Джесика Таунсенд
Изпитанията на Мориган Врана (25)

24.
Улица „Сражение“

Юпитер прати да повикат Фенестра, която неохотно ги посрещна на входа на станцията на Чудметрото на улица „Сражение“. Тя трябваше да придружи Мориган, Джак и Хоторн обратно до „Девкалион“, докато Юпитер се погрижи за загадъчната работа с гаранционния договор, каквото и да бе това.

— Не ги изпускай от очи — заръча той на Фен за не знам си кой път, докато се връщаха от гишето за билети. — Никакви отклонения, никакви разсейвания — прибирате се право в хотела, без обикаляне и без забавяне, ясно?

Фен завъртя очи.

— О, тъкмо мислех да спрем да си купим сладолед и кученца.

— Фенестра… — изръмжа той предупредително.

— Добре де, не се нервирай.

После Юпитер се обърна към Мориган, Хоторн и Джак.

— Така, вие тримата, слушайте. Там долу ще е претъпкано. Стойте близо до Фен и не се отделяйте. Фен, по-добре хвани Експресната линия до портата Лилит, а после се прехвърли на Стогодишната линия. Така ще стигнете Острова насред реката; оттам можете да хванете чадърожелезницата право до улица „Ручейник“… Носите ли си чадърите?

Децата кимнаха.

— Но Викингската линия отива право до Острова насред реката — посочи Фен.

Юпитер поклати глава.

— Човекът на гишето каза, че има закъснение поради нападение на викингска орда в един от тунелите. Ще минат часове, докато оправят тази бъркотия.

— Добре, нека е Експресната линия — съгласи се котката. — Хайде, вие тримата.

Те се спуснаха в оживената станция и минаха през турникетите. Фен, която бе прекалено едра, за да мине по нормалния начин, ги прескочи. Един възмутен контрольор понечи да я смъмри, но тя изфуча срещу него и той моментално се съсредоточи върху работата си.

Докато вървяха по тунели и стълбища, Хоторн все се озърташе през рамо към Мориган, горейки от желание да попита за изпитанието й, но бе прекалено шумно. Мориган улови погледа му, сви рамене и изрече само с устни: „Не знам“.

Когато най-после стигнаха до перона, Фен си проби път през тълпата до жълтата линия отпред. Пътниците се разделяха пред нея като житни класове в полето. Хоторн, Мориган и Джак сграбчиха по една шепа от козината й и се помъчиха да не изостават, силейки извинения към хората, които разблъскваха.

— По-бавно, Фен — помоли Джак. — Ще стъпчеш някого.

— Ако някой ми се пречка на пътя, заслужава да бъде стъпкан — изръмжа суперкотката. — Само това ми липсва след днешния абсурден ден — да ви дундуркам тримата в претъпкано Чудметро. В „Девкалион“ от сутринта цари хаос, хора идват и си отиват, вдигат шум. Докарахме електротехниците да оправят инсталацията на южното крило, а Кеджъри за пореден път извика онези смешни ловци на духове.

— Ловци на духове! — възкликна развълнувано Хоторн.

— Мислех, че вече са прогонили призрака — обади се Мориган. — През лятото, помниш ли? Когато извършиха онзи екзорсизъм.

— И въпреки тяхното наистина първокласно размахване на стръкове градински чай — отбеляза сухо Фенестра — нашият сив мъж още се мотае из южното крило и плаши хората. Минава през стени и изчезва зад ъгли. Персоналът дори вече му е измислил някакво смешно име — ох, как беше?

— Не съм виждала никакъв сив мъж — каза Мориган.

— И не би трябвало, нямаш причина да ходиш в южното крило, докато трае този проклет ремонт. — Мориган се спогледа гузно с Хоторн и Джак, но си замълча. Още не бяха казали на никого къде са били в нощта, когато сянката избяга. — Строителите са тези, които все се оплакват от него. Казват, че го чуват от съседната стая, а като изтичат да видят кой е там, той просто изчезва в Паяжината.

— Какво го чуват да прави? — попита Джак.

— Да пее… не, да си тананика. Така го наричат. Тананикащия човек. Абсурдно.

Мориган изведнъж залитна, като че ли бе пропуснала някое стъпало. Сивият мъж. Тананикащия човек. Минавал през стените в южното крило, изчезвал в Паяжината. Като призрак.

Моментално разбра как Езра Шквал се вмъква в Невърмур. Все едно в главата й светна някаква лампа и най-после можеше да вижда ясно.

— Паяжинната линия! — извика тя.

— Какво? — попита Хоторн.

— Паяжинната линия — ето как го прави, ето как влиза в Невърмур — обясни Мориган.

— Кой как влиза в Невърмур? — намеси се Джак. — За какво говориш?

— Господин Джоунс — Езра Шквал, — той е сивият мъж, човекът, който си тананика! Ето защо хората го смятат за призрак — той пътува дотук по Паяжинната линия и може да минава през стени!

Но гласът й се загуби сред пронизителната свирка и съскането на пара, докато влакът им спираше на перона. Мръщейки се, Фен бутна Мориган и момчетата в първия вагон. Нямаха проблем да си намерят места, тъй като останалите пътници се струпаха в другия край, доволни да стоят надалеч от жълтооката суперкотка.

