Даниел Стийл
Блу (14)

14

Джини не разговаря с Беки, преди да замине от Ню Йорк на следващия ден, — нито пък искаше да говори след всичко, което бе казала сестра й за Блу и за разследването на свещеника за сексуално насилие. Изпрати й само есемес, че тръгва, като добави номерата за връзка през следващите осем седмици, в случай че с баща им се случи нещо. Беки не отговори, но пък вече разполагаше с цялата нужна й информация.

Последва още едно безкрайно пътуване до лагера край Хомс и когато пристигна, условията се оказаха по-лоши отколкото й ги бяха описали. Деца в покъртително състояние, вкопчили се с последни сили в живота, лежаха с изцъклени очи на походни легла. Имаше малки момчета, изнасилени или с откъснати крайници, и едно прекрасно момиче с очи, избодени от собствения му баща — семейството й я бе изоставило на пътя. Тези деца бяха подлагани на мъчения. В сравнение с тяхната съдба преживяното от Блу с отец Теди изглеждаше незначително. Джини работеше с ранени младежи в шокиращо положение, провизиите бяха недостатъчни, а напрежението постоянно. И всеки ден в лагера пристигаха още деца. „Червеният кръст“ и доброволците медици вършеха геройска работа, а Джини и останалите правеха всичко по силите си, за да помогнат. Поради избухливия политически климат всички работници бяха изключително внимателни, стояха в лагера и излизаха от него по двама или на по-големи групи. Джини се съсредоточи върху ранените деца и избягваше рисковете. Работата късаше сърцата на всички. В редките случаи, когато отиваше на място с достъп до интернет, тя проверяваше за имейли от Андрю о’Конър и Блу. От сестра си не получи нито един. Но това поне означаваше, че баща им още е жив. Джини никога през живота си не се бе чувствала толкова изтощена физически и психически. Изпитваше облекчение, че мисията й тук е само осем седмици.

Блу й звучеше добре в имейлите си. Мърмореше заради „Хюстън Стрийт“, но по-малко, отколкото преди. Явно се беше примирил. Пишеше, че композира музика на пианото, а това я накара да се усмихне. Щом се занимаваше с музика, значи всичко щеше да е наред. Завършването му след заминаването й бе минало добре, беше се хващал на случайни работи в приюта. В Ню Йорк било много горещо, а прекрасната изненада бе, че Андрю о’Конър бе ходил да го види и че Блу го смяташе за страхотен.

Имейлите от Андрю бяха интересни и вдъхващи надежда. Съобщи й, че полицейските следователи са попаднали на още няколко случая на сексуално посегателство от страна на отец Теди в „Сейнт Франсис“. Пет други момчета дали показания, както и две от „Сейнт Ан“ в Чикаго, а Андрю беше сигурен, че ще се появят и още. Бяха отворили кутията на Пандора, останала плътно затворена години наред около излезлия от правия път свещеник. Полицията подозираше, че архиепископията е знаела за някои от случаите и го е преместила в Чикаго, за да може да започне на чисто. Но там той го беше направил отново. Джини с нетърпение очакваше да се прибере у дома, за да научи повече за развоя на събитията и да бъде отново с Блу. За първи път по време на назначение копнееше за края му. Андрю и полицията не споделяха нищо за разследването и нямаше да го направят, докато тя не се върне. Андрю бе изтъкнал, че така е най-добре, и тя бе съгласна с мнението му. Оттук бездруго не можеше да направи нищо.

Андрю също споменаваше, че се е виждал с Блу — помислил си, че той може да е самотен без нея, и затова се отбил да го види. Поиска разрешение от нея да го заведе на бейзбол. Джини беше трогната и незабавно му писа, за да му благодари, добави, че Блу много ще се зарадва да отиде на мач с него, тъй като беше страстен запалянко и поддръжник на „Янките“. Андрю отговори, че случайно познавал собственика на отбора и може да запознае Блу с някои от играчите. И в следващия си имейл Блу ликуващо разказваше колко бил запален от състезателите, с които се запознал. Получил две подписани топки, бухалка и ръкавица, помолил Хулио да ги прибере, за да не изчезнат. Плюс това съчинил мелодия специално за Андрю в знак на благодарност. Оказа се, че адвокатът също свирел на пиано и харесал композицията му. Джини бе благодарна на Андрю, че прекарва време с момчето, докато нея я няма. Така се чувстваше по-малко откъсната в другия край на света, дори си помисли, колко е добре, че Блу има позитивно мъжко влияние в живота си.

