Стив Кавана
Фантом (64)

62

Дарил се изненада колко добре понесе Марая днешните събития. Наистина беше различен човек. Силна. Без задръжки.

Много повече като самия него.

Сега му беше още по-забавно с нея, отколкото преди. Преди тя беше само пешка на шахматната дъска. Сега беше царица.

Качиха се с асансьора на десетия етаж. В хотела течеше голям ремонт. Сутринта, след като излязоха от стаята си, Дарил и Марая видяха как хора от персонала внимателно свалят картини от стените в коридора, увиват ги с муселин и ги подават на пиколото, което ги подрежда в количка за багаж.

Вечерта, когато асансьорът отвори врати, Дарил усети мириса на прясна боя. През деня бяха пребоядисали коридора на този етаж. В приятно тъмнозелено. Марая също усети мириса на боя и още стискаше носа си с пръсти.

Стигнаха до вратата и Марая извади електронната карта. Спря. Дълго души въздуха. Тук, в края на коридора, боята миришеше още по-силно. Тя стрелна Дарил с очи и на него не му хареса погледът й. Имаше нещо неизречено. Марая прокара картата, влезе в стаята и каза:

— Ще си взема вана.

Стаята приличаше по-скоро на апартамент. С просторна баня, в която имаше двойна мивка, голяма вана и душкабина. Бюро, канапе и телевизор в отделно помещение до спалнята. Плъзгаща се стъклена врата извеждаше на балкон с масичка и два стола, откъдето се виждаше надписът „Холивуд“, ако нямаше мъгла.

Марая влезе направо в банята, пусна чантата си на плочките и завъртя кранчето. Дарил приседна на леглото и я загледа как се съблича, докато ваната се пълни. После той стана, отиде до бюрото, отвори лаптопа си и въведе паролата за интернета. В стаята нямаше други шумове, освен шуртенето на водата, която пълнеше ваната — не работеше телевизор, не се чуваше музика.

Дарил помнеше как миришеше кухнята в къщата в Порт Лоунли през онзи последен ден. Марая беше отворила кутия с боя и беше мацнала малко по стените за по-голяма убедителност. Миризмата беше същата като в коридора. Обонянието може да предизвиква спомени точно както и всяко друго сетиво, може би още по-силно от слуха или зрението.

Погледът й в коридора. Сетивната памет беше много силна. За някого можеше да е уханието на познат парфюм, за друг мирисът на конкретна марка цигари или цвете — това беше предостатъчно да потопи съзнанието си в спомени и носталгия.

Тя знаеше.

Той провери имейла си на лаптопа. Покупката на имота в Медина беше осъществена. Ключовете го чакаха в кантората на неговия агент по недвижими имоти.

Точно навреме. Марая се оказа полезна, но вече не беше разумно и безопасно да я остави жива.

Дарил се изправи и провери малкия си сак. Беше си приготвил всичко, освен чиста риза — тя още висеше в гардероба. Взе ризата, сгъна я и я пъхна в сака. Беше готов да потегли.

Чу, че ваната продължава да се пълни. Марая беше затворила вратата, без той да усети, и звукът вече долиташе приглушено. Тя открай време обичаше да си взема дълги горещи вани. Нерядко, преди да си тръгне от тези тайни любовни срещи, той й пълнеше ваната и я гледаше как се пъхва вътре. Знаеше, че когато ваната се напълни и тя се излегне във водата, ще разполага най-малко с половин час, преди температурата да падне толкова, че Марая да излезе.

Провикна се към нея през вратата:

— Чака те чаша вино, когато излезеш от ваната.

— Чудесно. Червено, моля — обади се Марая.

Вместо да налее виното, не се въздържа и използва времето да поработи. Беше към края на първата редакция на ръкописа си, последното произведение на Джей О. Льобо. Започна да пише. Нова сцена, която се развиваше в хотел като този. Когато завърши сцената, прочете написаното и направи някои дребни поправки. По-късно щеше да промени още повече имената, за да не бъде истината съвсем очевидна за представителите на властите, които прочетат книгата. Искаше истината да присъства в романа, но замъглена, в случай че някога го докопат.

