсън се разписа за младежа и двамата го поведоха, окован с белезници и хлипащ, нагоре към задния изход. Оттам до колата, която Логан бе взел, ги делеше съвсем кратък път пеша. Докато Уотсън го караше да се наведе, за да не си удари главата в горната част на вратата, Стричън каза:

— Тя беше на четиринайсет.

— Какво? — Уотсън се взря в подпухналите кървясали очи на седналия в колата Мартин Стричън.

— Момичето. И двамата бяхме на четиринайсет. Тя искаше, но аз не успях. Не съм я насилвал… Просто не успях да го направя. — Пред очите и по носа му се търколи голяма сълза, която увисна и бавно падна, искряща на ранната следобедна светлина.

— Вдигни ръцете. — Тя закопча колана около него, за да бъдат сигурни, че срещу грампианската полиция няма да бъде предявено обвинение в небрежност, в случай че катастрофираха. Докато косата й докосваше лицето му, тя чу как той прошепна:

— И не преставаше да се смее…

 

 

Оставиха пътника си в затвора „Крекинхес“. След като приключиха досадните подробности около предаването и разписването на купа с документи, най-после бяха готови да се заемат със случая на детектив-инспектор Стийл.

Логан и полицай Уотсън подхванаха мъчителната обиколка из недотам здравословните букмейкърски къщи на Абърдийн, като навсякъде показваха снимката в стил порнозвезда на Джорди Стивънсън. Нямаше никакъв ефект. Където и да отидеха, ги посрещаха празни погледи. Нямаше смисъл да посещават сериозните букмейкъри — Уилям Хил и Ладброукс — понеже точно те едва ли биха изрязали с мачете капачките на коленете на Джорди Стивънсън, в случай че не успееше да си плати дълговете.

Но „Хиподрум и писти“ в Сандилендс беше точното място.

Заведението се намираше в помещение, изпълнявало ролята на склад на пекарна през шейсетте, когато кварталът все още бе сравнително поносим. Не много поносим, но човек все още можеше да се разхожда по улиците след залез-слънце. Букмейкърската къща беше част от постройка, в която се намираха още четири също толкова изпаднали заведения. Всичките бяха покрити с графити, до едно имаха метални решетки на витрините и бяха ставали жертви на въоръжени грабежи много пъти. С изключение на „Хиподрум и писти“, букмейкърската къща, която бяха ограбили само веднъж, поне доколкото някой си спомняше. Говореше се, че братята Маклауд бяха заловили типа, нахлул с рязана пушка в заведението на баща им, и го бяха изтезавали до смърт с помощта на газова горелка и щипци със заострени върхове.

Магазините бяха заобиколени от общински жилища — три-четириетажни бетонни постройки, нахвърляни набързо и оставени да гният. Ако човек спешно се нуждаеше от дом, нямаше пари и не бе особено придирчив, обикновено свършваше в някое от тях.

На вратата на бакалията до букмейкърската къща имаше плакат, който обявяваше: „ИЗДИРВА СЕ: ПИТЪР ЛЪМЛИ“, точно под цветната снимка на усмихнатото луничаво лице на петгодишното дете. Някой зевзек му бе нарисувал очила и мустаци, допълвайки: „РАЗ ГО ПОЕМА ОТЗАД“.

Пред „Хиподрум и писти“ нямаше общински обявления: къщата предлагаше единствено закрити с черна хартия прозорци и жълто-зелена пластмасова табелка. Логан бутна вратата и влезе в сумрачната вътрешност. Във въздуха се носеше задушаваща миризма на ръчно завит тютюн и мокра кучешка козина. В сравнение с фасадата вътрешността изглеждаше дори още по-занемарена: мръсни пластмасови столове в избелял оранжев цвят, лепкав линолеум със следи от изгасени цигари и други дупки с неустановен произход, износен почти до бетонната основа. Дървените части бяха така пропити от поколения цигарен дим, че сълзяха черна смола. През стаята минаваше висок до кръста тезгях, който държеше комарджиите настрани от бумагите, касата и вратата, водеща към помещението отзад. В ъгъла седеше старец. В краката му лежеше куче вълча порода с посивяваща муцуна, а в ръката му имаше кутия бира „Експорт“. Вниманието му бе насочено към телевизионния екран, където някакви хрътки се надбягваха с джавкане по пистата. Логан бе изненадан да завари тук пенсионер. Човек очакваше такива хора да са прекалено немощни, за да успеят да се дотътрят до букмейкърите сами. Мъжът отмести поглед от телевизора, за да изучи новодошлите.

Цялата му шия бе татуирана в пламъци и черепи; дясното му око бе замрежено от бяла пелена и беше леко отпуснато.