Специално благодари на Андрю и когато той й писа, се поинтересува за работата й в Сирия. Трудно й беше да описва в имейл всекидневните трагедии, с които се сблъскваше и които бяха обичайни тук, зверствата, извършвани предимно върху жени и деца. Той отговори сериозно, със съчувствие и в края на съобщението й прати виц и карикатура от „Ню Йоркър“, които я разсмяха, преди да се върне отново на работа. Шегите правеха цивилизацията мъничко по-близка. Андрю изглеждаше приятен човек, отдаден на работата си, както бе предположила още от първата им среща.

Условията в лагера останаха напрегнати през целия й престой и целият персонал бе много зает. „Червеният кръст“ и другите международни организации изпратиха допълнителни работници. Трудно беше да се върнеш към нормален живот след преживяване като това. Ню Йорк й изглеждаше като друга планета в сравнение с нещата, които виждаше всеки ден. Огромното човешко нещастие на тежко ранените деца, които нямаха надежда за по-добър живот, беше съсипващо. Искаше й се да може да вземе всички със себе си у дома.

Условията в лагера бяха най-лошите, на които беше попадала. Престоят в Сирия бе по-труден в сравнение с предишните назначения и осемте седмици тук й се сториха цяла вечност. Джини изпита огромно облекчение, когато смяната й пристигна само два дни преди датата на отпътуването й. Неколцина от работниците се бяха разболели сериозно и ги отзоваха у дома. Джини също страдаше от седмици от дизентерия и беше свалила четири и половина килограма от началото на мисията си. Това бе едно от най-трудните й назначения, мнозина от не толкова опитните работници бяха силно обезсърчени, а повечето ветерани бяха останали без сили. Имаше още много работа, когато си тръгна, но тя бе готова да се прибере у дома и с нетърпение очакваше да види отново Блу. Спа непробудно през целия полет от Хомс до Дамаск.

Стори й се нереално да види отново цивилизация, когато стигна до Дамаск. Обикаляше замаяна летището, без да знае какво да прави, зашеметена от тълпите и магазините след всичко, което беше видяла и преживяла през последните два месеца. По време на втория полет от Аман, Йордания, тя бавно се върна в земята на живите, докато ядеше леката храна и гледаше някакъв филм в самолета. Не беше сигурна дали стомахът й отново ще заработи нормално някога. Единствено искаше да забрави нещата, които беше видяла в лагера.

Мисията бе депресираща, никога не се беше грижила за толкова много хора, предимно деца и младежи, на които не можеше да помогне. Знаеше, че споменът от преживяното ще остане завинаги с нея. Беше поне десет, а понякога и сто пъти по-лошо, отколкото й бяха казали. Но въпреки това бе доволна, че е отишла, за да направи нещо, пък макар и съвсем малко. Имаше чувството, че е прекарала в лагера цяла година, а не само осем седмици. Прибра се в началото на август и се надяваше да замине някъде с Блу за няколко дни, преди той да започне училище, а тя да поеме ново назначение.

Когато самолетът кацна в Ню Йорк, на Джини й идеше да целуне земята. Докато вървеше през летището, струваше й се, че е бегълка от някакво ужасно място. Жадуваше час по-скоро да се прибере у дома и да се накисне дълго във ваната, но беше обещала на Блу, че ще го вземе на път от летището. Беше пътувала по суша и въздух повече от двайсет часа. Даде на шофьора на таксито адреса на „Хюстън Стрийт“, като го уведоми, че само ще вземат някого от приюта и ще продължат.

Блу знаеше кога ще пристигне, тъй като му бе пратила есемес при излизането си от летището. Чакаше я с багажа си, когато таксито спря пред приюта. Джини се чувстваше изтощена, но грейна от радост, когато го видя. Блу беше шокиран да я види такава. Тя бе бледа като смъртник, ужасно измършавяла и с тъмни сенки под очите. Двата месеца в лагера й се бяха отразили по-тежко, отколкото си бе давала сметка.

