Давид Лагеркранс
Мъжът, който търсеше сянката си (25)

Глава 24. 30 юни

Микаел Блумквист седеше в кухнята на редакцията на Йотгатан. Преди малко беше приключил с дългия репортаж за Регистъра и Проект 9. Денят беше горещ, както обикновено. От две седмици не бе падала и капка дъжд. Той изпъна гръб, пийна малко вода и се загледа в синия диван, красящ офисния пейзаж.

На него се бе излегнала Ерика Бергер, зачетена в статията му. Не можеше да се каже, че Микаел е притеснен. Сигурен беше, че материалът е разтърсващ и че публикуването на сензационната история ще се отрази страшно добре на вестника. Но все пак не знаеше как ще реагира Ерика. Това не се дължеше само на факта, че на места репортажът бе проблематичен от етична гледна точка. Причината бе преди всичко караницата им.

Беше й казал, че няма да ходи до архипелага по време на лятната почивка, нито да празнува по какъвто и да е начин. Искаше да се концентрира върху историята си, да прегледа документите, които бе получил от Бублански, и да продължи интервютата с Хилда фон Кантерборг, Дан Броуди и Лео Манхеймер, който тайно бе пристигнал в Стокхолм заедно с годеницата си от Торонто. И никой не можеше да твърди, че Микаел не се бе трудил усилено. Работеше, кажи-речи, денонощно не само по репортажа за Регистъра, ами и по разказа на Фария Кази. Вярно че не той пишеше тази статия, а Софи Мелкер, но Микаел постоянно се месеше, а освен това обсъждаше съдебния процес със сестра си, която полагаше всевъзможни усилия Фария да бъде оправдана и да заживее нов живот със защитена самоличност.

Микаел поддържаше връзка и със Соня Мудиг, която ръководеше подновеното разследване на смъртта на Джамал Чаудъри, която вече се разглеждаше като убийство. Башир, Разан и Халил Кази, както и още двама души, бяха задържани и очакваха съдебния процес. Бенито беше преместена в затвора „Хамерфорш“ в Херньосанд и срещу нея също щяха да бъдат повдигнати нови обвинения. Микаел често водеше дълги разговори и с Бублански, а освен това влагаше повече усилия от всякога в чисто езиковата страна на писането.

Накрая обаче дори той остана без сили. Имаше нужда от почивка и малко спокойствие. Вече виждаше едва ли не двойно, а у дома пред компютъра беше горещо и задушно. Един следобед почувства копнеж и се обади на Малин Фруде.

— Моля те — каза той. — Не можеш ли да дойдеш?

Малин откликна и каза, че може да намери кой да гледа детето, стига Микаел да обещае да купи ягоди и шампанско, да махне кувертюрата на леглото, да не се разсейва и да не се държи като проклетия Кале Блумквист. Той сметна, че условията звучат разумно, и не след дълго двамата се въргаляха в леглото, щастливи, пияни и забравили за околния свят. Докато Ерика Бергер не дойде на спонтанно посещение с бутилка скъпо червено вино в ръка.

Ерика никога не бе смятала, че Микаел е образец на добродетелта, пък и самата тя беше омъжена и неособено съвестна, що се отнасяше до любовните забежки. Въпреки това ситуацията излезе от контрол. Разбира се, Микаел би могъл — ако имаше време и сили — да анализира защо всичко тръгна толкова накриво. Но една от причините беше пламенният темперамент на Малин, както и това, че Ерика се почувства наранена и смутена. Всъщност всички бяха смутени. Жените се скараха помежду си, а после се нахвърлиха и на него, или поне Ерика му се нахвърли, след което си тръгна побесняла, затръшвайки вратата.

Оттогава двамата с Микаел разговаряха доста лаконично, и то само по чисто професионални въпроси. Сега обаче Ерика лежеше и четеше, а Микаел си мислеше за Лисбет. След като я изписаха от болницата, тя замина първо за Гибралтар, а после за Токио. Въпреки това те общуваха редовно и си говореха за Фария Кази и разбира се, за разследването срещу отговорните фигури в Регистъра.

