Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Синя кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blue Bloods, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 7гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2023 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
cherrycrush(2023 г.)

Издание:

Автор: Мелиса де ла Круз

Заглавие: Синя кръв

Преводач: Емилия Колибарова

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Излязла от печат: 02.02.2012

Главен редактор: Димитър Риков

Редактор: Росица Златанова

Коректор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-685-878-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18278

История

  1. —Добавяне

Глава 33

Полицаите не ги пуснаха да видят Дилън. Отидоха след училище, но не можаха да минат през стената от полицаи. Според тях той дори не бил държан в управлението. Бяха като в задънена улица, защото полицията му беше взела телефона и не можаха да се свържат с него. Скайлър имаше лошо предчувствие. Проблемът много ги сближи — нея, Оливър и Блис. Блис вече не сядаше на една маса с Мими в кафетерията. Тримата прекарваха всяка свободна минута заедно в кроене на планове как да помогнат на приятеля си.

— Семейството му е много богато. Сигурна съм, че са му намерили страхотен адвокат — каза Блис. — Трябва да кажа нещо на техните.

— Какво? — попита Скайлър.

— Снощи направих едно разследване. Дочух майка ми да говори с някого за случая. Тя каза, че според полицията смъртта е настъпила между десет и единайсет вечерта. Напълно са сигурни по този въпрос. Не можело да е станало по-рано или по-късно.

— И? — попита Оливър скептично.

— По това време Дилън беше с мен. Бяхме навън и пушехме. През цялото време бяхме заедно.

— Не отиде ли примерно до тоалетната?

— Не — поклати глава Блис. — Сигурна съм. Няколко пъти си поглеждах часовника, защото… тревожех се, че Мими ще се чуди къде съм.

— Нали знаеш какво значи това? — попита Оливър с усмивка. — Означава, че той има желязно алиби. Блис, ти си ключът за затворническата му килия! Хайде, трябва да се свържем с техните и да им кажем.

Дилън живееше в „Трибека“, така че се качиха на ролс-ройса на Блис. Оливър и Скайлър бяха впечатлени от плюшената тапицерия вътре.

— Трябва да кажа на татко да поръча същото. Нашата кола няма никакви екстри — каза Оливър.

„Трибека“ беше някогашна индустриална зона с павирани улици и стари промишлени сгради, които бяха превърнати в мезонети за милиони долари.

— Тук ли живее? — попита Оливър, докато вървяха към една огромна постройка на ъгъла.

Бяха преписали адреса от дневника на класа. Това трябваше да е мястото.

— Никога ли не сте идвали? — попита Блис изненадано.

Двамата поклатиха глави.

— Но аз мислех, че сте приятели.

— Така е, но… — Скайлър въздъхна. — Винаги се събирахме у Оливър. Дилън нямаше нищо против.

— Ами ти? — попита Оливър. — Ти си му нещо като гадже, нали? Никога ли не си идвала тук?

Блис поклати глава. Всъщност не му беше гадже. Никога не бяха обсъждали характера на отношенията си. Излизаха няколко пъти и тя се канеше да го направи свой донор, но след като ги хванаха в нощта на партито, родителите й й забраниха да се среща с него. По някаква причина бяха останали с впечатлението, че купонът е бил негова идея. Нещата не бяха много розови в „Къщата на мечтите“.

— Здравейте, търсим апартамент 1520 — каза Скайлър на портиера.

За разлика от дворцовото великолепие на типичните сгради по Парк Авеню, в „Трибека“ жилищата бяха модерни и лъскави, с дзен градина и изкуствен водопад във входа.

— 1520? — попита недоверчиво портиерът.

— Да, семейство Уорд.

— Живееха тук, но сега апартаментът се продава. Вчера се изнесоха. Голямо бързане беше.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, госпожице.

Портиерът дори ги заведе да видят празния апартамент. Беше огромен, шестстотин квадрата, и беше абсолютно празен, като се изключи поставката за телевизор. Стените бяха издраскани от мебелите, а на пода се виждаха призрачните очертания на дивана, който бе стоял там.

— Продава се за пет милиона, ако някой се интересува. В кабината имам информация за потенциалните купувачи.

— Това е невероятно — каза Скайлър. — Защо са се изнесли толкова бързо? Нямат ли си достатъчно притеснения покрай Дилън?

Тръгнаха да обикалят празния апартамент, сякаш така можеха да открият причината за внезапното изчезване на семейството.

— Знаете ли къде са отишли? — попита тя портиера.

— Споменаха нещо за Кънектикът, но не съм сигурен.

Портиерът ги изпрати и заключи след тях. Взеха асансьора и слязоха във фоайето. Блис извади телефонния указател на „Дюшен“ от чантата си, но номерата на семейството на Дилън вече не бяха валидни.

— Вие виждали ли сте родителите му? — попита Блис.

Двамата поклатиха отрицателно глави.

— Мисля, че има брат в университета — каза Скайлър, която се чувстваше все по-виновна, задето знае толкова малко за приятеля си.

Прекарваха заедно всяка вечер след училище и всеки уикенд, а сега, когато се налагаше, нито тя, нито Оливър си спомняха нещо повече за Дилън.

— Той не говореше много за себе си — каза Оливър. — Не беше особено приказлив.

— Сигурно не е можел да вземе думата — пошегува се Блис. — В компанията на двама ви не му е било лесно да се дореди.

Скайлър не се обиди на шегата, защото в думите на Блис имаше доза истина. Двамата с Оливър бяха приятели от толкова дълго и дотолкова бяха свикнали един с друг, че беше цяло чудо, че Дилън успя да намери място сред тях и да направи от дуета трио. Допуснаха го, защото бяха поласкани, че ги харесва, но и защото не им се пречкаше много. Явно харесваше историите им, забавляваше се на шегите им и като че ли никога не искаше повече от това, което можеха да му дадат.

— Само да можехме да поговорим с него — каза Скайлър.

— Да можехме да обясним всичко на полицията — добави Оливър.

— Какво да им обясним? — попита намусено Блис. — Че не може да е убил вампир, защото никой не може да убие вампир, освен някакво странно създание, за което все още не знаем достатъчно. И понеже Дилън е човек… Кой би повярвал на такова обяснение?

— Никой — отвърна Скайлър.

Тримата стояха през входа на сградата, обезкуражени от безизходицата, в която се намираха.