— По дяволите! Изглеждаш ужасно. Яла ли си нещо, докато беше там? — Радваше се, че я вижда, но бе разтревожен, че са я морили от глад.

— Почти не — призна тя и се усмихна. Беше мръсна, с разпусната коса, с изцапани дрехи. Прегърна го силно, радваше се, че е здрав и непокътнат и че никога няма да преживее несгодите на младежите, които тя бе виждала до неотдавна. Каквото и да се случеше с Блу, не би могло да е толкова лошо. Младите хора, на които беше помагала, нямаха изход, докато той имаше цял един живот пред себе си, изпълнен с чудесни възможности — особено сега, когато постъпваше в гимназия, в която талантът му щеше да се развива и всеки ден да научава нови неща.

Блу взе багажа си и двамата благодариха на Хулио Фернандес, който се сбогува с усмивка. Блу носеше бухалката и ръкавицата с автографи, с които се беше сдобил след мача по бейзбол. Беше ги показал веднага на Джини и поиска да ги сложи на специален рафт в стаята си.

— Нещо ми подсказва, че няма да те видим отново, шампионе — подхвърли Хулио и отправи поглед към Джини. Тя беше спасила Блу от улиците и макар да не беше негова законна настойница, той на практика вече не беше бездомен. Имаше си нея. Двамата изглеждаха като семейство, когато напускаха приюта. — Не ни забравяй, идвай ни на гости. Ще ми липсваш — искрено увери Хулио момчето. Блу го прегърна, след което се втурна по стълбите към таксито след Джини. Тя се бе върнала, точно както бе обещала. Това имаше огромно значение за него. Вече знаеше, че може да й се довери, стига да не й се случи нещо. И му беше писала имейли от Сирия всеки път, когато имаше възможност, за да му вдъхне увереност.

Джини даде адреса си на шофьора и потеглиха към дома. Августовският ден беше горещ и тя свали част от дрехите си, които беше навлякла по време на пътуването, и двамата се разприказваха на задната седалка. Джини искаше да изхвърли всичките си дрехи, когато се прибере у дома. Чувстваше се по-мръсна, отколкото изглеждаше, но двамата се усмихваха един на друг и Блу не спираше да говори.

— Е, какво не си ми разказал в имейлите си? — попита го тя.

— Андрю ни покани на мач на „Янките“ на рождения ми ден. — Блу беше много развълнуван — навършваше четиринайсет, и тя се зарадва, че е успяла да се върне навреме. — Може ли да отидем?

Единствените планове на Джини бяха да е с него през следващите четири до шест седмици. Беше получила имейл от Елън, че може да я изпратят в Индия. Но сега искаше да мисли единствено за Блу, как да прекара времето си с него и как да го прати на училище след Деня на труда.

— Разбира се, че ще отидем — ухили се тя.

— Андрю е много готин тип. Познава всички големи играчи на „Янките“. Направо не мога да повярвам, че е бил свещеник. — Това беше много голяма похвала от негова страна и той продължи да й разказва за двата мача на „Янките“, на които бяха ходили. Андрю го беше завел на мач и на „Мете“. Джейн Сандърс, която водеше полицейското разследване, също се беше отбила да го види в приюта. Блу каза, че й е свирил на пианото, но не спомена нищо за хода на разследването, и Джини не го попита. Смяташе сама да се обади на Джейн Сандърс и да разбере докъде са стигнали.

Апартаментът й се стори като рай и за двамата. Прати Блу да напазарува, а самата тя влезе в банята. Нямаше търпение най-сетне да се изкъпе истински. И когато излезе, изтъркана и чиста, загърната в розова хавлия, тя хапна сандвич с него, каза му, че го обича, и си легна. Вече не можеше да държи очите си отворени. Блу остана да играе игри и да гледа филми, радостен, че отново е у дома с нея и ще спи в собствената си стая на собственото си легло.

Джини спа непробудно и се събуди на следващия ден, пълна с енергия и готова да се заеме с проблемите на Блу. Обади се на Джейн Сандърс за новини около разследването и на Андрю о’Конър, за да му благодари за отношението му към питомеца й и да приеме поканата за мача на рождения му ден.

— Имейлите ви описваха доста тежък живот — отбеляза Андрю. Изглеждаше впечатлен.

