Крис Картър
Смъртоносно обаждане (38)

38.

Предметът се измъкна от плика и падна на масата. Детектив Уеб придърпа стола си по-близо, за да го разгледа по-добре. Очите му се стрелкаха между предмета и доктор Барнс няколко секунди, докато се питаше дали ще види само това, но от плика не излезе нищо друго.

— Това е… сребърна гривна — безучастно каза той, докато гледаше змиевидната плетка на гривната с амулет сърце.

— Това е гривна от бяло злато — поправи го доктор Барнс. — Не е сребърна.

— Добре. Извинете — отговори Уеб, като се зачуди какво значение има това.

Гуен видя изражението му и обясни:

— Мама ми подари тази гривна за тринайсетия рожден ден. Семейството ни беше много бедно. Живеехме в лош и занемарен квартал. Баща ми ни напусна, когато бях на пет години, и повече не го видяхме. Майка ми работеше на две места, за да ни издържа, и е спестявала всеки цент, който може да си позволи, бог знае колко дълго, за да може да купи такова нещо. — Гласът й изведнъж стана тъжен. — Тя почина само няколко месеца след това.

Едва тогава детективът забеляза надписа с дребни букви върху амулета сърце. Три думи една над друга — Винаги бъди силна.

— Съжалявам — с искрен тон каза той.

Доктор Барнс прие думите му, като кимна, и след това продължи:

— От тринайсетия си рожден ден неизменно нося гривната всеки ден. Никога не забравям да си я сложа. Не съм я губила. Винаги е с мен. Свалям я само когато си лягам да спя.

Уеб изглеждаше заинтригуван.

— Не мога да спя с бижута на мен — поясни тя. — Махам всичко — гривни, колиета, пръстени. Не знам защо, но ме плашат. Сънувам кошмари.

Детективът реши, че това е интересно, защото имаше приятелка, която също не можеше да спи с бижута. Сваляше ги, преди да си легне, включително венчалната халка.

— Снощи се прибрах вкъщи — продължи да разказва Гуен, — махнах гривната, пръстените и колието си и ги оставих на нощното шкафче, както правя всяка вечер. Когато се събудих сутринта, всичко беше там, с изключение на гривната. Беше изчезнала.

Уеб се накани да каже нещо, но тя го изпревари.

— Да — каза доктор Барнс.

Той се намръщи.

— Да. Да. Не. И да.

— Моля?

— Знам какво ще ме попитате, детектив. Първо ще ме попитате дали съм абсолютно сигурна дали гривната е била на мен, когато съм се прибрала вкъщи. Отговорът на този въпрос е да. После ще ме попитате дали съм абсолютно сигурна, че съм я свалила и оставила върху нощното шкафче, както ви казах. Отговорът на този въпрос също е да. След това ще ме попитате дали няма вероятност гривната да се е разкопчала някъде и да е паднала от китката ми, може би на паркинга, където е кабинетът ми, или пред дома ми, или дори до павилиона, откъдето всяка сутрин си купувам вестник.

Смаяната физиономия на Уеб определено беше по-приятна от безучастната, но не много. А той наистина беше смаян. Дотук доктор Барнс беше познала за всичко.

Детективът кимна и призна:

— Точно това си мислех, докторе. Ако гривната е паднала от китката ви пред павилиона, някой може да я е видял и вместо да постъпи правилно и да ви я върне, да е решил да превърне всичко в груба шега. — Той почука с показалец два пъти по бележката. — Това със сигурност би обяснило посланието.

— Да — съгласи се Гуен, — но отговорът на този въпрос е не. Няма как гривната да е паднала от китката ми вчера сутринта пред павилиона за вестници или някъде другаде.

Уеб отново се накани да й зададе въпрос, но тя вдигна ръка и го прекъсна.

— Как мога да бъда сигурна ли?

На лицето на детектива пак се изписа смаяно изражение. Той реши, че е безсмислено да пита, затова се облегна назад на стола и я остави да говори.

— Защото няма как да изкарам цял ден без гривната и да не забележа, детектив. Всеки път, когато се нервирам или мисля за нещо, аз я въртя на ръката си. — Дясната й ръка машинално се стрелна към лявата й китка. — Движението е несъзнателно. Правя го от години и всеки ден го повтарям десетки пъти. Не бих изкарала и половин час, без да забележа, че гривната ми я няма.

