Линкълн Чайлд
Забравената стая (23)

23.

Олафсон живееше в голям апартамент в източния край на Дамската пътека. Той отвори вратата, но сега не носеше обичайния черен костюм, а кашмирен пуловер и камуфлажни панталони. В едната си ръка държеше ниска чаша, пълна с чисто уиски.

— А, Джери — каза той, докато си стискаха ръцете, — влизай.

— Извинявай, че ти се натрапвам, но реших, че това няма защо да чака.

Олафсон го поведе надолу по коридора и го въведе във всекидневната. Обзавеждането се различаваше напълно от едуардианския стил, който цареше в другите помещения на замъка. Апартаментът на директора беше изцяло в стил Баухаус, както може би подсказваха картините с абстрактен експресионизъм в кабинета му. Хромови кожени кресла с гладко извити крака от никелирани тръби и странни лавици за книги с формата на зикурати^[1], сякаш излезли направо от школата на Марсел Брюер^[2]. Големите прозорци в южната и западната стена на сградата откриваха драматични изгледи към бурята.

— Скоч? — попита Олафсон, отправяйки се към мокрия бар.

— Благодаря, няколко пръста, без лед.

Олафсон взе чаша за уиски, наля малко „Лагавулин“ в нея, занесе я на Логан и му посочи едно кресло. После отпи от своята, чакайки го да започне.

— Първият етап от работата ми е завършен — обясни му Логан. — Прегледах всички доклади и досиета, изгледах записите от охранителните камери, основно проучих миналото на Стречи, прегледах неговата работа, разговарях с всички, които са имали някакъв контакт с него през последните седемдесет и два часа от живота му. Направих всичко, проследих всяка стандартна следа, както би постъпило всяко обикновено следствие.

— И?

— Съгласен съм с онова, което ми каза, когато пристигнах преди пет дни. Уилърд Стречи е бил човек, който има всички причини да живее. Направил е много удовлетворителна кариера и е чакал с нетърпение също толкова задоволително пенсиониране. Това не е човек, който би се самоубил. Освен това, както каза ти, той е човек, чийто темперамент би бил изцяло против подобно действие. — Той отпи от малцовото уиски. — Нещо се е случило с него през последните дни от живота му. Нещо, което напълно го е променило и принудило да се самоубие, и то веднага. Стигнах до убеждението, че е нещо, свързано с работата му в Западното крило.

— Западното крило? — повтори Олафсон.

— Особено с тайното помещение. Има връзка — сигурен съм, че е така. Трябва да науча каква е тя, ако искам да разбера какво се е случило със Стречи… Трябва да разбера предназначението на тази стая.

Изведнъж изтрещя гръмотевица. Миг по-късно помещението блесна от живото сияние на светкавицата.

Олафсон се смръщи.

— Виж, Джереми, не знам. Това ми се струва малко прекалено. Какво общо би могла да има неговата работа по преустройството на крилото със самоубийството му?

— Стречи е разполагал с ключовете за крилото. В продължение на месеци е работил по неговото преустройство и реставрация. Познавал го е по-добре от всеки друг. Нали помниш малкия отвор с размерите на чук в стената на помещението? Беше замазан с гипс. Ти сам го каза: това означава, че може сам да го е открил.

Олафсон бавно остави чашата си на близката маса.

— Вярно е, точно това казах.

— Казах ти, че направих всичко, което едно стандартно разследване щеше да извърши.

— И какви са резултатите?

— Че трябва да се разгадае загадката на забравената стая.

— Загадка. Интересна дума.

— Че тази стая не е нищо друго освен загадка. Какво е било нейното предназначение? Защо я няма в архитектурните планове? И защо изобщо е тайна? Защо по-късно е зазидана и скрита? И защо Стречи се е самоубил, когато е научил или е щял да научи за нейното съществуване?

Олафсон не отговори.

— Има и още нещо. „Другите“, които спомена Карбън — това са живеещите в „Лукс“, които са били видени през последните седмици да се държат по нехарактерен или необичаен начин. Те ми разказаха, че са видели, чули и помирисали неща, които всъщност ги е нямало. Говорят за странни натрапчиви импулси — в единия от случаите суициден импулс. Но най-интересният факт е, че четиримата или са живели, или са работили в близост със Западното крило.

— Сигурен ли си? — попита Олафсон.

— Два пъти проверих бележките си. Сигурен съм.

Олафсон протегна ръка за чашата си.

— Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от твоето позволение да сменя посоката на издирванията си и да се съсредоточа върху Западното крило и особено върху забравената стая.

Олафсон отпи бавно. След това въздъхна и накрая кимна с глава.

— Също така ще ми трябва асистент.

Директорът се смръщи.

— Какво?

— Аз съм историк, енигмолог. Не съм инженер. Ако искам да реша тази загадка, имам нужда от човек с умения, които не притежавам.

— Нали се разбрахме да пазим съществуването на тази стая в тайна?

— Така е, обаче колкото повече мисля за това, толкова по-ясно ми става, че не мога да разреша загадката сам.

Последва кратко мълчание.

— Не знам, Джереми — най-накрая заговори Олафсон. — Смъртта на Стречи беше достатъчен ужас, а сега и тази стая… Сигурно има защо да е била зазидана. Не можем да си позволим и най-малкото петно върху доброто име на „Лукс“.

— Това вече съм го чувал. Освен това знам много добре колко деликатно е положението. Но това е единственият начин да разбереш какво се е случило на Стречи.

Логан наблюдаваше директора, който потъна в мълчание, за да обмисли чутото.

— Трябва да е човек, на чиято дискретност можем да разчитаме напълно.

— Гарантирам за нейната дискретност.

— Нейната? — изненада се Олафсон. — Значи вече имаш някого предвид?

— Ким Миколос. Асистентката на Стречи.

— Защо Миколос? Искам да кажа, че тя дори не е член на изследователското тяло.

— Тя е най-добрият вариант. Познава по-добре от всички работата на Стречи и след като работниците са се разпръснали във всички възможни посоки, това важи и за работата му по Западното крило. Тя е в час с хората и положението в „Лукс“ и беше достатъчно почтена да ми отговаря честно. И най-важното — една от нейните специалности е обратно инженерство. А аз имам нужда от някого, който може да ми помогне да възстановя начина на създаване на това помещение. — Освен това така ще мога да я държа под око, помисли си Логан.

— Джереми, не съм сигурен, че мога да одобря това — каза Олафсон. — Съмнявам се, че управителният съвет би го одобрил.

— Управителният съвет знае ли за забравената стая?

— Не, разбира се, че не знае.

— Тогава няма нужда да знае и за това.

— Ние сме толкова уединена и изолирана организация… включването на Миколос ще бъде в разрез с нашите принципи за раздробяване и секретност.

— А самоубийството не е ли в разрез с принципите на „Лукс“?

Олафсон не отговори.

— Както вече казах, това е единственият начин да получиш отговорите, които търсиш. И недей да забравяш: тук съм, защото не знаеш какво се е случило със Стречи и защо. Също така не забравяй другите четирима и онова, което се е случило с тях. Можеш ли да си позволиш просто да заградиш Западното крило и да му обърнеш гръб? Кой знае какво още може да се случи? Ще обърнеш гръб на готова да избухне бомба.

Олафсон въздъхна.

— След като поставяш нещата така, нямам друг избор, освен да се съглася.

— Грегъри, много ти благодаря.

Директорът огледа всекидневната си, за да спечели време, преди да спре погледа си върху Логан.

— Кога планираш да почнеш?

— Още утре сутринта — отговори енигмологът и допи чашата си.