Когато се настаниха, Фен се приведе и пъхна голямата си сива глава между тях.

— Внимавайте какво приказвате на претъпкани станции в Чудметрото — изръмжа тя. — Паяжинната линия трябва да е свръхсекретна.

— Ама Езра Шквал я използва — прошепна Мориган, озъртайки се през рамо, за да се увери, че никой не ги слуша. — Трябва да кажем на Юпитер. Няма никакъв призрак, Фен, това е Езра Шквал — той е сивият мъж!

— Езра Шквал ли? — Фен понижи гласа си още повече. — Езра Шквал Чудотвореца? Глупости. Той е бил прокуден от Невърмур преди много, много епохи.

— Не са глупости! Видях го със собствените си очи. Беше във фоайето на хотела в деня, когато полилеят падна, и говорих с него в южното крило една нощ миналото лято…

— Какво си правила в южното крило? — попита Фен.

— … и дойде да гледа парада на Вси светии.

— Вярно е — подкрепи я Хоторн и закима усърдно. — Там беше, аз също го видях.

— Госпожа Чанда ми показа портрет на Шквал отпреди сто години и това е той, Фен — изглежда досущ същият, не се е състарил и с един ден! Ето как заобикаля забраната, като оставя тялото си в републиката — така нито граничарите, нито войската, нито Кралския магьоснически съвет, никой от тях не може да го усети, че се носи из Невърмур, защото, строго погледнато, той изобщо не е тук.

— Ако е вярно — каза Джак, мръщейки се силно, — ако това наистина е Чудотвореца и наистина влиза в Невърмур по Паяжинната линия, тогава… защо го прави? — Предпазливите му очи се стрелнаха към Мориган. — Какво иска?

— Може би се опитва да намери слабо място — предположи Хоторн. — Откъдето може да проникне обратно в Невърмур.

Той изгледа многозначително Мориган, подтиквайки я безмълвно да им каже за предложението за чирачество от Шквал. Той беше прав, помисли си тя. Трябваше да каже на някого, а кой знае кога щеше да се върне Юпитер?

— Фен, мисля, че знам какво… — започна тихо Мориган, но суперкотката я прекъсна.

— Това са глупости! Даже да използва Паяжинната линия, той не би могъл да навреди на никого. Не може дори да докосне никого. През Паяжината е невъзможно да осъществиш физически контакт с каквото и да било.

— Фен, слушай — настоя Мориган. — Знам какво…

— Той е Чудотвореца, Фен — прекъсна я Джак. — Сигурно може да прави сума ти неща, които другите хора не могат.

— Казвам ви, че е невъзможно.

— Фен, изслушай ме! — извика Мориган.

Изведнъж лампите във вагона замигаха, влакът забави ход и спря. Всички пътници изстенаха.

— Защо спряхме, татко? — попита едно малко момченце в другия край на вагона. — Защо вратите не се отварят?

— Просто още едно скапано забавяне, синко — отвърна мъжът и въздъхна с примирението на опитен пътник. — Мишка на релсите или нещо такова.

Лампите примигнаха пак, угаснаха, а после неохотно светнаха отново. Разнесе се електрическо пищене и един глас заговори по високоговорителя.

— Добър вечер, дами и господа. Изглежда, има някакво смущение на сигнала пред нас. Би трябвало скоро да потеглим пак. Благодаря ви за търпението.

Лампите замигаха отново. Седалките завибрираха и перилата се затресоха.

Мориган се огледа — като че ли никой друг не забелязваше. Тя чу някакъв тътен откъм тунела и отиде в задния край на вагона да притисне ухо към стената.

— Какво правиш? — попита Фен.

— Не чувате ли?

— Какво да чуваме? — учуди се Хоторн.

— Звучи като… като…

Копита. Звучеше като тътен на копита, биещи по релсите на Чудметрото, който отекваше в тунела — а после цвилене на коне, лай на хрътки. Звук от изстрел.

Мориган залитна назад и се блъсна в седалките.

— Бягайте! — извика тя. — Всички назад, те идват!

Но нямаше къде да отидат. Вагонът бе претъпкан, а влакът бе спрял по средата на тунела. Мориган се обърна да погледне към тълпата наоколо, десетки озадачени лица — включително Хоторн, Фенестра и Джак, които до един изглеждаха загрижени.

— Мориган, за какво говориш? — попита Хоторн, но гласът му звучеше толкова далечен, толкова тих в сравнение с тътена на ловците от дим и сенки. — Не чувам ни…

И изведнъж наоколо имаше само дим, гъста кипяща маса от сенки и дим, който изпълваше дробовете й. Краката й бяха откъснати от земята и някой я вдигна във въздуха. Ловците я понесоха, а триумфалното тръбене на роговете им бе оглушително. Тя се вкопчи здраво в черния си чадър, като че ли той можеше някак си да я закотви към земята.

Мориган никога не бе излизала в океана, дори не го бе виждала на живо, но тъкмо така си представяше удавянето — да те грабне една свирепа вълна и да те премята, премята, премята, докато не остане нищо, само мрак, сенки и безкрайна чернота…