Логан почувства, че някой го дърпа за ръкава. Редови полицай Уотсън изсъска в ухото му:

— Това не е ли…

Ала старецът я изпревари, крясвайки:

— Господин Маклауд! Търсят ви някакви негодници от полицията!

— Хайде, хайде, Дъги, малко по-възпитано — обади се Логан, като направи крачка към стареца.

Кучето вълча порода мигновено скочи на крака и оголи зъби. Ниското му ръмжене накара косата по тила на Логан да настръхне. Между изпочупените зъби на животното се стичаше струйка слюнка. Беше старо куче, но бе достатъчно зло, че да му изкара акъла.

Никой не помръдна. Кучето не спираше да се зъби, а старецът да се взира втренчено в тях. Логан пък все още се надяваше, че няма да му се наложи да хукне да спасява живота си. В крайна сметка от вратата, водеща към помещението отзад, се подаде една кръгла глава:

— Дъги, какво съм ти казал за шибаното куче?

Старецът пусна една широка усмивка, разкривайки зеленикавокафявите си кариеси.

— Каза ми, ако се появят прасетата, да го пусна да им прегризе гърлата, мамка му!

Новодошлият се намръщи, след което и неговото лице се раздели на две от усмивка.

— А, прав си. Така ти казах. — Беше с поне трийсет години по-млад от Дъги, но старецът го бе нарекъл „господин“ Маклауд.

Саймън Маклауд бе наследил грубите черти на баща си. Парче от лявото му ухо липсваше благодарение на ротвайлер на име Убиец, чиято глава понастоящем украсяваше стената на канцеларията отзад.

— Е, какво искате, негодници? — попита той, като отпусна масивните си ръце на тезгяха.

Логан извади една от цветните снимки на Джорди и я вдигна пред очите му.

— Познавате ли този мъж?

— Да ти го начукам. — Дори не беше погледнал снимката.

— Чудесно предложение, но този път ще откажа. — Логан стовари снимката върху мръсния тезгях. — И така — познавате ли го?

— Никога не съм го виждал.

— Устат мизерник от Единбург. Дошъл тук да свърши малко работа за Малк Ножа. После направил някои големи залози, но така и не се погрижил за тях.

Лицето на Саймън Маклауд изведнъж изгуби всякакво изражение.

— При нас не идват много хора, които не си плащат сметките. В разрез е с фирмената ни политика.

— Погледнете още веднъж, господин Маклауд. Сигурен ли сте, че не го разпознавате? Свършил е във водите на пристанището с липсващи капачки на коленете.

Очите на Саймън се отвориха широко и той се хвана с ръка през устата:

— А, той! Боже, сега, като го спомена, си спомням, че му отрязах капачките на коленете и го хвърлих в пристанището! Исусе Христе, защо не каза веднага? Точно така: аз го убих и нямам акъл за пет пари, че да излъжа полицията, когато се появи да задава тъпи въпроси, мамка му!

Логан прехапа език и преброи до пет.

— Познавате ли го?

— Върви да се шибаш и си вземи кучката на излизане. Миризмата тревожи Уинчестър. — Той посочи озъбената овчарка. — И дори да ми беше познат, по-скоро бих ял говна от задника на курва, отколкото да ти го кажа.

— Къде е брат ти Колин?

— Не ти влиза в работа, мамка му — ето къде е! Сега ще си вдигаш ли чукалата, или какво?

Логан бе принуден да признае, че нямаха какво да правят повече тук. Вече беше стигнал до вратата, когато му хрумна мисъл, която го накара да се обърне:

— Отрязани — повтори, като се намръщи. — Откъде знаеш, че капачките на човека са били отрязани? Това не го споменах. Казах само, че липсват!

Маклауд се разсмя:

— А, много добре, мис Марпъл. Когато някой свърши в пристанището без капачки, това е послание. Но ако никой не го схване, значи посланието не е предадено както трябва. Вече всеки шибаняк в града знае, че не бива да повтаря онова, което е направил той. А сега — чупка!

Стояха на най-горното стъпало на „Хиподрум и писти“ и наблюдаваха носещите се по небето облаци. Оскъдната светлина едва-едва успяваше да си пробие път сред вледеняващия въздух. Логан наблюдаваше как две найлонови торбички се гонеха по бетона пред обкованите с дъски витрини на магазините.

Редови полицай Уотсън се облегна на стоманения парапет, който минаваше покрай предната част на укрепените сгради.

— Сега какво?