— Беше доста зле — съгласи се тя. — Радвам се, че съм си у дома. Блу изглежда чудесно. Благодаря ви, че сте го извеждали и посещавали. — Сега си имаше живот у дома, при който да се връща. Това означаваше страшно много за нея, както и за Блу.

— Той е фантастично хлапе и невероятен талант — изтъкна Андрю. — Изсвири ми няколко неща, когато го посетих.

— Каза ми, че и вие сте много добър — любезно каза Джини, но беше много доволна от чутото.

— Всъщност аз съм жалък аматьор в сравнение с момчето. Той състави оригинална композиция за мен.

— „Ла Гуардия“ ще бъде чудесно място за него — зарадва се Джини.

— Вие сте чудесна за него. С нетърпение очакваше да се върнете — искрено рече Андрю.

— И аз също го очаквах. Беше тежко назначение. По-кратко от обичайното, но много по-трудно.

Беше прекарала осем седмици в ада — Андрю можеше да се досети за това по оскъдната информация в имейлите й.

— Какво ще бъде следващото? Знаете ли вече? — попита я е интерес той.

— Все още не със сигурност. Може би в Индия през септември. Никак не ми се иска да напусна Блу толкова скоро.

Андрю се въздържа да й каже колко бе липсвала на Блу. Момчето говореше непрекъснато за нея и постоянно се тревожеше. Тя беше в основата на съществуването му, бе единственият възрастен, на когото можеше да се довери и да разчита и който никога не го беше разочаровал.

— Може пък да ви оставят да прекарате малко повече време у дома между пътуванията — с надежда подхвърли Андрю.

Джини също беше мислила за подобно развитие, макар да не знаеше как ще реагира Елън. По принцип трябваше да отсъства поне девет месеца в годината, такава беше уговорката с фондацията. И тя бе заявила, че няма ангажименти и е напълно свободна.

— Ще видим — неопределено отвърна тя и Андрю каза, че ще й се обади отново след няколко дни.

След разговора двамата с Блу си приготвиха обяд. Стори й се, че е пораснал с пет сантиметра за двата месеца. Не вярваше, че са толкова много, но наистина изглеждаше по-висок. И здрав. Бяха го хранили добре в „Хюстън Стрийт“, там порциите бяха щедри, тъй като повечето от питомците на приюта бяха тийнейджъри.

Наистина се радваше, че си е у дома. Беше се безпокоила, но този път той бе издържал в приюта. Гордееше се с него и му го каза, докато разчистваха масата след обяда, преди да отидат на концерт в парка.

— Заплаши, че ще ме убиеш, ако избягам, затова останах — подразни я той. После й показа дипломата си. Беше я получил в пощенската кутия сутринта, докато тя спеше. Джини обеща да я сложи в рамка и да я окачи на стената в стаята му наред с автографите от „Янките“.

Предишната вечер беше пратила есемес на Беки, но сестра й не бе отговорила, затова й се обади след обяда. Не бяха общували повече от два месеца. Последният им разговор, ако можеше да се нарече така, беше оставил горчив привкус и у двете. Нито едната от сестрите не изгаряше от желание да говори с другата. Беки смяташе, че Джини отново е превъртяла и върши безумие след безумие, а Джини беше на мнение, че сестра й има камък вместо сърце, щом предпочита да защитава извратени свещеници от уважение към Католическата църква, с пълно безразличие към пострадалите деца като Блу. Но пък искаше да научи как е баща им. Нямаше никакви новини за него от юни. Предполагаше, че нищо не се е променило.

Беки прозвуча изненадано, когато вдигна.

— Върнала ли си се?

— Да. И още съм жива. Как е татко? — Блу слушаше притихнал зад компютъра. Лизи му беше писала в есемесите си, че дядо й е горе-долу в същото състояние.

— Постепенно гасне. Вече се буди само по няколко пъти на ден и отново заспива — каза Беки. — Вече не познава никого.

Сърцето на Джини се сви от мъка — беше трудно да се гледа как си отива ден след ден. Мисълта намали гнева към сестра й заради реакцията за делото срещу свещеника.

— А ти как си? — по-меко попита тя.