Засега обществото не бе запознато с цялостния контекст, а имената на заподозрените все още не бяха публикувани. Ето защо Ерика бе предложила да побързат и да издадат извънреден брой, преди някой да им е отмъкнал историята. Може би затова така се ядоса, когато завари Микаел да пие шампанско в леглото с друга жена, все едно успехът на „Милениум“ не беше заложен на карта.

В действителност той се отнасяше възможно най-сериозно към задачите си. Сега хвърли кос поглед към Ерика, която най-накрая свали очилата си за четене, изправи се и тръгна към кухнята. Носеше дънки и синя блуза с отворено деколте. Настани се до Микаел, който не знаеше какво да очаква — аплодисменти или критика.

— Не разбирам — каза тя.

— Това звучи притеснително — отговори той. — Надявах се, че ако не друго, поне съм внесъл малко яснота около историята.

— Не разбирам защо са го пазили в тайна толкова дълго.

— Лео и Дан?

Тя кимна.

— Както съм написал, имало е доказателства, уличаващи Лео в незаконни сделки с помощта на подставени лица. Сега може и да е очевидно, че Ракел Грейс и Ивар Йогрен са го натопили, но Лео и Дан не са открили начин да ги разобличат. Освен това — надявам се, че това също става ясно от текста — двамата са харесали новите си роли, пък и не са им липсвали пари. Лео често е превеждал сериозни суми на Дан, а и мисля, че братята са изживявали нов вид свобода. Свободата на актьорите, така да се каже. Получили са възможността да започнат отначало и да открият нещо ново. Дори бих казал, че ги разбирам.

— И са се влюбили.

— В Юлия и Мари.

— Снимките са чудесни.

— И това е нещо.

— Имаме късмет, че работим с добри фотографи, ако не друго — каза тя. — Но нали се сещаш, че Ивар Йогрен ще ни съди до дупка?

— Мисля, че сме добре подготвени в това отношение, Ерика.

— Опасявам се да не ни погнат и за клевета срещу починал човек заради онзи стар ловен инцидент.

— Смятам, че там също мога да се аргументирам. Пък и всъщност говоря единствено за съмнителните обстоятелства около смъртния случай.

— Не знам дали това е достатъчно. Звучи доста компрометиращо.

— Окей, пак ще го погледна. Има ли нещо, което не те притеснява, или което даже… проумяваш?

— Това, че си задник.

— Само малко. И главно вечерно време.

— Смяташ ли занапред да се посветиш на една жена, или ще продължаваш постарому?

— В най-лошия случай бих могъл да пийна шампанско и с теб.

— Ще ти се наложи.

— Под заплаха за живота ми ли?

— Ако се налага, да, защото този текст, или поне частите, за които няма да ни съдят, ами, текстът е…

Тя не довърши.

— Приличен? — пробва той.

— Може да се каже — отговори тя и се усмихна, след което добави „благодаря“ и разпери ръце, за да го прегърне.

Вниманието им обаче бързо бе привлечено от нещо друго. Впоследствие беше трудно да се възстанови точната хронология. Вероятно Софи Мелкер реагира първа. Тя седеше пред компютъра си и извика нещо, което остана нечуто, но изразяваше шок или изненада. Малко след това, а може би дори в същия момент, Ерика и Микаел видяха новината на телефоните си, но никой от тях не се притесни особено. Не ставаше дума за терористичен акт или опасност от война. Просто срив на борсата. Въпреки това обаче всички бяха погълнати от развоя на събитията. Наоколо постепенно настъпи онова оживление, което се среща във всяка медийна редакция, когато се случи някое важно и разтърсващо събитие.

Всички бяха дълбоко концентрирани и съобщаваха на висок глас, когато на мониторите им изскочеше нова информация, което се случваше почти постоянно. Сривът растеше така, сякаш земята се бе продънила. Индексът на стокхолмската борса падна от минус шест на минус осем, девет и четиринайсет процента, качи се обратно и после пак потъна като засмукан от черна дупка. Катастрофата и паниката бяха повсеместни и засега като че ли никой не разбираше какво се случва.

Нямаше конкретни фактори, които биха могли да са породили кризата. Хората просто мърмореха: „Непонятно, пълна лудост, какво става?“. Малко по-късно бяха повикани експерти, които запяха старата песен за прегрялата икономика, за твърде ниските лихви, високите пазарни стойности, политическите заплахи от запад и изток, нестабилната ситуация в арабския свят, фашистките и антидемократични настроения в Европа и САЩ и всеобщия смут, който напомняше за трийсетте години на миналия век. Но това бяха все стари теми, а през деня не се бе случило нищо ново, което би могло да предизвика катастрофа с такива размери.