 

 

Десет минути по-късно Дарън чу как водата се разплиска и покапа по плочките на пода. Марта ставаше от ваната — твърде рано. Влезе в спалнята зад гърба му. Той се извърна и видя облак пара от банята. Беше облечена с бял халат. Мокра, косата й изглеждаше още по-черна. Сега, след като беше махнала червилото си, бледото й лице подчертаваше силно цвета на косата — лилия в контраст с черна роза.

И двете бяха красиви.

— Да сипя вино, нали? — попита Марта.

— Извинявай, забравих — отговори Дарън.

В апартамента имаше добре зареден бар, скрит с шкафче. Тя избра бутилка риоха и взе две чаши. От едно чекмедже извади тирбушон и с малкото ножче отстрани сряза фолиото над тапата. После отвори бутилката и я остави върху шкафа да подиша.

Дарън отново погледна към лаптопа си и запази файла. И в този момент усети докосването на Марта по рамото си.

— Над какво работиш? — попита тя.

Той стана, завъртя стола и каза:

— Седни и ще ти дам да прочетеш.

Марта се върна при шкафчето, наля вино в две чаши и даде едната на Дарън. Седна на стола със своята чаша в ръка и Дарън внимателно я завъртя с лице към екрана. Докато Марта четеше, Дарън стоеше отстрани и наблюдаваше изражението й.

Очите й следяха текста. Той виждаше как светлият правоъгълник на екрана се отразява в големия черен ирис на лявото й око, как извитата повърхност разкривява образа и го извива чудато.

Мускулчета по челото й потрепнаха, когато прочете третия ред. Очите й продължиха да се плъзгат по екрана — и настрани, и вертикално.

Марта се разтресе. Дарън взе чашата от ръката й без никаква съпротива и я остави върху масата.

В очите й бликнаха сълзи. Устните й затрепериха. Четеше описанието на собственото си убийство.

И после изведнъж я обзе шок. Ръцете й се стрелнаха към лицето, тялото й пое огромна глътка въздух — инстинктивна реакция, целяща да подготви мускулите за бягство.

Ала бягство нямаше да има. Тя не можеше да помръдне.

— Ти си Льобо — прошепна Марта.

Дарън пристъпи зад нея, обхвана тялото й с ръце и я вдигна във въздуха.

— Трябваше да те довърша в Порт Лоунли — каза той.

Тръгна заднешком, а Марта зарита с крака и ръцете й се мъчеха да му се отскубнат. Дарън я облегна на хълбока си, но вече стискаше кръста й с една ръка. С другата отвори докрай плъзгащата се стъклена врата към балкона.

Тя почти му се отскубна, но той отново я хвана. И двете му ръце обгърнаха кръста й и я вдигнаха високо.

Дарън направи две крачки към балкона, надигна се, завъртя се и хвърли Марта през парапета. Видя как ръцете й се разпериха, чу писъка й.

Не изчака тялото да падне на земята. Писъците и клаксоните на колите долу му стигаха.

Върна се отново в стаята, затвори лаптопа и го прибра в чантата си. Мобилният на Марта стърчеше от чантата й на пода на банята. Дарън написа имейл до шериф Коул, с който го осведомяваше, че мисълта за съдебен процес й е непосилна. Че не може да се изправи пред съпруга си Пол. Било прекалено. Благодари му за онова, което е направил за нея, и го увери, че не бива да се чувства виновен заради онова, което тя се канела да направи. Било й дошло до гуша. Дарил изпрати имейла и напусна хотела.

 

 

Дарил престана да пише и се надигна от лаптопа. Приближи се до вратата на балкона и я отвори.

Време беше Марая да излезе и да изпие чаша вино.