— Добре. Ами ти? Готова ли си да се откажеш от лова на вещици? — Беки се надяваше мисията й в Сирия да я е накарала да се откаже от безумния план да помага на Блу и да съди архиепископията и свещеник за извършено престъпление. Още се разстройваше всеки път, когато си помислеше за това, и сърцето на Джини се сви, когато я чу. Беки си оставаше Беки, с всичките си ограничения и предразсъдъци. Разочароваше я.

— Не е лов на вещици — хладно отвърна. — А съвсем истинско нещо. Истински деца биват наранявани от тези свещеници, които вършат престъпления. Помисли си как би се почувствала, ако с Чарли се беше случило нещо подобно.

Беки подмина последните й думи.

— За бога, Джини. Откажи се — раздразнено рече тя. Алън също не одобряваше начинанието. Двамата го бяха обсъдили сериозно и бяха шокирани от намеренията на Джини. Алън беше по-разгневен и от Беки. Смяташе, че подетото от Джини е греховно и ще опозори всички тях. Молеше се само никой да не научи. Бяха внушили и на децата си колко лошо е това. Лизи бе изложила позицията на родителите си на Блу и бе изтъкнала, че не е съгласна с тях и смята, че той е истински храбрец. Той й благодари и остана доволен, а и тя не го притесни с въпроси за преживяването. Лизи беше любезно момиче, харесваше го много и не искаше той да се чувства неловко, след като вече бяха приятели.

Разговорът с Беки беше напрегнат. Двете сестри не бяха отстъпили от позициите си. Джини затвори колкото можа по-скоро. Беше искала да получи информация за баща си, Беки й я бе дала и нямаше какво повече да си кажат. Опита се да забрави разговора и половин час по-късно двамата с Блу тръгнаха на концерт в Сентрал Парк.

След двата тежки месеца в Сирия й бе странно да слуша Моцарт в такава спокойна обстановка, заобиколена от щастливи, добре изглеждащи хора. Завръщането още й се струваше нереално, но и двамата се насладиха на концерта.

Андрю й звънна, когато се прибраха у дома. Беше разговарял с архиепископията същия следобед и времето за среща беше идеално, тъй като Джини бе в Ню Йорк.

— Искат да се видят с нас — съобщи й той. Изглеждаше доволен. — Имаме среща следващата седмица с монсеньора, който отговаря за тези случаи. Той е упорит дъртак, също йезуит. Работих с него две години в Рим. Корав човек е. Но и умен. В крайна сметка ще се огъне. Нямат как да се защитят. Днес разговарях и с Джейн. Появяват се все повече и повече жертви, някои от които вече са мъже. Най-възрастният в списъка е на трийсет и седем. Бил е на четиринайсет, когато отец Теди му е посегнал. Тъкмо завършил семинарията във Вашингтон. Нещата не изглеждат добре за него. Очевидно има проблем от години и църквата го е знаела. Така случаят на Блу става още по-необорим.

— Ами приятелят на Блу, Джими Ивалд? — попита тя, доволна от чутото.

— Един от следователите е разговарял с него. Отрекъл всичко. Заявил, че отец Теди е най-чудесният човек, когото е срещал. Не му вярвам, но мисля, че е прекалено уплашен, за да каже истината. Сигурно отец Теди е заплашил и него.

Още преди края на разследването доказателствата се трупаха и Андрю съобщи, че се появили още петнайсет момчета, чиито истории били почти идентични с тази на Блу — за сексуални посегателства от страна на харизматичния свещеник. Монсеньорът искал да се срещне с нея и с адвоката й, но не и с момчето. Очертаваше се много интересна среща и Андрю я увери, че ще мине добре. Джини обаче се тревожеше, че архиепископията ще хвърли всичките си сили в защита на отец Теди, вместо да обезщети Блу за стореното с него. Андрю я предупреди, че има вероятност да направят всичко възможно да злепоставят момчето, като го изкарат лъжец, и вероятно това ще стане на първата среща.

— Не се безпокойте, ще издържим, дори да нанесат удар в началото — увери я Андрю. — Не могат да ме уплашат. Не забравяйте, че съм бил един от тях. Това е преимущество, освен това познавам много от играчите, особено силните. Познавам монсеньора много добре. Корав човек е, но иначе е честен.

