Франсис Пол Уилсън
Завещанието (14)

3.

Джак присви очи, пресягайки се за телефона. Можеше да се сети само за един човек, който да го търси тази сутрин, затова вдигна преди телефонния секретар.

— Джак, ти си прекрасен — рече радостно Джия. — Просто невероятен!

— И аз мисля, че си хубава, Джия.

— Не, говоря сериозно. Току-що говорих с д-р Клейтън и тя ми съобщи, че играчките са върнати.

— Така ли? Трябва да им се признае на блюстителите на реда. Когато се захванат за нещо…

— Аха — и проклет да беше, ако не можеше да чуе усмивката й, — ти нямаш нищо общо.

— Нищичко. Ти каза, че не си съгласна с методите ми, и аз се отказах.

— Окей. Прави се на такъв. Но д-р Клейтън каза, че доколкото може да прецени, подаръците са върнати до един, а крадецът е зад решетките. Не знам как си се справил, обаче…

— Просто написах един имейл на Дядо Коледа и той свърши останалото.

— Е, Дядо Коледа може да има още работа. Тя ме помоли да й дам номера ти.

Джак се вцепени.

— Не си й го дала, нали?

— Не. Нищо не съм й казала. Дадох й честната си дума, че не го знам, но ще го потърся и после ще й се обадя.

Той се успокои.

— Добре си направила, Джия. Най-добрият отговор. Имаш ли представа какво иска?

— Нещо за някаква лична работа. Не ми каза нищо, а и аз не питах.

— Окей. Запиши това — каза й телефонния номер на бърлогата на Десето авеню. — Кажи й да остави съобщение на секретаря. Само така може да се свърже с мен.

— Добре. Остава ли уговорката ни за този следобед?

— Естествено. Уестчестър, нали?

— Не — рече бавно тя. — Магазин „Шварц“^[1].

— Ще го обсъдим по-късно. Доскоро.