Паниката се появи от нищото, подклаждана от собствената си инерция. Микаел Блумквист не беше единственият, който си спомни хакерската атака срещу „Файнанс Секюрити“ през април. Провери какво се говори в социалните медии и не остана изненадан. Там бе пълно със слухове и твърдения, които твърде често намираха отзвук и в сериозните медии.

— Не се срива само борсата — каза Микаел на глас, макар че звучеше, сякаш говори на себе си.

— Какво имаш предвид? — попита Ерика.

— Истината също потъва — каза той.

Такова бе усещането му. Сякаш интернет троловете командваха парада и не просто бяха създали изкуствено равновесие, където лъжите и фактите се изправяха едни срещу други като еквивалентни величини, ами бяха забулили целия свят с буря от измислици и теории на конспирацията. Някои от тях бяха изкусно съшити, други не толкова. Съобщаваше се например, че финансистът Кристер Талгрен се е застрелял в апартамента си в Париж, съкрушен, че милионите или милиардите му са се изпарили като дим. Новината звучеше странно отчасти защото Талгрен лично я опровергаваше в Туитър и отчасти защото описанието звучеше архетипно, като ехо от смъртта на Ивар Крюгер, който се бе застрелял през 1932 г.

Слуховете като цяло представляваха смесица от митовете и градските легенди на новото и старото време. Говореше се за роботизирана търговия, която е излязла от контрол, както и за хакнати уебсайтове, финансови центрове и медийни компании, но също така за хора, готови да скачат от балкони и покриви в Йостермалм, което звучеше не просто пресилено и мелодраматично, ами и като спомен от финансовата криза през 1929 г., когато работниците по покривите на Уолстрийт били сметнати за отчаяни инвеститори и така със самото си физическо присъствие допринесли за срива на борсата.

Твърдеше се, че „Ханделсбанкен“^[1] е преустановила плащанията си, а „Дойче банк“ и „Голдман Сакс“ са на прага на фалита. Отвсякъде се сипеше информация и дори за тренираното око на Микаел не бе лесно да определи кое е истина и кое не, кои страхове бяха обосновани и кои фабрикувани и автоматизирани от троловете на изток.

Забеляза обаче, че Стокхолм определено беше засегнат най-много и пропадането във Франкфурт, Лондон и Париж не беше толкова голямо, макар че и там паниката се засилваше. Във всеки случай фючърсите сочеха силно движение надолу на индексите Дау Джоунс и Насдак и сякаш нищо не помагаше. Напротив, шефовете на национални банки, министрите, икономистите и гурутата, които говореха за „свръхреакция“ и обясняваха, че не трябва „да клатим лодката“, по-скоро постигаха обратен ефект. Всяко изказване биваше изкривено и се тълкуваше негативно. Овцете вече се бяха разбягали, без никой да знае кой или какво ги е подплашило. Стокхолмската борса затвори, което може би беше злощастно решение, тъй като малко преди това курсовете започнаха да възвръщат позициите си. Със сигурност обаче бе вярно, че трябваше да се проведе разследване и анализ на случилото се, преди търговията да бъде подновена.

— Жалко за историята ти с близнаците. Ще се изгуби насред цялата тази каша.

Микаел вдигна очи от компютъра и погледна тъжно Ерика, която бе застанала до него.

— Радвам се, че мислиш за журналистическата ми суета, докато светът полудява — каза той.

— Мисля за „Милениум“.

— Разбирам. Но сега ще трябва да изчакаме с публикацията, нали? Не можем да издадем нов брой, без да зачекнем и тази новина.

— Това май е вярно, за съжаление. Имаш ли сили пак да се захванеш за работа? — попита тя.

— Имам.

— Добре — каза Ерика и двамата си кимнаха.

Лятото се очертаваше да бъде непоносимо горещо и натоварено, така че Микаел Блумквист реши да се разходи, преди да се захване със следващия си репортаж. Излезе навън и тръгна надолу по Йотгатан, мислейки за Лео и Дан.