Докато го слушаше, на Джини й стана любопитно за миналото му и защо е напуснал църквата, но нямаше никога да го попита, както той не я беше попитал какви ужасни престъпления изкупва с работата си в бежански лагери по целия свят.

Разбраха се да се видят половин час преди срещата в понеделник в едно кафене недалеч от архиепископията. След като затвори, Джини разказа всичко на Блу.

— Това добре ли е, или не? — попита той. Срещата го тревожеше.

— Просто стандартна процедура — спокойно рече тя. — Монсеньорът иска да се види с нас и да поговорим. Не е нужно да идваш. Ще бъдем само двамата с Андрю.

Блу изглеждаше облекчен. Вечерта отидоха на кино, а на следващия ден отскочиха до Кони Айлънд, за да може Блу да се качи отново на Сайклон, който според него не бил така добър както увеселителното влакче в Меджик Маунтънс, както сподели в есемеса си до Лизи. После двамата полежаха известно време на плажа. Бяха щастливи заедно и Джини много се радваше, че се е върнала у дома.

Прибираха се в града, когато Беки й се обади. Джини долови мъката в гласа й и моментално разбра какво е станало.

— Татко? — попита и Беки потвърди.

— Да. Преди около час. Проверих го следобед, той спеше спокойно. А когато се върнах половин час по-късно, си беше отишъл. Така и не можах да се сбогувам с него. — Тя заплака и Джини също се разплака.

— Ти си се сбогувала с него всеки ден повече от две години, грижеше се за него и го настани в дома си. Мисля си, че животът вече беше мъчение за него. Така е по-добре — въздъхна Джини.

— Знам. Но ми е мъчно. Ще ми липсва. Радвах се, че мога да направя нещо за него. Той винаги е бил толкова добър с нас — изплака Беки. И наистина беше великолепен баща през целия им живот. Бяха благословени, че имат такъв баща, а майка им също беше мила, любвеобилна и изпълнена с обич жена. Бяха имали добри родители, за разлика от Блу, който си нямаше никого след смъртта на майка си. Подобни истории винаги караха Джини да се раздава на онези, които не бяха късметлии като нея.

— Сега е с мама — тихо рече Джини през сълзи. — Би предпочел да е с нея. — И двете знаеха, че това е така — родителите им бяха влюбени един в друг през целия си брак.

— Кога ще дойдеш? — попита Беки.

— Не знам. Нека помисля, когато се прибера. Сигурно утре. Кога ще е погребението? Търканията между сестрите бяха моментално загърбени заради споделената мъка. Тя беше по-важна и ги събираше. Въпреки разправията, която бяха имали неотдавна, сега и двете бяха сложили оръжие. Поне временно бяха установили примирие.

— След няколко дни, предполагам. Още не съм се обадила на погребалното бюро. Току-що го откараха. — За Беки бе болезнено да го гледа как напуска къщата на носилка, увит с одеяло, което покриваше и лицето му. Добре поне, че децата ги нямаше. Още не им беше съобщила. Искаше да каже първо на Джини, макар че веднага се обади на Алън в работата му и той незабавно се прибра, за да бъде до нея. Очакваха смъртта на баща й от месеци, но въпреки това беше тъжно, когато настъпи. Мисълта, че вече и двамата й родители ги няма, накара Джини да се почувства някак по-възрастна. Сега имаше единствено сестра си и семейството й, а също и Блу. Вече нямаше свои родители, нито собствено семейство.

— Ще резервирам билети и ще ти съобщя кой е полетът ни — рече Джини. — Ще ти пратя есемес.

Влезе в интернет веднага щом се прибраха и резервира две места за себе си и Блу за първия сутрешен полет на следващия ден.

После се обади на Андрю о’Конър и се извини, че няма да може да дойде на срещата в архиепископията, защото баща й е починал току-що, заминава за погребението в Ел Ей и няма да се върне навреме.

— Много съжалявам. Разбира се, че ще отложим срещата. Кога мислите, че ще се върнете? — попита съчувствено той, Джини долови, че е искрено натъжен.

— Може би след четири-пет дни, най-много седмица — отвърна тя. След погребението двете с Беки трябваше да решат какво да правят с притежанията на баща им, макар че той нямаше много. Бяха продали къщата му, когато той се беше пренесъл да живее у Беки.