Логан сви рамене:

— Така или иначе нямаше да изкопчим нищо от братята Маклауд. Може и да извадим късмет с някой от редовните им клиенти, но някак си не мога да си представя как Дъги се пречупва и си казва и майчиното мляко.

— Не, не мога да си го представя, не и него.

— Така че сега не ни остава нищо друго, освен да размахаме фотографията пред носовете на останалите собственици на магазини наоколо. Човек никога не знае. Ако не споменаваме семейство Маклауд, може дори да научим нещо.

Ливърпулецът от „Китайска храна за вкъщи“ не разпозна лицето на Джорди; не се получи и с персонала му от абърдинци. Видеокасетите под наем бяха затворили преди години, макар че по прозорците още висяха плакати с отдавна забравени кинохитове и филми, издавани „направо на видео“, които почти не се виждаха през драсканиците от графити.

Последен в редицата беше смесеният магазин за плодове и зеленчуци, вестници и спиртни напитки. Собственикът хвърли един поглед на униформата на редови полицай Уотсън и получи внезапен пристъп на кашлица. Обаче не пропусна да продаде на Логан пакетче много силни ментови бонбони.

Когато отново излязоха навън, облаците бяха смрачили небето, а умиращата дневна светлина вече се предаваше пред първите едри дъждовни капки, започващи да капят по улицата. Блъскаха се в бетона безжизнено, една по една, и образуваха големи тъмносиви кръгове, които се разпростираха концентрично и се сливаха една с друга, докато небесата се канеха да се разтворят. Логан вдигна сакото си над главата и се втурна към ръждясалия воксхол. Уотсън стигна преди него и веднага се зае с усилване на парното. Останаха смълчани, с издигаща се от дрехите им пара, и зачакаха отоплението на колата да изсуши прозорците. През замъглените стъкла се виждаше как от време на време отвън в дъжда притичваха хора, за да си купят пиле чоу мейн или последния брой на „Бичове и вериги“.

На Саймън Маклауд не му беше чиста работата. Но с братята Маклауд винаги е било така. Проблемът беше да го докажеш. Бяха от старата школа: от онази, в която уроците се преподаваха с чук за забиване на гвоздеи. Никой не виждаше нищо. Никой не доносничеше.

— Е, сега накъде?

Логан вдигна рамене.

— Към следващия букмейкър от списъка, предполагам.

Редови полицай Уотсън превключи на скорост и изкара колата на задна от мястото, където бяха паркирали. Фаровете прорязаха дъжда и превърнаха стоманените му капки в сребристи ками. Почти бяха стигнали главния път, когато сякаш от нищото изникна ръждивозелено комби. Уотсън се хвърли върху спирачките, изкрещя „Мамка му!“ и успя да спре двигателя.

Докато комбито паркираше небрежно пред „Хиподрум и писти“, тя свали прозореца и от устата й през дъжда се понесе поредица от смъртоносни обиди, по-голямата част от които включваха ректума на шофьора и ботуша на редови полицай Уотсън. Изведнъж тя млъкна насред изречението.

— О, боже. Съжалявам, сър!

Едната вежда на Логан се повдигна.

Тя се изчерви.

— Напълно забравих, че сте тук, сър. Пък и той дори не даде мигач! Съжалявам…

Логан си пое дъх дълбоко и се замисли за онова, което му бе казал детектив-инспектор Инш за привилегиите на званието. Нямаше начин просто да си седи тук и да не направи каквото и да било. Та тя беше в униформа, за бога! Ами ако случилото се по някакъв начин стигнеше до ушите на пресата?

— Смяташ ли, че жена, облечена в униформа, чиято подаваща се от прозореца на кола глава сипе ругатни, прави услуга на полицейските части?

— Не помислих, сър.

— Джаки, всеки път когато правиш нещо такова, караш всички нас да изглеждаме като тумба задници. Освен това вбесяваш всеки, който те види на живо или пък научи за станалото от втора ръка. Да не говорим, че излагаш работата си на риск.

Червенината по лицето й премина от ягодово към тъмночервеното на цвеклото.

— Аз… съжалявам.

Той я остави да се пече на огъня, докато бавно броеше до десет и мислено се проклинаше. Беше се надявал да я впечатли с духовита размяна на остроумни забележки или с дедуктивните си способности. Да я накара да разбере какъв страхотен симпатяга е. От онзи тип, с които спиш за втори път. В плановете му не бе влизало да я „строява“. По-скоро смяташе да й даде „свободно“.

Осем. Девет. Десет.

— Хайде — каза той накрая, пускайки една приятелска усмивка. — Ако ти не се изтървеш, определено никой няма да разбере от мен.

Без да го погледне в очите, тя отговори:

— Благодаря ви, сър — и запали колата.