Уеб беше забелязал движението най-малко два пъти през последните няколко минути и това не го изненада. Знаеше, че всеки има нервен тик. Той например прокарваше език по устните си.

— И снощи — продължи доктор Барнс, — докато карах към дома си, ясно си спомням, че я въртях на ръката си в колата, следователно отговорът ми на следващия въпрос е да. Да, детектив Уеб, сигурна съм, че гривната не е паднала от китката ми в колата. Беше на ръката ми, когато се върнах вкъщи снощи. Беше на мен, когато си легнах, и я сложих на нощното шкафче, преди да угася лампата. Сто процента съм сигурна в това. Тази сутрин, когато се събудих, гривната я нямаше.

След повече от двайсет години като полицай Уеб беше придобил умението да преценява хората с един поглед, още по-добре, като прекара няколко минути с тях. Доктор Гуен Барнс изглеждаше уравновесена, интелигентна и разумна жена. Тя нито веднъж не повиши тон, независимо от настроението си. Умееше да говори и дотук всичките й доводи се основаваха на правдоподобни и възможни факти.

— Побърках се, когато не намерих гривната сутринта — добави доктор Барнс. — Търсих я къде ли не — под леглото, зад нощното шкафче, в чекмеджетата, под килима, в дневната, в кухнята… навсякъде. Дори в колата. Нямаше я. Помъчих се да си спомня всяка моя стъпка вчера, от момента, в който се върнах в дома си, до момента, в който си легнах, защото знаех, че гривната беше на ръката ми, когато отворих външната врата. — Тя млъкна, за да си поеме дъх. В момента една много голяма чаша вино наистина би й се отразила добре. — И тази сутрин за пръв път закъснях за първия си сеанс за деня. Аз съм психиатър, детектив Уеб, и по-добре от повечето хора разбирам как работи човешкият мозък. Напълно съзнавам, че тъй като всяка нощ извършвам абсолютно едни и същи движения, преди да угася лампата в спалнята си, тоест оставям всичките си бижута на нощното шкафче, за мозъка ми е много лесно да бъде заблуден да си помисли, че съм направила нещо, което в действителност не съм. Повтарящите се действия имат такъв ефект върху мозъка, но ви уверявам, че случаят не е такъв.

Уеб прокара език по устните си.

— Тогава мислите, че някой е нахлул в дома ви снощи, влязъл е в спалнята, докато сте спели, и е взел гривната ви с намерението да направи това. — Той врътна брадичка към бележката и гривната на масата. — И може би дори е помирисал косата ви.

— Да, точно това мисля, детектив, защото не виждам друго обяснение.

— Забелязахте ли следи от влизане с взлом?

Доктор Барнс въздъхна толкова тежко и отчаяно, че въздухът в стаята сякаш се сгъсти.

— Не мога да бъда сигурна, защото не проверих. Събудих се сутринта и не можах да намеря гривната, затова очевидно първата ми мисъл не е била, че някой е влизал в дома ми.

— Първата ви мисъл е била, че може би сте я изгубили.

— Да — пораженски призна Гуен.

Дори детектив Уеб въздъхна дълбоко.

— Добре — каза той и реши да опита отново. Наистина искаше да помогне на доктор Барнс. — Преди да излезете от дома си сутринта, спомняте ли си дали вратата беше заключена или отключена?

— Външната врата беше заключена.

— Сигурна ли сте?

— Да. Спомням си, че я отключих сутринта. Не проверих задната врата, но тя винаги е заключена.

Уеб не знаеше какво още да каже. Доктор Барнс заговори отново. Следващите й думи се отрониха бавно от устата й и бяха изпълнени с чувство.

— Детектив, не знам какво друго да ви кажа, но съм убедена, че не съм изгубила гривната.

Тя скръсти ръце пред себе си, сякаш изведнъж температурата в стаята се понижи с няколко градуса. Тогава за пръв път детектив Уеб видя, че доктор Барнс показва страх. Неподправен страх.

— Някой е бил в стаята ми, детектив, казвам ви. Някой е бил там, до леглото ми, и ме е наблюдавал, докато спя.