— Внезапно ли е станало? — Андрю се държеше мило и съчувствено и докато го слушаше, Джини изведнъж откри, че може да си го представи като свещеник. Беше любезен, беше го грижа за хората и бе добър слушател.

— Не, боледуваше от много време. Постепенно гаснеше. Отидох да го видя, преди да замина за Сирия. Имах чувството, че ще е за последен път. Така е по-добре за него, но за нас е нещо непознато. Беше болен от алцхаймер и животът му беше станал непоносим.

— Не се безпокойте за срещата. Имаме време. Според мен те просто искат да добият впечатление за нас и да разберат колко сме сериозни.

— Много — твърдо заяви тя и Андрю се разсмя. Съчувстваше й за загубата, но бе съсредоточен върху случая на Блу.

— Аз също — увери я той. — Това е абсолютна злоупотреба с истината, от най-лошия вид. Надявам се Блу да се възстанови напълно, но може и да не стане така. Преживяното може да остави завинаги отпечатък върху него. Затова заслужава сериозно обезщетение. — И Андрю възнамеряваше да го извоюва.

— Вярвам, че може да се възстанови — сериозно рече Джини и беше твърдо решена да го направи възможно наред с другите добри неща, които се случваха в живота му. — Искам да се възстанови. Няма да позволя онзи кучи син да открадне живота и бъдещето му. Блу има пълното право да остави това зад себе си. И ще направя всичко по силите си, за да му помогна. — Решителният й тон изненада Андрю. Понякога му изглеждаше като жена от желязо.

— Всички се борим със своите демони — тихо вметна той. — Някои просто са по-лоши от другите.

Джини заподозря, че и той си има свои демони. В края на краищата беше напуснал духовенството.

— Той е твърде млад, за да носи завинаги този товар. Не е честно. — Джини изгаряше от желание да направи всичко възможно Блу напълно да се възстанови от случилото се.

— Именно затова тези случаи са толкова важни. Защото не са честни — съгласи се Андрю. — Може би това, което правите за Блу, ще му покаже колко много означава той за вас. Много е трогателно, че вярвате толкова в него. А подобна вяра е огромен дар за когото и да било. — Собствената му леля не му беше повярвала, но Блу знаеше, че Джини му вярва. Точно това беше трогнало бившия йезуитски юрист и го бе впечатлило силно.

— Искам да излезе от всичко това невредим.

Андрю си помисли, че това е изпълнено с обич желание, но не много реалистично. Имаше доста възрастни клиенти, неспособни да водят нормален живот заради онова, което им е било сторено като деца. Понякога обичта не беше достатъчна да ги излекува и парите, които спечелваха от споразуменията, бяха утеха, но никога не им връщаха изгубената невинност, доверие и равновесие. Много от насилените като деца клиенти не бяха в състояние да създадат нормални връзки. На Андрю му оставаше само да се надява, че Блу няма да е един от тях.

— Ще направим всичко възможно — обеща й той, трогнат от силата и всеотдайността й към момчето.

— Ще ви уведомя за срещата. Ще ви пратя имейл, когато пристигнете в Ел Ей.

— Много ви благодаря.

Джини затвори и за момент се замисли за адвоката. От него се излъчваше топлота, но и същевременно бе някак резервиран, сякаш и той имаше рани, които криеше.

Беше странна комбинация и тя се зачуди дали причината е в миналото му като свещеник. Още бе заинтригувана защо е напуснал църквата и въображението й измисли история за влюбване в монахиня. Хората, които напускаха църквата, открай време бяха мистерия за нея.

Джини изпрати на Беки есемес с часа на пристигането им и се зае да помогне на Блу да си стегне багажа.

— Ще трябва да ти намерим костюм, когато стигнем в Ел Ей. Сега нямаме време. — Той нямаше официално облекло, което да облече за погребението. Купуването на костюм щеше да им даде възможност да правят нещо, вместо само да седят в погребалния дом.

Вечеряха и Блу си легна рано. Джини остана сама, замислена за баща си. Завръщането у дома беше изпълнено с превратности, но поне си беше в Щатите. Чувството, че баща й го няма, беше странно, мъчително. Повече от всякога бе благодарна за Блу, който беше запълнил пустотата в живота й. А ето че сега се беше появила още една празнина.